Сандра Браун
Завист (18)

Глава 15

Паркър отби книгата една наносекунда, преди да засегне слепоочието му. Тя се приземи в мръсотията до количката, изпращайки във въздуха облак прах. Той позна корицата. Първият том от серията за Дек Кейтън.

Марис бе застанала в рамката на отворената врата. Първия път, когато дойде в изоставената памукочистачна, бе нерешителна, колебаеше се дали да влезе. Тази сутрин аурата й сияеше в нажежена червенина като на нова звезда. Дори прагът, на който бе застанала, да бе преддверието на ада, Паркър се съмняваше, че това би я обезпокоило.

Като се вземе предвид това, че той виждаше очертанията на краката й — чак до горе — през полата, яростта й не оказваше нужния ефект. Най-малкото, бе обезсилена. Очите му бяха привлечени към едва очертаващия се триъгълник, но той се съсредоточи да ги държи в неутралната зона над талията й. Господ знае, че нямаше нужда да я предизвиква повече, защото бе достатъчно предизвикана.

Той запита невъзмутимо:

— Книгата не ви ли хареса?

— Майната ви.

— Съмнявам се.

Стиснала юмруци, държейки ръцете си сковано до тялото, тя тръгна към него, цитирайки при всяка стъпка:

— „Поне сега са се разделили, докато всичките им спомени бяха още хубави.“

Спря на един ярд от количката и той забеляза, че носи очила.

— Вие сте или плагиатор, или отявлен лъжец и във всеки случай сте копеле.

— Вие го казвате. Аз си го знам.

— Тоест? Да, знам го и аз. Едното е също толкова отвратително, колкото и другото.

— Струва ми се, че цитирате от глава седемнадесета, страница двеста четиридесет и трета. Дек е пред гроба на покойната си жена — той се престори на озадачен. — Не съм сигурен дали човек може да плагиатства от себе си. Може ли?

Тя бе твърде разярена, за да говори.

— Дек е покрусен от мъка, но е благодарен, че я е имало в живота му, макар и за кратко — продължи той. — Според мене това е нещо хубаво.

— Достатъчно хубаво да бъде използвано още веднъж в „Завист“. След като Лесли скъсва с Рорк.

В кой ли час на деня е открила този издайнически пасаж, запита се той. Дали не е било късно снощи, докато е лежала в леглото във виличката за гости или пък е четяла книгата, пиейки кафе? Обстоятелствата нямаха никакво значение. Тя знаеше тайната му и беше в ужасно настроение.

— Защо ме излъгахте, Паркър?

— Никога не съм ви лъгал за това — изрече той спокойно. — Вие не сте ме питали дали аз съм Макензи Руун. Не сте ме питали дали аз съм писал криминалните романи с главен герой Дек Кейтън. Дори когато говорехме за него снощи, нито веднъж не казахте…

— Не се правете на ударен, Паркър! Излъгахте, без да искате. Иначе щяхте ли да се изтървете за тази важна информация?

— Важна? Едва ли. Не беше от кой знае какво значение. Не и съществена. Ако бяхте запитали, аз щях…

— Да ми снесете някоя измислица. И така е още от самото начало.

— Ако не исках да ме разкриете, нямаше нарочно да използвам това изречение в „Завист“ и после да ви препоръчам да прочетете първата книга за Дек Кейтън.

— Което е поредната ваша игричка да изпитате прозорливостта ми — извика тя.

Косата й бе рошава, бузите порозовели, сякаш беше тичала през целия път дотук. Честно казано, изглеждаше възхитителна и миришеше на ванилията, която се усеща в прясно изпечените кейкове за чай. Но нямаше да погледне с добро око на комплиментите.

— Не съм ви виждал с очила. Лещи ли носите обикновено?

Тя нетърпеливо отметна косата си назад.

— Искам да знам защо.

Бе снишила гласа си, макар че това явно й струваше усилие. Гърдите й се вдигаха и спускаха бързо, сякаш под тях се вихреха някакви вълни.

— Защо ми изиграхте тази безвкусна игричка, Паркър? Или Макензи, или както се казвате изобщо.

— Паркър Макензи Ивънс. Макензи беше моминското име на майка ми. Когато си търсех псевдоним, това ми се стори логичен избор. Звучи хубаво. Подхожда и за мъж, и за жена, и е…

— Отговорете ми.

— … безопасно.

— Защо?

— Да не ме разкрият — той изстреля думите, сякаш хвърляше ръкавица. За един дълъг миг те като че ли лежаха между тях на мръсния под до книгата.

Накрая той каза:

— Когато продавах серията за Дек Кейтън, исках да остана анонимен. И още го искам.

— Романите са невероятно популярни. Защо се криете зад псевдоним?

Той скръсти ръце на гърдите си и я изгледа остро.

— А защо, според вас, Марис?

Тя отвори уста сякаш да заговори, но после осъзна и я затвори. Отмести поглед смутена.

— Точно така. Дек Кейтън е мечтата на всеки мъж. И на всяка жена, според вас. Той е ловък и бърз, преследва лошите и вкарва жените в леглото си. Защо да затъмнявам бляскавия му образ, като изляза пред публиката в инвалидна количка?

— Никакви снимки на автора по обложките на книгите — започна да мисли тя на глас. — Никакви срещи за автографи. Често съм се питала относно стратегията на вашия издател и съм се чудила защо не участвате в маркетинга. Издателите ви предпазват.

— Грешите. Аз се предпазвах. Дори издателят ми не знае кой е Макензи Руун. Редакторът ми не знае истинското ми име, не знае дори дали Макензи Руун е мъж или жена. Никой не знае нищо за истинската самоличност на Макензи Руун. Според агентката ми спекулациите варират от…

— Разбира се — възкликна леко Марис. — Макензи Руун има агентка и аз я познавам. Но вие не минахте през нея, когато ми предложихте „Завист“. Защо?

— Тя не знае за книгата.

— Защо?

— Защото не съм й казал. Тя ще получи процент от всички доходи от „Завист“, защото аз ще й възложа да сключи финалния договор, но докато не дойде това време, реших сам да действам.

— Защо?

— Тук да не би да се образува ехо?

— Преди да ви убия, искам да разбера това, Паркър.

Въпреки първата част от изречението, тя изглеждаше сега по-скоро объркана, отколкото сърдита, макар той да усещаше, че му е дадена само временна отсрочка. Ако изобщо знае нещо за нея, а той усещаше, че вече знае, когато тя успееше да премисли всичко, както трябва, щеше отново ужасно да се вбеси.

— Обяснете ми, Паркър, защо е тази тайнственост?

— Исках да напиша различна книга. Съвсем различна от лековатия диалог и бързо развиващото се действие в поредицата за Дек Кейтън. Не ме разбирайте погрешено, тези книги не са лесни за писане — той се усмихна със съжаление. — Честно казано, изненадвам се как така станаха толкова популярни.

— Понеже са толкова популярни и Дек е толкова известен на почитателите — искам да кажа на някои — той е като член на семейството, който просто отсъства от къщи между излизането на две книги. Читателите очакват много от мене. Искат същото, но да е различно. Искат във всяка книга Дек да влиза в нова вълнуваща авантюра, но ще се огорчат, ако се отдалеча твърде много от формулата. Трудно е всеки път да се отклоняваш. Всяка успешна книга се продаваше по-добре от предишната и аз се радвам. Но това също повишава залога и стандарта и всяка книга става все по-трудна за надминаване.

— Такива съм ги чувала и от други успешни романисти — отбеляза Марис. — Казват, че е трудно да надминеш себе си. Ноа каза същото за „Изчезналият“.

Паркър не искаше да говори за Ноа и проклетата му успешна книга.

— Аз ви се изповядах, Марис, сега вие бъдете откровена с мене. Ако моята агентка ви се бе обадила един ден и ви бе казала: „Познай какво получих! На бюрото ми точно в момента е един нов роман от автора на поредицата за Дек Кейтън. Нещо съвсем различно от кримките. Много завързано. И той иска ти да го видиш първа.“ Ще ви потекат лигите, нали?

Тя премига от нахалния израз, но не отклони поглед от очите му, които се впиваха в нейните.

— Точно това исках, да ви потекат лигите за „Завист“. Но без да знаете нищо за мене и за миналите ми успехи.

Тя отмести поглед, нагласи очилата и разсеяно отпъди някакво насекомо от ръката си. Когато го погледна отново, каза:

— Добре, да. Нямаше да го кажа по грубия начин, по който вие се изразихте, но щях да се развълнувам от подобно обаждане. Защо това трябва да бъде толкова ужасно?

— Защото исках безпристрастно мнение за написаното.

— Което ви даде правото да ме направите на глупачка.

— Не, по дяволите! Не беше… — той усети как в него се надига гняв и разбра, че може би е защото нейният аргумент беше основателен. Започна отново: — Изпратих пролога, защото това беше единственият начин да си осигуря безпристрастно прочитане. Исках да подходите към него без никакви предварителни мнения. Исках той да се яви самостоятелно, да не е подкрепян от моята репутация като автор на бестселъри. Исках да бъде добър.

— Щеше да бъде също толкова добър без цялата тая загадъчност, Паркър. Реакцията ми спрямо него щеше да бъде същата.

