Сандра Браун
Завист (28)

Глава 23

Необходимо му беше върховно усилие на волята да не я целуне в този момент. Знаеше, че тя очаква това, което беше една от причините да не го направи. Другата беше, че още чувстваше вина, задето бе намекнал, че мотивите й не са чисти. Като че ли неговите бяха.

— Искаш ли да се поразходим? — запита той.

— Да се разходим?

— До плажа.

— Мога да ида пеша.

— Може да идем дотам на колела.

Той освободи спирачката, насочи количката по рампата, слезе на павираната пътека, която водеше към гората.

— Много е удобно — забеляза тя.

— Докато поправях къщата, накарах да направят и пътеки.

— Майк каза, че никога не си смятал да използваш моторизирана количка, че обичаш да правиш нещата по трудния начин.

— Придвижването с мускулна сила е добро упражнение. Майк ме храни превъзходно. Не искам да се отпускам.

— Каква е тази прекрасна миризма?

— Магнолия.

— Тая вечер няма светулки.

— Светливките мислят, че ще вали.

— Дали?

— Ще видим…

Павираната пътека стигаше чак до пясъчните дюни, където преминаваше в една издигната алея, направена от обветрени дъски. Сухолюбиви растения, пръснати из дюните, докосваха краката на Марис. Оттатък дюните пътеката продължаваше до една платформа, точно осем квадратни фута. Паркър спря и сложи спирачка на количката.

Пред тях се разстилаше пустият плаж. Оттук не можеха да видят континента. Всичко изглеждаше така първично, сякаш току-що е било създадено. Луната едва се подаваше иззад гъстата облачна завеса, но хвърляше достатъчно светлина, за да видят разбиващия се прибой. Той оставяше сребърна пяна, която проблясваше кратко, преди да се разтвори в пясъка. Вятърът бе тих като диханието на спящо бебе, единственият звук, който се чуваше, беше непрекъснатият плисък на прибоя.

— Това е удивително място — каза Марис с благоговеен шепот, с какъвто обикновено се говори в черква. — Гъста гора, растяща точно до плажа.

— Никакви многоетажни хотели, които да замърсяват изгледа — вместо да се наслаждава на гледката, той стискаше между пръстите си кичур от косата на Марис и се наслаждаваше на усещането.

Тя обърна глава и го погледна.

— Какви точно наркотици?

— А-а. Трябваше да знам, че ще хванеш това изплъзване на езика.

— Хванах го. И оттогава все за него мисля. Какви наркотици си вземал? — изражението й не беше строго, а просто заинтересувано. Може би съчувствено.

Той остави косата й и спусна ръка.

— Медикаменти. Болкоуспокояващи. Страшно много. Шепи, купчини.

— Заради краката ли?

— Оздравителният период беше много дълъг.

— От какво е трябвало да оздравяваш, Паркър?

— От собствената си глупост — след една дълга, многозначителна пауза, той продължи: — Подложих се на няколко операции, най-напред за възстановяване на костите и за заместване на липсващите части с пластмасови или метални. После трябваше мускулите и сухожилията да бъдат прикрепени към тях. След това кожата… Господи, Марис, ти не искаш да чуеш всичко това, а аз наистина не искам да говоря за него. Общо взето, бях в болницата повече от година, после в други заведения. Години наред се занимавах с физическа терапия. Беше отвратително. Сигурно така е в ада, само че при мене беше по-зле. Тогава започнаха да ми предписват болкоуспокояващи. Когато лекарите отказаха вече да ми ги предписват, си ги купувах на улицата от независими продавачи.

— От наркодилъри.

— С които станахме първи приятелчета — тя като че ли не беше шокирана, но би могла, защото той бе показал колко ниско бе паднал, за да си набавя „убийците на болката“. Така че той просто заключи: — Беше отвратително.

— Но си се измъкнал.

— Просто ме хванаха за топките и ме измъкнаха.

— Майк?

— Майк — повтори той, разтърсвайки глава, като си спомни за това чудо. — По причини, които никога няма да разбера, той се сприятели с мене. Един ден изникна не знам откъде. Видях го със замъглените си от наркотици очи, застанал пред мене, да ме гледа така, сякаш се опитва да реши дали си струвам усилието, което искаше да положи, да ме спаси от самия мене.

