Сандра Браун
Завист (33)

Глава 27

Паркър разгъна листовете и ги вдигна, за да падне светлината върху тях.

„Уважаеми господин Слейд — зачете той, — според последното ви писмо вие искате занапред да пращам писмата си до вашата новооткрита пощенска кутия вместо до адреса на жилището ви. Тъй като това за мен е без значение, мога само да предположа, че тази молба е плод на някакво неуточнено желание да постигнете известно удобство.“

Майк настръхна.

— Боже Господи. Колко е многословен!

— Е, нали преподава писане на белетристика? — усмихна се снизходително Марис. — Човек би очаквал от него да се изразява многословно.

— Многословно — добре, но от това направо ти се повръща.

Паркър отправи убийствен поглед към безцеремонния си приятел.

— Благодаря ти, Майк, за тази неканена и нетактична бележка.

— Пръв ти я разкритикува, не съм ли прав?

— На мене ми е позволено. Аз съм авторът.

Марис потисна желанието си да се засмее.

— Можеш да помислиш дали да не го постегнеш мъничко, Паркър. Съвсем мъничко, а?

— Добре. Няма проблеми. От друга страна, само заради спора, словоохотливостта на Хадли е неотменна част от неговия персонаж. Спомнете си, че произхожда от старо и уважавано южняшко семейство. Гордостта им винаги е била повече от парите, винаги са живеели далеч над възможностите си. Саби от конфедеративната армия, окачени по стените в дневната. Една „майка на семейство“, чието вездесъщо лекарство против главоболие е кисел сос по рецепта от Тенеси, една побъркана неомъжена леля, която живее на таванския етаж, ухае на гардения и яде само варени плодове.

— Спомням си тези живописни детайли — обади се Марис.

— Баба ми и дядо ми имаха едни приятели, които много приличаха на семейството на Хадли — каза й Паркър. — Спомням си, че говореха цветисто и предвзето.

Марис погледна за потвърждение към Майк.

— Разчитам на твоето подробно познаване на южняшката култура и традиции. Задълбочено ли е?

— Както обикновено, преувеличава — отвърна възрастният мъж. — Но тук несъмнено има частица истина. Ако се задълбаете под повърхността на почти всяка стара южняшка фамилия, ще намерите поне един духовник, един побъркан, един човек извън закона и достатъчно алкохол да удави цяла флотилия.

Тя се обърна със смях към Паркър.

— Продължавайте с писмото.

Той намери мястото, където бе спрял.

„Когато една връзка е била изградена върху специфична основа, извънредно трудно е да се унищожи тази основа и да се възстанови с други параметри, без същевременно да се унищожи първоначалната връзка.“

— Объркваш ме — поклати глава Майк. — За какво говори той?

— Добре, съгласен съм да поорежа малко оттук-оттам — каза Паркър, когото прекъсването бе ядосало. Прокара пръст по няколко реда по-надолу в текста. — С две думи, казва, че са започнали като професор и студент. Казва, че е трудно да се освободи от навика да се държи с Рорк като със свой студент, трудно му е да не го поучава, да свикне да отправя коментарите си към него като към равен — той вдигна поглед към Майк. — Схвана ли?

— Благодаря.

— Добре, виж ето тук…

„Не че аз съм равен с вас, господин Слейд. Вашите писания надхвърлят моята способност да ги критикувам. Те заслужават одобрение, по-висшестоящо от моето, макар че не бихте могли да намерите друг човек, който по-високо да оценява таланта ви.“

— Продължава така още няколко абзаца, признавайки, че самият той е искал да пише, преди да бъде принуден да си признае, че няма необходимия талант. Казва, че неговата роля е да бъде учител, инструктор, вдъхновител и тъй нататък.

Той отгърна следващата страница.

„Рядко се случва на човек да има възможността да работи с толкова талантлив човек като вас. Смятам за привилегия да наблюдавам развитието на един голям американски романист, защото в това, вярвам, в крайна сметка ще се превърнете вие.“

Паркър вдигна показалеца си, сигнализирайки, че е стигнал до съществената част от пасажа.