— Но аз нямаше да бъда сигурен, нали? — даде й време да реагира, но тя замълча. Не можеше. Той беше прав и тя го знаеше. — Излъгах ви, да. Но исках да докажа на себе си, че у мене има нещо повече от един пияч на уиски и женкар с голямо оръжие и нещо още по-голямо.

— Дек Кейтън не се състои само от това.

— Благодаря. И аз така мисля. Не бях сигурен, че това е и вашето мнение.

Тя се наведе и вдигна книгата.

— Ще ме цапардосате ли по главата с това?

— Може би — гневът й все още не се бе разсеял. Още бе тук, готов да избухне. Тя просто го контролираше. — Но колкото и да съм вбесена — каза тя, — не мога да злоупотребя с една книга. Против природата ми е дори да подгъвам края на страницата.

— И аз съм така.

Тя отвърна с яростен поглед на примирителната му усмивка.

— Не се опитвайте да ме омагьосвате, Паркър — даде му книгата и изтупа ръцете си. — Това, което направихте, беше…

— Ужасяващо.

— Не тази дума щях да използвам.

— Но тя е вярната. Когато пратих пролога по пощата, бях невъобразимо наплашен.

— От какво? Че ще го отхвърля?

— Че ще чакам дълго. Можехте да ми пратите едно писъмце. Да кажете „Не, благодаря“. Да кажете, че не струва. Да кажете, че трябва да се откажа от писането и да се захвана с низане на герданчета или плетене на кошници. Вероятно щях да си купя няколко бръснача и да се заключа в банята.

— Това не е смешно.

— Права сте, не е.

— Освен това сте твърде голям егоист, за да се самоубивате.

Колко малко го познаваше. Имаше моменти в най-мрачните му години, когато душата му бе така изкривена, както краката, и емоциите му също така чувствителни, както плътта, която не искаше да заздравее, когато ако беше имал възможност да се движи, щеше да поеме по пътя на най-малкото съпротивление и да свърши още там.

Но докато се намираше в тази яма на отчаянието, той се надъха с воля за живот. Някаква всемогъща сила или космически авторитет, по-велик от изнемощелия му човешки дух, му бе вдъхнал тази решимост.

Не беше ангел. Не и такъв, каквито обикновено ги представят. В плановете му за Ноа Рийд нямаше нищо благосклонно, благословено от Бога или свято.

Той хвана ръката на Марис и силно я стисна.

— Разберете правилно колко важно е това за мене.

Тя не му върна ръкостискането, но потърси погледа му.

— Защо изпратихте „Завист“ на мене, Паркър? Познавам вашия редактор на книгите за Макензи Руун. Много е способен.

— Способен е — съгласи се тържествено той.

— Въпросът ми не отпада. Има стотици редактори в десетина големи издателства. Какво ме отличава от тях? Защо избрахте мене?

— Статията в списанието — надяваше се да не разбере, че лъже. На него отговорът му изглеждаше достатъчно задоволителен, но тя го гледаше с изнервящо напрежение. — Нещата, които се казваха в статията за вас, ме убедиха, че вие сте най-подходящият редактор за „Завист“. Хареса ми това, което казахте за отношението между търговското и качественото и как балансът в книгоиздаването лесно би могъл да бъде нарушен в полза на първото. Не пиша тази книга за пари. Имам повече пари, отколкото някога съм имал нужда. Дек Кейтън се е погрижил. Пиша „Завист“ за себе си. Ако намери публика, това ще ми хареса. Ако не, вие все пак сте видели нещо ценно в нея, а за мене това е ужасно добро потвърждение за таланта ми.

— Ще намери публика — и тя издърпа ръката си. — Твърде много съм вложила, за да допусна обратното.

— Някакви си петнадесет бона?

— Не говорех за аванса.

Той свали от лицето си глупавата усмивка и стана сериозен като нея.

— Знам.

— Говорех за…

Помисли, че сълзите й напират, но това би могло да бъде и отражение от очилата.

— Знам за какво говорите, Марис.

Размениха си дълъг многозначителен поглед. Изгаряше го желание да я докосне.

— Не искам да заминавате.

Не знаеше, че ще го каже, докато не чу собствения си пресипнал глас да изпълва натежалата тишина. Не бе взел съзнателно решение да изговори тези думи, но ги каза сериозно. И то поради причини, които нямаха нищо общо с отмъщението му срещу Ноа Рийд.

— Напишете книгата си, Паркър.

— Останете.

— Ще поддържаме връзка.

Тя направи няколко стъпки заднишком, преди да се обърне и да се отдалечи от него.

— Марис!

Но тя не спря, дори не забави крачка и не погледна назад, даже когато той отново я повика.