— Може да е бил пратен при тебе.

— От ангел-пазител? Или от кръстницата-фея? Макар че в седмиците след това спасяване понякога си пожелавах да умра. Преди да разбера какво става, той ми отряза наркотиците и ме прати в център за дезинтоксикация.

— Сигурно никак не е било приятно.

— Не искаш да знаеш. Повярвай ми. Когато излязох, той ме записа на курсове по психотерапия, по физическа и емоционална терапия. Прочисти ме, настани ме в един апартамент, пригоден за хора с физически недъзи, и ме запита какво възнамерявам да правя с остатъка от живота си. Когато му казах, че ми се пише, той ме снабди и с компютър.

— Значи те е накарал да пишеш.

— Предизвика ме.

— Което ти даде причина да продължиш да живееш.

— Не, тогава вече бях решил, че трябва да продължа да живея.

„Имах ужасно основателна причина за това“, помисли той мрачно.

— Мога ли да ти задам един много личен въпрос, Паркър?

— Можеш. Но е възможно да съжаляваш за него.

— Ти ли си Рорк?

Той знаеше, че рано или късно тя ще стигне до това. Беше твърде умна, за да не прозре нещата. Писател, който пише за писател. Разбира се, щеше да види паралелите и да запита. Отговорът, който бе подготвил, не беше лъжа, но просто не беше цялата истина.

— Не съвсем.

— В общи линии?

— Би могло да се каже.

Тя кимна тържествено, но не запита нищо повече.

— И веднага ли започна да пишеш криминалните романи?

— Не, опитах в няколко жанра. Но още две години разработвах и отхвърлях сценарии — по десетина на седмица. Няколко хиляди акра дървесина сигурно са минали през кошчето ми за боклук, преди да се оформи персонажът на Дек Кейтън. Той беше първото нещо, което привлече интереса ми, което отвлече ума ми от мислите за физическата ми ограниченост. Когато написах едно нещо, което сметнах годно за отпечатване, си намерих агентка и казах, че може да представи ръкописа на издателство, ако се закълне в живота си и живота на децата си никога и пред никого да не разкрива моята самоличност.

— И се роди Макензи Руун — тя докосна бузата му. — Това е възкръсване, за което всички трябва да бъдем благодарни. Само съжалявам, че е трябвало да изстрадаш толкова много, за да стигнеш дотам.

— В дългосрочна перспектива мисля, че си струва.

В мига, в който изрече това, той разбра, че го е казал в сегашно време. Уплаши се, че Марис може да забележи това и да го запита каква е крайната му цел, но тя бе извърнала глава от него и се взираше в морето. На хоризонта мигаха светлините на някакъв танкер.

Дъждовни капки затупаха леко по повърхността на пясъка. Паркър ги чу да падат по дървената платформа още преди да го усети по кожата си. Бяха топли и нежни като сълзи.

— Паркър?

— Хммм?

— Помниш ли първия ден, когато дойдох в памукочистачната, и ти намекна, че Ноа се е оженил за дъщерята на шефа си, за да напредне в кариерата?

— И тогава ти вирна брадичка.

— Да. Но само защото ти постави точката над „и“-то. Дълбоко в себе си аз го знаех — тя се обърна и го погледна в лицето. — Тази седмица го хванах с друга жена — изречението бе последвано от пауза, която да му даде време да отговори. Той запази неутрално изражение. — Няма да те отегчавам с мръсните подробности.

— Колко мръсни?

— Достатъчно.

— Достатъчно да те накарат да дотичаш тук? За да си го върнеш?

— Не. Кълна се, не съм дошла тук заради това. Аферата на Ноа ми даде достатъчен повод да се върна. Но истината е, че не исках да тръгвам.

— Тогава защо тръгна?

— Въпрос на съвест.

— Заради какво? Нищо не се случи.

— Нещо се случи с мене — възкликна тя леко, притискайки събраните си в юмрук пръсти към гърдите си. — Исках да остана с тебе и това беше достатъчна причина, за да си тръгна. Твоята близост не се отразяваше здравословно на брака ми. Това, което почувствах към тебе, ме изплаши. За да запазя ясна мисълта си, трябваше отново да мога да се виждам като щастливо омъжена жена. По ирония на съдбата се върнах в Ню Йорк само един ден преди да открия, че Ноа е нарушил брачните ни обети.

— Той е глупак!

Тя му се усмихна заради индиректния комплимент, но в усмивката й се промъкна тъга.

— И аз съм глупачка. Глупава съм, че не разбрах по-рано, че бракът ни не е това, което исках да бъде. Нито пък Ноа е бил мъжът, който аз съм искала той да бъде. Той не беше персонажът от своята книга.

— А сега мислиш за Рорк като за герой.

Тя поклати глава и каза:

— Аз не обърквам действителността с измислицата, Паркър. Надраснах това. Ти си истински. Мога да те докосна — тя взе ръката му и започна да я изучава, проследявайки с пръст вените по опакото на дланта. — Моят брак, такъв какъвто беше, свърши. Той е в миналото. Вече не искам да говоря за Ноа.

— Аз нямам нищо против.

Той хвана косата й в шепа, леко я придръпна към себе си, докато лицата им се озоваха съвсем близо едно до друго. Поколеба се няколко мига, после положи леко устни върху нейните, целуна ъгълчето на устата й. Владееше се, докато не чу лекото й простенване. Отдръпна се, погледна дълбоко в очите й и видя в тях желание, не по-малко от неговото.

С контрола беше свършено. Той покри лицето й с диви непресторени целувки, докато тя правеше същото с неговото. После устните им се сляха, езиците се докоснаха и те се зацелуваха с животинска ярост.

Накрая Паркър се отдръпна, пое си дъх и продължи, но по-овладяно. Езикът му започна да гали долната й устна. Положи леки целувки в ъгълчетата на устните й и после нежно пъхна езика си в устата й. Наклони глава първо на една страна, после на друга, но без да прекъсва контакта. Дори когато се отдръпна, устните му останаха слети с нейните.

Тя прошепна срещу устните му, едва мърдайки своите:

— Вечерта, когато се срещнахме, когато ме целуна…

— Хммм?

— Не исках да спираш.

— Знам.

— Знаеш?

— Не мислиш, че и аз съм го почувствал, Марис?

Вместо отговор тя прокара пръсти нагоре, стигна до косата му и отправи нежно предизвикателство с езика си. Докато се целуваха, той откопча копчетата, развърза възела на кръста й и отвори блузата й.

Гърдите й не бяха големи, но бяха красиво закръглени и сега блестяха от дъждовните капки. По-тежките капки се стичаха като бисерни зърна по кожата й. Някои от тях образуваха поточета, които криволичеха в нежните извивки, пресичаха се и се преплитаха в еротични рисунки.

— Паркър? Знаеш ли, вали.

— Да — той обхвана едната й гърда, за да почувства формата й с дланта си. Палецът му отмахна леко една дъждовна капка от връхчето й. Той се наведе и потърка устни по него. — Както ми каза един път, няма да се стопиш.

После пое зърното й в устата си.

— Бих могла — въздъхна тя.

[Текстът в продължението на сцената под настоящата бележка отсъства в официалния превод на книжното издание. Реших, че е по-добре да го добавя, за да не липсва нищо от специфичната атмосфера, съпътстваща осакатената сцена. — Б.ел.к.]

Превърна мечтите му в реалност, когато обви ръце около главата му и го притисна към себе си, задъхано повтаряйки името му.

Ръката му се прокрадна през пластове плат, които изглеждаха безкрайни, докато накрая достигне кожата й. Плъзна се нагоре по бедрата, право към сърцевината й и я докосна през бикините.

— Така добре ли е?

Тя издаде някакъв звук, който той прие за „да“. Беше податлива и много влажна и той плъзна пръсти в нея.

— О, Боже, Паркър.

Пръстите му я галеха отвътре, а палецът му чертаеше кръгове от външната страна. Не след дълго тя вече движеше бедра срещу ръката му.

— Просто се остави на течението, Марис.

Тя се отпусна и макар че дишането й все още бе плитко и ускорено, спря да се опитва да достигне върха.

Той продължи да целува гърдите й. Зърната й се втвърдиха под напора на езика му. Ласката на пръстите му се забърза и кръговете, очертавани от палеца му, се концентрираха върху едно място.

И в този момент той усети неповторимото напрежение, което я обхвана. Инстинктивно. Безпелационно.

Невъзможно бе да го овладее. Или да го сдържи. Тя отметна глава назад и покри очите си с ръка. Оголеният й врат сякаш молеше за целувки. Той се приведе напред и притисна устни към вдлъбнатината на гърлото й докато от него се откъсваха сладки звуци. Остана така, докато не отмина и последния трепет на тялото й и тя се отпусна.

Дръпна ръка изпод полата й и я приглади обратно на мястото й. След това я придърпа по-близо, облегна я на гърдите си и опря брадичка на върха на главата й.

Положи ръка на гърдите му.

 

 

— Закопчал си си ризата.

— За вечеря. Едно от правилата на мама.

Тя разкопча копчетата и потърка буза в космите на гърдите му, после опря глава до сърцето му.

— Така е по-добре.

Дъждът продължи да пада върху тях, мокрейки косата и дрехите й, но те не забелязваха това, нито ги беше грижа. Той я галеше по гърба и пръстите му спираха на всеки прешлен.

— Той не те е чукал така, както заслужаваш, нали?

Почувства как тя се вдървява и за момент се изплаши да не е отишъл твърде далеч, да не е казал прекалено много, да не я е оскърбил с грубия си език. Но това беше първоначална реакция, която бързо отмина, тя отново се облегна на гърдите му и изрече меко:

— Вероятно е така. Но преди няколко минути не го знаех.

— Ти жадуваше за мене.

— Не го осъзнавах, докато не ме докосна. Сексуалният ми живот беше още една заблуда.

Тя трябва да бе доловила усмивката му, защото вдигна глава и го погледна.

— Сигурно се чувстваш ужасно добре.

Той се ухили дяволито, но после усмивката му се смекчи.

— Чувствам се добре — целуна нежно устните й и измърка: — Но ти се чувстваш по-добре.

Последва дълга и дълбока целувка. Никак не му се искаше да я прекратява, но в края на краищата се откъсна от нея.

— По-добре да се връщаме, преди Майк да е вдигнал спасителна експедиция да ни търси.

Посегна да освободи спирачката, но тя го спря.

— Ами ти? Ами това? — и леко потърка хълбоците си в члена му. — Не искаш ли да… да направя нещо?

Той премига, стисна я здраво през кръста и прошепна:

— Да, искам да спреш да се движиш така.

— О, съжалявам.

Той й отправи крива усмивка и обви ръка около кръста й.

— Искам да се съсредоточа в удоволствието, което ти давам, и да не се тревожа аз как ще свърша, без двамата да се изтърсим от количката.

— Удоволствието беше за мене.

— Това показва колко малко знаеш.

Тя се усмихна и той я целуна бързо, после завъртя количката и я насочи към къщата.

— Впрочем, тъй като имам нужда от две ръце, за да карам тая проклетия, по-добре ще направиш да си закопчаеш блузата, иначе Майк ще има да си плакне очите.

 

 

На следващата сутрин Даниел стана рано. Взе душ, облече се бързо и опакова малко дрехи, които щеше да вземе със себе си в провинциалната къща, а след това слезе долу. Максин с голямо неудоволствие разбра, че планира да прекара уикенда без нея, и показа чувствата си. Затова той твърде плахо се обърна към нея тази сутрин, за да я запита дали ще може да му сервира закуската на двора.

— Разбира се, господин Мейдърли. Ще ми трябват само няколко минути, за да подготвя количката.

— Чудесно! През това време аз ще мога да звънна няколко телефона.

Влезе в кабинета си и най-напред набра номер, който вече беше запомнил. По време на петминутния разговор произнесе само няколко думи. Предпочиташе да слуша.

Господин Уилям Съдърланд, на отсрещната страна на линията, завърши с въпрос:

— Искате ли да продължавам, господин Мейдърли?

— Непременно!

Второто сутрешно обаждане на Даниел беше до „Бекър-Хау“. Беше учуден, че дори по това време на деня, когато повечето нюйоркчани тичаха презглава, за да хванат метрото за работа, на позвъняването му отговори лично Оливър Хау.

Хау винаги се бе хвалил, че работният му ден трае четиринадесет часа, освен по празниците, когато го свежда до осем. Явно наистина не се щадеше въпреки напредналата си възраст.

