Сандра Браун
Завист (6)

„Завист“
Глава 1 — Ийстърн Стейт Юнивърсити, Тенеси, 1985

Членовете на братството бяха сметнали за блестяща идеята на своите отци основатели да проектират и построят резиденцията си така, че да съответства на ромбоидната форма на герба на братството.

Но това, което те приписваха на гениалността, всъщност бе дошло съвсем случайно.

Когато търсели място, на което да построят дома на братството си, тези пестеливи млади хора от 1910 г. купили най-евтиното налично място, едно клиновидно парче земя, чийто собственик бил склонен да го продаде. Привлекателността му била не във формата и местоположението, а в цената. Купили го евтино.

Така че първо беше парчето земя, а не архитектурните амбиции. Проектирали постройка, която да се впише в мястото; не са избирали място, което да отговаря на проекта им. Постфактум, някои членове са могли да забележат, че домът е ромбоиден, какъвто е и гербът им, но това съвпадение беше случайно.

После, през 1928 г. комитетът за планиране и разширение на университета решил случайно, че главната улица, разделяща на две студентското градче, трябва да бъде превърната в търговски център, отворен само за пешеходци. Пренасочили движението на моторните превозни средства по улицата, която минавала пред постройката с необикновената форма.

След това, без намесата на гения на основателите, това разположение на ключово кръстовище дало на братството привилегирована позиция в университетското градче, на която всички други завиждали.

Предната част на триетажната постройка гледаше към ъгъла в две крила, излизащи от двете й страни под ъгъл 45 градуса. Между крилата в задната част на постройката имаше паркинг с ограничен брой и винаги дефицитни места, баскетболни кошове без мрежички, преливащи купчини консервени кутии, два ръждясали грила на въглища и кучешка колибка, обитавана от Бру — шоколадовият лабрадор, който бе талисманът на братството.

Фасадата на постройката беше много по-внушителна. Каменната пътека, водеща към нея, бе обградена с крушови дървета, които разцъфтяваха в снежнобели цветове всяка година, осигурявайки ефектен декор за годишната пролетна среща на братството.

Снимките на тези дървета, отрупани с цветове, често се появяваха по кориците на университетските каталози и брошури. Това предизвикваше огорчението на останалите братства. Щом се чуеха заплахи, че ще играе трионът, веднага се устройваше 24-часово наблюдение. Братството не само щеше да се изложи пред университетското градче, ако дърветата му бъдеха отрязани, но и резиденцията му щеше да изглежда гола без тях.

През есента листата на крушите добиваха ярък рубинен оттенък, каквито бяха и в този съботен следобед. Градчето беше необичайно тихо. Футболният тим гостуваше на друго място. Ако футболистите си бяха у дома, предната врата на резиденцията на братството щеше да бъде отворена. И от нея щеше да изригва музика. Там щяха да се събират шумни тълпи от членове на братството, техни приятели и приятелки, роднини.

Движението, характерно за дните на мачовете, щеше да се простира на много мили по пътя и тъй като всеки автомобил трябваше да мине през това кръстовище, за да стигне до стадиона, членовете на братството щяха да наблюдават, така да се каже, от първия ред това зрелище на плътно движещи се една след друга коли. Щяха да подвикват на феновете на противниковия отбор и да флиртуват със студентките, които щяха да им отвръщат и понякога след някоя спонтанна покана да напускат колите, с които се движеха, за да се присъединят към партито вътре в постройката. Бяха документирани няколко романа и няколко брака, които със сигурност водеха началото си от подобни моменти.

Когато имаше мач, университетското градче потъваше в пурпур. Който не носеше университетския цвят, го размахваше. Медните инструменти и барабаните на маршируващата духова музика отекваха из градчето часове преди първата топка. Градчето кипеше от енергия, подскачаше и празнуваше. Но днес то беше пусто. Времето беше дъждовно и влажно, неподходящо за каквато и да е дейност навън. Студентите използваха деня, за да си отспиват, да учат — все неща, за които нямаха време през седмицата.