„Вашето писане далеч надминава това на всеки друг студент — бивш и настоящ — включително вашия приятел Тод Грейсън. Той е написал забавна история с няколко интересни персонажа, особено главното действащо лице. Въпреки това, обаче, на неговото писане липсва емоционалната дълбочина, сърцето, каквото наблюдавам при вас. Без съмнение, неговите работи ще бъдат публикувани. Той е в състояние да произведе един механично съвършен ръкопис, включвайки в него всички христоматийни елементи на белетристиката.

Това не означава непременно, че той пише добре.

Аз мога да науча студентите на основите на писането, да ги запозная с правилата на измислянето, да ги доближа до писателите, които са усъвършенствали тези техники, но таланта го раздава единствено Бог. Това неопределимо, неподдаващо се на дефиниция качество не може да се научи или да бъде придобито, независимо колко силно човек желае да го търси. Научих тази тъжна истина от собствен опит. Ако талантът беше нещо, което се постига, аз сам щях да пиша романи.

Благодарен съм на Бога, господин Слейд, че вие сте благословен с тази магия. На вас ви е дадена една рядка и прекрасна способност, която вашият приятел не притежава. Страхувам се, че в крайна сметка това неравно разпределение на таланта ще предизвика пукнатина помежду ви.

Наблюдавал съм досега хиляди млади мъже и жени, които пишат. Поради големите ми и продължителни контакти с хора от различен произход се смятам вещ съдник на характерите. Най-малкото, бих могъл да кажа, че съм наблюдател с изострено зрение.

Някои човешки качества са общи за всички. Проявяването им зависи от обстоятелствата. Всеки от време на време може да прояви страх, да усети щастие, разочарование и така нататък. Други черти обаче са присъщи на отделни индивиди. Те дефинират човека и характера му. Сред тези качества са възхитителните стойности на скромността, милосърдието, храбростта.

За съжаление, те имат своите тъмни обратни страни като алчността, ревността и завистта. Човек, управляван от едно от тези качества, обикновено ги завоалира с чара, като повечето хора го правят доста успешно, защото заедно с качеството идва и умението то да бъде прикривано.

Въпреки всичко, това качество е живо и съзрява вътре в хората така, както дрождите съзряват в тъмно подземие, изчаквайки и дори предвкусвайки времето, когато ще може да порази нещо или някой, който ги застрашава.

Не искам да се изказвам зле за приятеля ви. Бих искал да мисля, че моят барометър за цялостност ми е изневерил и че ужасно греша относно качествата, които го мотивират.

Но си спомням машинациите на господин Грейсън, които станаха причина вие да закъснеете за една важна среща с мен. Казано с прости думи, това беше номер със злостно намерение. Ако трябва да бъда откровен, изненадан съм, че приятелството ви е преодоляло това. Прави ви чест, че сте го надмогнали. Не мисля, че господин Грейсън би могъл да прощава до такава степен, което е още едно очебийно неравенство между вашите два характера.

Нямам намерение аз да избирам приятелите ви вместо вас. Не бих искал да поема такава отговорност, дори и ако вие бяхте склонен да ми я предоставите. Но ще завърша с един израз, който съм чувал от студентите. Това е съвременен идиом, който не прави добра услуга на английския език, но който в тези обстоятелства ми изглежда уместен: «Горе главите!».

Очаквам с нетърпение да прочета следващия откъс от ръкописа ви. В придружителните писма никога не пропускате да се извините, че ми отнемате от времето, и да ми благодарите за вниманието, което отделям на работата ви. Господин Слейд, нека бъда ясен — това е привилегия, а не наложено задължение.

Искрено ваш:

професор Хадли.“

Паркър сгъна страниците и ги върна в джоба на ризата си. За миг настъпи тишина. Марис бе унесена от думите му и от напевността, с която ги четеше. Отърси се и люлката леко се раздвижи под нея.

— Значи инстинктът на Тод не го е подвел. Рецензията на Хадли за Рорк е била по-добра, отколкото тази, която той е получил.

Паркър кимна.

— И Рорк е скрил това.

— Не мисля, че има значение.