Издателската кариера на Хау беше започнала приблизително по същото време като тази на Даниел и по почти същия начин. Хау беше наследил компанията от дядо си месеци след дипломирането си. Двамата с Даниел си останаха приятелски настроени съперници през годините и с времето познанството им прерасна в непризнавано пред другите приятелство.

— Оли, обажда се Даниел Мейдърли.

Както се очакваше, старият му колега се зарадва да го чуе. След като си размениха малко любезности, Оливър Хау въздъхна:

— Вече не мога да играя голф, Дани. Проклетият ревматизъм не ме пуска.

— Не ти се обаждам за това, приятелю. Свързано е с бизнес.

— Мислех, че си се оттеглил.

— Така се говори, но… би трябвало да знаеш. Всъщност налетях на едно страхотно предложение, което помислих, че може да те интересува.

След няколко минути Даниел излезе от кабинета си, без да се подпира на бастуна. Чувстваше прилив на сили. Дори потриваше длани, приближавайки се към Максин.

— Моля те, би ли отишла да купиш малко хляб от оня кашер-магазин, който харесвам?

— Че в Масачузетс няма ли хляб? Господин Рийд каза, че ще поръча да заредят храна в къщата.

— Знам, но много ми се е прияло… нали знаеш, тъкмо онзи, със семенцата по горната коричка.

— Знам го. Но тоя магазин е в другия край на града. Ще ида, след като закусите.

— Ноа ще ме вземе веднага след закуска. По-добре иди сега. Аз и сам мога да си сервирам закуската.

Тя го изгледа подозрително. Внезапната му прищявка да хапне определен вид хляб беше хитрост, за да я изкара от къщата. Очакваше гост за закуска и не искаше никой да знае за това.

Максин продължи да спори, но в края на краищата изхвърча през задния вход, мърморейки под нос. Само няколко минути след излизането й Даниел отиде да отвори вратата и покани госта си вътре.

— Икономката ми излезе на покупки — обясни той, водейки го към двора. Максин винаги слагаше масата за трима, в случай че дойдеха Марис или Ноа. Макар че дъщеря му беше извън града, а съпругът й щеше да дойде по-късно, Даниел с облекчение установи, че икономката не е нарушила правилото си. Посочи стола до кръглата маса от ковано желязо. — Заповядайте. Кафе?

— Да, благодаря.

Даниел наля кафе. Подаде сметаната и захарта и произнесе тихо:

— Благодаря ви, че се отзовахте веднага.

— Не беше покана, а по-скоро заповед, господин Мейдърли.

— Тогава защо дойдохте?

— От любопитство.

Даниел кимна одобрително, чувайки това искрено изявление.

— Значи сте се учудили, когато ви се обадих?

— Всъщност това ме шокира.

— Радвам се, че можем да си говорим открито, защото знам, че времето ви е ценно, а аз самият… предстои ми много напрегнат ден. Зет ми ще ме вземе в десет часа и отиваме в къщата ни в провинцията. Покани ме да прекарам малко по-специално време с него, докато дъщеря ми я няма — вдигна постланата със салфетка сребърна кошничка. — Кифла?

— Не, благодаря.

— Не са лоши като за пълнозърнести кифли. Икономката ми сама ги прави.

— Не, благодаря.

Той остави обратно кошничката на масата.

— Докъде бях стигнал?

— Господин Мейдърли, знам, че не сте ме поканили тук, за да ми хвалите кифлите на икономката си.

Даниел свали маската. Подпря лакти на масата, сключи пръсти и погледна посетителя изпод белите си вежди, свити като лястовичи крила над основата на носа.

— Бих заложил цялото си състояние, че когато двамата с Ноа пристигнем в провинциалната ни къща, той ще притежава документ, който да му дава възможност и власт да ръководи бизнеса на моето издателство.

Говореше рязко, отривисто, по начина, който му бе спечелил репутацията на понякога безскрупулен играч.

— През този уикенд ще бъда подложен на натиск да подпиша този документ — вдигна ръка, за да възпре госта си, който понечи да заговори. — Не, не казвайте нищо. Добре ще направите, ако само ме слушате.

След една дълга, замислена и донякъде недоверчива пауза гостът кимна утвърдително, в знак, че Даниел може да продължи.