Коридорите на общежитието на братството, вмирисани на бира и момчета, бяха полутъмни и тихи. Няколко души се бяха събрали около огромния телевизор, който един успешно завършил бе подарил на общежитието миналата година. Предаваха футболен мач. От време на време ревове на възторг или разочарование изпълваха стълбищата, водещи до стаите на втория и третия етаж, но тези звуци с нищо не нарушаваха сънената тишина на коридорите.

Тишина, прекъсната от: „Рорк! Задник такъв!“, последвано от незабавно затръшване на врата.

Рорк метна мократа хавлия на главата си и започна да се смее.

— Намери ли го?

— Чие е?

Тод Грейсън размахваше една чаша, в която седеше четката му за зъби. Което само по себе си не беше забележителен факт, с изключение на това, че беше послужила за плювалник. Космите на четката се въргаляха в лепкавата кафява течност на дъното на чашата.

Рорк се изтягаше на трикракия диван под койките им, окачени на тавана с къси вериги. За да увеличат малкото пространство на стаята, двамата младежи бяха проектирали и конструирали койките в пряко нарушение на правилата на общежитието на братството, които повеляваха да не се внасят никакви промени в структурата на сградата.

Няколко натрупани една върху друга тухли служеха за четвърти крак на дивана, но тази грозотия беше фокална точка на обиталището им, „ядрото на нашата клетка“, както бе изпял една вечер Тод, когато беше особено пиян. Когато обзавеждаха стаята си, бяха намерили това невъзможно нещо в един магазин за вехтории и го бяха купили за десет долара. Тапицерията беше скъсана, проядена и петносана от вещества, неподлежащи на идентифициране. Диванът така се вписваше в цялостната грозота на стаята им, че бяха решили да го оставят тук, след като завършат — един вид наследство за бъдещите обитатели на стаята.

Но Тод, който някога бе възпявал дивана, сега беше толкова сърдит, че всеки мускул в тялото му трепереше.

— Кажи ми кой е плюл тук?

Рорк се превиваше от смях, хванал се за корема.

— Не искаш да знаеш.

— Брейди? Ако е Брейди, кълна се, ще го убия.

Брейди живееше в другия край на коридора. Беше страхотно момче, идеален член на братството, веднага без никакво хленчене би дошъл да те вземе, ако колата ти се е повредила в някоя снежна нощ. Брейди имаше златно сърце; личната хигиена обаче не спадаше към неговите силни страни.

— Не е Брейди.

— Кастро? Господи, моля те, не ми казвай, че е Кастро — изстена Тод. — Тоя безобразник е болен!

Вторият заподозрян не беше кубинец. Истинското му име беше Ърни Кастело. Наричаха го Кастро заради умението му да си пуска дълга къдрава коса и брада, а и заради това, че такава растителност никнеше по цялото му тяло.

— Само Господ знае какви микроби гъмжат тука.

Рорк се засмя на това, после каза:

— Лайза се обади.

Небрежно подхвърлените думи веднага уталожиха гнева на Тод.

— Лайза Ноулз ли?

— Аха.

— Кога?

— Преди пет минути.

— Остави ли съобщение?

— Да ти приличам на секретарка?

— Изглеждаш ми като задник със зъби. Какво каза тя?

— Каза, че… уфф, Тод, не мога да си спомня, съжалявам, но записах телефона й. На бюрото ти е.

— Ще й се обадя по-късно.

— Коя е? Готина ли е?

— Да. Тя е в моя клас по северноамериканска история и й трябват записките ми.

— Много лошо.

Тод стрелна с поглед хилещото се момче, после хвърли противната чаша в кошчето за боклук. Докато се беше къпал в общата баня в края на коридора, Рорк се беше промъкнал и беше сложил четката му за зъби в кафявата от тютюн плюнка.

— Не се вкисвай — каза Рорк, докато Тод ровеше из чекмеджето за боксерки. — Това беше страхотна шега и си струваше цената на една нова четка, дори двойно.

— Ще ми кажеш ли на кого е?

— Не знам. Намерих я на перваза на един прозорец на третия етаж.

— Господи. Може да е на всекиго.

— Това беше идеята.

— Ще ти го върна — заплаши Тод, докато навличаше тениската. — Говоря сериозно. Навлече си големи неприятности, мой човек.

Рорк само се изсмя.

— Не можа ли да направиш нещо по-добро? Цял ден си лежиш на задника.

— Трябва да довърша това през уикенда.

И Рорк извади „Великият Гетсби“ с меки корици.

Тод изсумтя укорително.

— Най-противният герой в цялата американска литература. Искаш ли да хапнем нещо?

Рорк се търкулна от дивана и нахлузи едни маратонки. Докато минаваха през вратата, двамата с Тод ритуално целунаха пръстите си и плеснаха по красавицата на месеца на календара си.

— Ще се видим по-късно, скъпа.

 

 

Това беше тяхното място. Бяха редовни посетители. В мига, когато се показаха на вратата на Ти Ар, самият Ти Ар им донесе по халба бира.

— Благодаря, Ти Ар.

— Благодаря, Ти Ар.

Нямаше лист с менюто, но не им и трябваше. Понеже знаеше какво обичат, Ти Ар се изтърколи обратно зад бара и започна да прави пицата им. Пицата и бирата се пишеха на общата им сметка, която те щяха да платят, когато можеха. Ти Ар оказваше подобни специализирани услуги на клиентите си вече над 30 години.

Работата беше там, че той се беше записал в университета като първокурсник, но бе завършил първия семестър, без да положи изпитите. Бе използвал таксата си за втория семестър, за да плати в брой за тази сграда, която тогава беше обречена. Ти Ар не се бе потрудил да направи ремонт, сградата си стоеше в непобутнатия предишен вид. Преподавателите по инженерни и архитектурни науки продължаваха да я използват като нагледен пример за носеща гредова конструкция.

По лампите бе полепнал многогодишен слой от мазнина, примесена с прах. Подът, застлан с линолеум, на някои места беше хлъзгав, а на други — надран. Никой не смееше да погледне под масите от страх от това, което би съзрял там, а препълнените с бира пикочни мехури се облекчаваха в тоалетната само ако беше извънредно наложително. Не беше заведение, а по-скоро институция. Всеки колежанин от мъжки род познаваше Ти Ар, защото при него можеше да удовлетвори две от основните нужди на колежанина — студена бира и гореща пица.

Дойдеше ли средата на срока, Ти Ар можеше да назове по име всеки клиент и дори да не беше запомнил името му, знаеше как предпочита пицата. Вкусът на Тод и Рорк не се променяше — дебела кора, люти чушки, допълнително сирене и малко лют червен пипер отгоре.

Рорк сдъвка замислено първата възхитителна хапка.

— Наистина ли мислиш така?

— Какво да мисля?

— Че Гетсби е бил противен.

Тод изтри устата си с хартиената салфетка и отпи глътка бира.

— Тоя тип е богат. Живее си като принц. Има всичко, което един мъж би могъл да желае.

— С изключение на жената, която обича.

— Която е егоистка, егоцентричка, празноглава, истерична, ако не и невротична и не иска да знае за него.

— Но Дейзи за Гетсби е това, което парите му не могат да купят — непостижимото.

— Да го уважават ли? — Тод взе пица от чинията и отхапа. — С неговите пари защо трябва да го е грижа дали го приемат или не. Той е платил върховната цена за един идеал.

Поклати глава и добави:

— Не си струва.

— Хмм — съгласявайки се повече или по-малко, Рорк отпи от леденостудената си чаша.

Започнаха да спорят за качествата на Гетсби, после за творчеството на Фицджералд, което ги отведе към собствените им литературни амбиции.

Рорк запита:

— Как върви ръкописът ти?

Един роман от 70 000 думи беше курсовата им работа, пробният камък, преди да получат степента бакалавър по изкуствата. Единственото препятствие между тях и мечтаната степен беше плашилото на всеки пишещ студент — професор Хадли.

Тод се намръщи.

— