Сандра Браун
Завист (3)

Глава 2

Макар дъждът да бе спрял да вали още преди половин час въздухът беше толкова натоварен с влага, че дъждовната вода не можеше да се изпари. Събираше се на локви. Блестеше на зрънца по венчелистчетата на цветовете и по мъха на узрелите праскови, готови да бъдат откъснати. Клоните на вечнозелените растения се огъваха от допълнителната тежест. Големи капки се стичаха по наскоро измитите листа на дърветата и тупваха в гъбестата преситена земя.

Дори най-лекият ветрец щеше да отърси водата от дърветата, но във въздуха не се долавяше и най-малко движение. Атмосферата бе неподвижна, консистенцията й бе почти също толкова компактна, колкото и тишината.

Помощник-шерифът Дуайт Харис слезе от количката за голф, която бе наел на остров Сейнт Ан. Преди да тръгне нагоре по пътеката към къщата, свали шапка и се поспря, казвайки си, че му е необходимо малко време да си събере мислите, докато това, което всъщност правеше, беше да размисли още веднъж върху решението си да дойде тук сам след залез-слънце. Не знаеше какво може да очаква.

Никога не бе идвал насам, макар че знаеше за съществуванието на тази постройка. Всеки, който беше идвал на остров Сейнт Ан, бе чувал истории за плантаторската къща в най-източния край на острова, разположена върху издадения нос, който сочеше към Африка. Някои от историите, които бе чувал за това място, едва ли бяха достоверни. Но описанията на къщата бяха дяволски точни.

Типична за архитектурата в Южна Каролина, двуетажната бяла къща бе разположена върху остарял тухлен фундамент. Шест широки стъпала водеха нагоре към дълбоката веранда, която заемаше цялата фасада на къщата и завиваше около нея от двете й страни. Предната врата бе боядисана в блестящо черно, също както капаците против ураган, които защитаваха прозорците на двата етажа. Шест гладки колони поддържаха балкона на втория етаж. Два комина близнаци се издигаха като корици на книга от двете страни на стръмния покрив. Изглеждаше почти така, както си я бе представял помощник Харис.

Не бе очаквал обаче тя да изглежда така призрачно.

Подскочи и извика леко, когато една дъждовна капка тупна тежко във врата му. Бе се отронила от един ниско надвиснал клон на дървото, под което стоеше. Той изтри водата, нахлупи отново шапката си и се огледа наоколо, за да се увери, че никой не е видял нервната му реакция. Настъпващият здрач и виолетовите сенки придаваха странен изглед на мястото. Той се изруга, че се показва такъв страхливец, и тръгна напред.

Заобикаляйки локвите, помощникът измина настланата с грапави камъни пътека, обградена от две редици дъбове — по четири от всяка страна. Испански мъх висеше по клоните им на рошави кичури. Корените на прастарите дървета се подаваха изпод земята, сякаш любопитни да видят какво става по белия свят.

Общо взето, фасадата на къщата беше внушителна. Дори би могло да се каже величествена. Задната й част, както знаеше Харис, гледаше към Атлантика.

Първоначално постройката била далеч по-малка. Първите четири стаи били вдигнати преди повече от два века от един плантатор. Той купил острова от колонист, който предпочел да умре от старост в Англия, а не да си отиде от жълта треска по американските земи. Къщата се бе разширявала паралелно с процъфтяването на плантацията, засята първо с индиго, после с памук.

За няколко поколения от живота на династията тези първи четири стаи били превърнати в жилища за робите и започнало строителството на по-голяма къща. Някога тя била като перла, поне за такъв остров като Сейнт Ан. Строителните материали и цялата мебелировка били докарани с кораб, после довлечени с шейни, впрегнати с мулета, през гъстите гори и плодородните полета, за да стигнат до къщата. Изминали дълги години, докато я завършат, но строежът бил здрав, издържал окупацията на юнионистката армия и опустошенията от няколко десетки урагана.

След това обаче отстъпила под напора на насекомите.

Около началото на XX век памучният хоботник съсипал не само реколтата от памук. Нанасяйки повече вреди от атмосферните влияния и войната, това насекомо разбило местната икономика и унищожило живота такъв, какъвто бил на Сейнт Ан.