Той я погледна косо, но напрегнатият му поглед я накара да продължи мисълта си.

— Тод нямаше да го приеме добре, ако Рорк беше казал: „Правилно си отгатнал. Хадли смята, че талантът ти е ограничен, докато за мене вярва, че имам потенциала да стана следващият Стайнбек.“

Майк се съгласи:

— Ако Рорк му беше казал истината там на плажа, Тод щеше да скъса с него още на минутата. И историята щеше да свърши.

Паркър изръмжа, което трябваше да се приеме за „не“.

Четенето на ръкописа сякаш беше помрачило настроението му, макар Марис да не можеше да разбере защо. Съдържанието на прочетеното бе увлякло нея и Майк. Писмото беше интересен начин да се придвижи историята, без да се разчита единствено на авторовия разказ. Тъй като тя и Майк го бяха одобрили, тя не можеше да си обясни защо той се цупи.

— Какво те притеснява, Паркър?

— Предполага се, че Рорк е добрият, нали?

— И на мен така ми се струва.

— Не те ли притеснява това, че той лъже приятеля си?

— Не е искал да го заблуждава. Искал е да му спести огорчението. Искал е да спести на Тод това, което Хадли нарича „тъжната истина“, защото е знаел, че то ще го съсипе. Просто Тод не е бил толкова талантлив, колкото Рорк. Рорк може още от самото начало да е усещал, че на Тод му липсва…

Тя щракна с пръсти.

— Не, той го е знаел, нали? Естествено, знаел е, че е по-добрия. Трябвало е да го знае. Иначе защо щеше да си наема пощенска кутия, за да не получава писмата си в апартамента? Страхувал се е, че Тод може да попадне на някой от възторжените коментари на Хадли.

— Нищо не ти се изплъзва — каза той и настроението му сякаш се поразведри. — Сега забрави, че го знаеш.

— Защо?

— Защото в следващите няколко глави това се превръща в съществен момент.

— Споменаването на пощенската кутия е било, значи, предчувствие?

Той се усмихна загадъчно.

— Тод е хванал едно от писмата, нали? — предположи тя. — Може би точно това писмо, защото то може да нанесе най-голяма вреда на приятелството им. В него се излага ясно разликата между техните два таланта и между характерите им. Тод… чакай да поразсъждавам, той е взел назаем дънки или нещо такова, може би, без да пита Рорк и е намерил писмото в джоба.

— Благодаря. Още не бях измислил по какъв начин се е докопал до него. А това е чудесно предположение.

Тя засия.

— Тод прочита това писмо. Не може да повярва на очите си. Най-лошите му страхове са се оправдали. Рорк го превъзхожда. Ето затова се е опитал да изложи Рорк пред професор Хадли. Но се е провалил. Хадли го е прозрял. Нещо повече, Рорк печели наградата на Хадли. Двоен удар за Тод. Той реагира като… прави какво?

— Ти ми кажи.

Тя се съсредоточи, несъзнателно хапейки устни.

— Щях да кажа, че се е почувствал съкрушен, но като размислих, това нямаше да е съвместимо с характера му — тя поклати глава. — Не, той е твърде голям егоист, за да остави един университетски преподавател да разруши амбицията му. Мисля, че ще побеснее. Ще посинее от ярост — заби нокти в слепоочията си. — Бесът му ще избухне като вулкан.

— И как ще канализира беса си, Марис?

— Ще каже на Рорк, че е намерил писмото.

— Не, не го прави.

— Паркър… — намеси се предпазливо Майк.

— Не е достатъчно честен, за да подходи така. Той…

— Паркър… — повтори Майк.

— Той изчаква.

— Паркър.

— Той…

— Паркър!

— По дяволите, Майк! Какво?

Той се извъртя към възрастния мъж, но Майк не трепна от суровия му поглед. Напротив, впи очи в неговите. Въздухът между тях затрептя от електричество, както се случи в кухнята тази сутрин. Марис отново почувства, че се разменят мисли, които тя не можеше да прочете.

Паркър пръв се предаде. Затвори очи и потърка чело.

— Съжалявам, Майк. Прости ми. Следвах нишката на една мисъл.

— Няма нищо. Знам, че мразиш да те прекъсват, когато следваш мисълта си.

— Вечерята беше страхотна.

— Ти го казваш.

— О, да. Благодаря ти.

— Няма за какво. Радвам се, че ти е харесала.

Майк стана и взе сребърния поднос с празните чашки и каничката за кафе.

— Ще вляза, преди комарите да са ме нападнали.

— Добра идея. Лека нощ.

— Лека нощ, Майк — отекна Марис.

— Искаш ли да те изчакам да ти помогна… — обърна се на вратата Майк към Паркър.

— Не, не. Тая вечер ще се справя. Ти върви.

Възрастният мъж се поколеба, погледна към Марис, после кимна и си влезе.

Когато останаха сами Марис вдигна ръце с безпомощен жест.

— Обясни ми какво стана току-що.

— Кога?

— Ей сега. Между тебе и Майк.

— Нищо.

— Паркър! — възкликна тя леко.

Той премига невинно.

— Нищо.

Тя се вгледа с укор в него, но той не сведе очи. Обхвана я гняв, тя се вдигна от люлката.

— Добре. Играйте си игрички на думи. Но си ги играйте без мене. Лека нощ.

— Не се прибирай така вбесена.

— А ти пък не ми говори снизходително. Мразя да се държат така с мен.

Той прокара пръсти по лицето си.

— Имаш право. Съжалявам — пое си дълбоко дъх и извърна глава, спирайки поглед в редицата от дъбове. — Това е между Майк и мене. По някой път вижда как мракът настъпва и ме завладява. Вижда ме такъв, какъвто някога ме откри. И предполагам, че това го плаши. Плаши се, че мога пак да падна в тази бездна. Измъква ме оттам, преди да съм се удавил — той обърна глава към нея и впи поглед в нейния. — Това е.

— Благодаря ти.

Гледаха се няколко минути, после той пусна една крива усмивка.

— Вечерта беше опустошителна.

— Да, така е. Но не бих заменила и миг от нея за нещо друго.

Той протегна ръце, обгърна талията й с пръсти и леко я стисна. Тя се приближи към него, но остави дистанция. Той обви една ръка около кръста й и я придърпа. Обхвана тила й с другата ръка и я привлече към себе си, за да я целуне. Тя положи длани на твърдите му бузи. Устните им се сляха в копнеж.

Когато накрая се отделиха един от друг, той притисна лице към нежния й корем.

— Цял ден мечтаех за това.

— Имаше моменти, когато мислех, че си забравил за снощи.

В лекия му смях се долавяше рязка нотка.

— Едва ли.

Главата му докосваше гърдите й през копринената материя на роклята. Влажният му дъх проникваше през нея до кожата й. Той обхвана хълбоците й с ръце и зарови лице в нея.

— О, Паркър, моля те! — въздъхна Марис и прокара пръсти през косата му.

— Да, каквото и да е. Само искай.

— Аз…

— Какво?

— Не мога да го направя.

— Можеш. Трябва. Направи го. Снощи. Не помниш ли? — едната му ръка намери голата й кожа под полата, усети топлината между бедрата й.

Коленете й омекнаха, но тя отблъсна ръката му и се отдалечи от него.

— Не мога. Не можем.

Той преглътна и премига, втренчвайки се в нея.

— Защо?

Тя облиза устни, усещайки неговия вкус върху тях.

— Тревожа се за баща си.

— За баща си ли? — изглежда, му беше трудно да схване. — Тревожиш се за баща си? Че той няма да одобри това? Че ще дойде да ме застреля или какво…

Тя се усмихна и поклати глава.

— Не, нищо подобно. Цял ден се опитвам да се свържа с него — разказа му накратко за опитите си. — Накрая, едва преди вечеря, издирих икономката Максин у сестра й. Тя отива при нея, когато има свободен ден. А това рядко се случва. Както и да е, каза ми, че татко е отишъл в провинциалната ни къща в Западен Масачузетс за уикенда. Отишъл е с Ноа. Настояли тя да не ходи. Искали да останат там сами.

— Е и? Те са големи момчета. Какво общо има тяхното заминаване от Ню Йорк за уикенда с нас и с нашите прегръдки тук на верандата?

— Нищо. Пряко нищо.

— Тогава не разбирам.

— Максин наблюдава татко с орлово око. Или бих казала — кътка го като квачка пиленцето си. Нямаше да се тревожа, ако тя беше с него. Никак не ми харесва той да е сам.

— Не е сам.

— Не, той е бил сам с Ноа.

Това, което не каза на Паркър, беше, че Ноа бе уверил Максин, че Марис знае за плановете им за уикенда, че е дала одобрението си. Лоялната помощничка бе ужасно разтревожена, когато научи, че не са се съветвали с Марис. „Защо господин Рийд ме заблуди?“

Защо наистина?

После Максин й бе казала, че Даниел е имал гост на закуска.

— Кой?

— Не знам — разказа за поръчката, която й бе възложил. — Мисля, че господин Мейдърли си измисли оправдание, за да ме накара да изляза. Когато се върнах, миеше съдове.

— Миел съдове?

— Не искаше аз да знам, че са били използвани два комплекта съдове за закуска. Когато го запитах, започна да се отбранява и каза, че това са си неговите чинии и че ако иска да използва десет комплекта за закуска, може да го направи. Стори ми се глупаво, Марис. После ми се извини. Важното е, че някой със сигурност е идвал у дома, докато мене ме нямаше, и че той не искаше никой да знае за това посещение.

— Разтревожен ли беше?

— Не. В действителност изглеждаше много ободрен и нямаше търпение да тръгне, когато дойде господин Рийд да го вземе.

— Тогава съм сигурна, че се тревожим за нищо.

Марис се надяваше да е убедила разтревожената икономка. Но на нея собствените й бодри думи звучаха неубедително дори и сега, когато ги повтори на Паркър.

— Олекна ми като знам къде е и съм сигурна, че е добре. Но ще се почувствам по-добре, когато говоря с него.

— Опита ли се да се свържеш с него в провинциалната къща?

— Линията беше заета часове наред. И макар че не исках да говоря с Ноа, опитах също и с неговия клетъчен телефон. И той беше зает, така че оставих съобщение на гласовата поща и телефоните тук. Надявам се, че не възразяваш?

— Стига да не си казала името ми.

— Разбира се, че не съм. Но никой не се обади. Трябва да проверя моя телефон да видя дали има оставено съобщение.

— Малко странно.

— Кое?

— Че баща ти се е съгласил да прекара уикенда със съпруга ти, с когото сте се отчуждили.

— Татко не знае, че сме се разделили.

Той направи учудена физиономия.

— Мисля, че трябваше веднага да му го кажем, но все ми се струваше, че моментът не е подходящ. Исках да избера такъв момент, когато шокът би бил най-малък.

— Смяташ ли, че Ноа има намерение да му каже нещо неприятно този уикенд?

— Това беше първата ми мисъл — каза тя със свито сърце. — Предположих и че може да поиска татко да се намеси в негова защита. Има положение в „Мейдърли прес“, което трябва да пази. Ако се е оженил за мене поради тази причина, точно заради това ще иска да избегне развода.

— Баща ти ще се намеси ли в полза на Ноа?

— В никакъв случай. Той знае, че съм нещастна. Просто не знае доколко — тя сниши глас: — Преди да дойда на Сейнт Ан и да се срещна с тебе, и аз не знаех колко съм нещастна.

Той изстена.

— Не ме гледай така, Марис.

— Как?

— Със замъглени очи. Впрочем най-добре ще е да идеш да си легнеш, преди да съм решил да не проявявам чак такова голямо разбиране.

Тя се засмя и прокара ръка през разрешената му коса.

— Вечерта беше прекрасна.

— И ставаше още по-прекрасна — изръмжа той недоволно.

— Съжалявам — тя се наведе и леко го целуна по устните. — Приятни сънища.

— Да, бе, ще спя като бебе. Малко рогато бебе.

— Ако това е някаква утеха, Паркър…

— Какво?

— Аз мога. И трябва. Направих го. Снощи. И не съм забравила.