Един потомък на първоначалния владетел на плантацията правилно бил предсказал тази неотвратима съдба и се обесил на полилея в трапезарията. Останалите членове на семейството избягали от острова посред нощ, никой повече не ги видял или чул — оставили след себе си дългове и неплатени данъци.

Минавали години, десетилетия, гората завладяла имението около къщата, както преди това се ширела върху полята, засявани с памук. Дървояди се заселили в стаите, обитавани някога от аристократи. Единствените, които се осмелявали да надникнат в разрушеното имение, били безразсъдни хлапета, които искали да докажат храбростта си, или случайни пияници, търсещи подслон.

Имението останало в руини, докато преди малко повече от година един човек отвън, не островитянин, го купил и започнал сериозна реконструкция. Харис бе предположил, че сигурно е някой северняк, гледал „Отнесени от вихъра“ няколко пъти, и вдъхновен да направи къща в предвоенен стил на южняшка територия — явно янки, чиито пари са повече от здравия му разум.

Новият собственик обаче се ползваше с доверие из целия остров. Хората разправяха, че е направил забележителни подобрения в къщата. Но според Харис имаше още много да се прави, ако трябваше да се възстанови първоначалният блясък на имението. Помощник-шерифът не завиждаше на новия собственик за монументалната му задача или за разходите, които неизбежно се налагаха при подобно начинание. Не завиждаше и на лошия късмет, който, както изглежда, бе неразделно свързан с това място.

Носеше се легенда, че призракът на обесения още обитава старата къща, и че полилеят в трапезарията е паднал от тавана съвсем безпричинно.

Харис не вярваше особено на историите с призраци. Беше виждал хора от плът и кръв да вършат много по-ужасяващи неща от тези, които би могъл да извърши някакъв призрак. Независимо от това би му се искало да бъде малко по-осведомен, докато се изкачваше по стъпалата, пресичаше верандата и наближаваше предната врата.

Почука с бронзовия чук, отначало плахо, после по-силно. Секундите се изнизваха тежко, също като капките, капещи от корниза. Не беше особено късен час, но може би собственикът си беше легнал. Хората в провинцията си лягат по-рано от обитателите на големите градове, нали?

Харис се накани да си тръгне и да дойде друг път — за предпочитане преди слънцето да е залязло. Но тогава чу да се приближават стъпки. След секунди входната врата се отвори леко.

— Да?

Харис надникна в образувалата се пролука. Беше си втълпил да очаква всичко — от призрака на обесения до срязаното дуло на двуцевка, насочено към него от разгневения собственик, когото е измъкнал за нищо и никакво нещо от леглото.

За щастие не го посрещна нито едното, нито другото, а и мъжът му се стори доста приветлив. Харис не го виждаше добре, чертите му се скриваха в сенките, но гласът му звучеше достатъчно приятно. Поне не го беше наругал. Все още.

— Добър вечер, сър. Аз съм помощник-шериф Дуайт Харис. От службата на шерифа в Савана.

Мъжът се наведе леко напред и погледна край него към количката за голф, паркирана на края на пътеката. За да не насърчават туризма и неканените посетители, жителите на Сейнт Ан нарочно не бяха пожелали до острова да има ферибот. Всеки, който идваше тук, пристигаше или със собствен, или с нает кораб. Тук, вече на острова, се движеха пеша или наемаха количка за голф, за да обиколят петте хиляди акра на острова. Само постоянно живеещите на острова караха коли по тесните пътища, много от които нарочно бяха оставени непавирани.

Количката за голф не изглеждаше толкова официално, колкото патрулната полицейска кола и на Харис му се стори, че това донякъде накърнява авторитета му. За да си възвърне самоувереността, той придърпа нагоре смъкващия се кобур.

Мъжът зад вратата запита:

— С какво мога да ви помогна, помощник Харис?

— Най-напред извинявайте, задето ви обезпокоих. Но преди няколко часа ми позвъниха от Ню Йорк.

Мъжът изчакваше, без да каже нищо.

— Една жена. Каза, че се опитва да намери някого тук, който отговарял на инициалите П. М. И.

— Наистина ли?

— Тя така ми каза. На мен ми се стори, че не съм срещал записано подобно име.

— Така ли?

— Записано, искате да кажете? Не, сър.

— Във всеки случай, дойдохте тук.

— Да ви призная, това събуди любопитството ми. Нали разбирате, никога не съм срещал човек, който да е познат само с инициали. Но вие не се притеснявайте. Ние тук сме свикнали да зачитаме частния живот на хората.

— Възхитителен навик.

— Случвало се е в Сейнт Ан да живеят хора, които да се крият тук по една или друга причина.

В мига, когато го изрече, Харис си пожела да не го беше правил. Това приличаше на обвинение. Последва дълго мълчание. Той се прокашля нервно и продължи.

— Значи, помислих си, че трябва да услужа на тази дама. Дойдох дотук с полицейския катер. Поразпитах наоколо и ме насочиха насам.

— Какво искаше тази жена от Ню Йорк?

— Ами, сър, не знам точно. Каза, че не е свързано със закона или такива работи. Просто искала да говори по бизнес с П. М. И. Помислих, че може да сте победителят от някоя телевизионна игра, че може би ви издирват, за да ви връчат наградата.

— Никога не съм участвал в телевизионни игри.

— Да, да… е, ами тогава…

Харис придръпна шапката си напред, за да си почеше тила. Чудеше се защо ли мъжът не го покани да влезе в къщата или защо поне не беше запалил лампите. Недомлъвките нямаше да го отведат доникъде, затова той просто изтърси:

— Вие ли сте П. М. И.?

— Тя остави ли името си?

— А? О, жената ли? Да.

Харис извади листче от горния джоб на униформената си риза и притеснено осъзна, че е мокро от пот. Мъжът във всеки случай като че ли не забеляза мокротата или тя не го притесни, взе листчето и прочете написаното от Харис.

— Това са номерата на телефоните й — обясни Харис. — На всичките. Помислих, че тоя неин бизнес въпрос сигурно е много наложителен. Затова дойдох тук тази вечер.

— Много ви благодаря, че сте си дали тоя труд, шериф Харис.

— Помощник.

— Помощник Харис.

И тогава, преди Харис да успее да мигне, мъжът затвори вратата под носа му.

— Лека нощ и на вас — произнесе той тихо и се обърна. Ботушите му захрущяха обратно по пътеката.

Нощта се бе сгъстила в непрогледна тъмнина, която изглеждаше дори още по-тъмна под сводовете на дъбовете. Той не изпитваше страх. Мъжът зад вратата се бе показал достатъчно учтив. Не би могло да се нарече враждебен. Недружелюбен може би, но не и враждебен.

Както и да е, Харис се радваше, че е отхвърлил тая задача. Ако трябваше отново да идва тук, не би поел това задължение. Не му влизаше в работата дали някаква жена там от Севера ще успее в някакъв свой бизнес.

Когато отново седна на седалката в количката за голф, откри, че е мокра от накапалите от дървото капки. Панталоните му се измокриха целите, докато стигна до пристана, където бе оставил полицейския катер.

Мъжът, от когото бе наел количката за голф — безплатно за хората на закона — го изгледа недоверчиво, когато Харис му върна ключа.

— Намерихте ли го?

— Да, благодаря, че ме упътихте — отвърна Харис. — Вие виждали ли сте тоя човек?

— От време на време — проточи мъжът.

— Някакъв чудак?

— Не, по скоро бих казал не.

— Създавал ли е някакви неприятности?

— Не, стои си повечето време у дома.

— Хората от острова харесват ли го?

— Имате ли нужда от още бензин?

Което прозвуча като покана да си тръгва и да престане да си навира носа навсякъде. Харис се бе надявал да получи по-ясна картина за човека, който обитаваше призрачната къща и се криеше зад вратата, когато го търсеха хората, но явно нямаше късмет. Не виждаше причина да продължава да разследва — с изключение на естественото любопитство защо един човек ще се представя само с инициалите си и какво иска от него някаква жена от Ню Йорк.

Той поблагодари на човека, че му е позволил да използва количката.

Мъжът изпрати една тютюнева плюнка в калта.

— Няма проблеми.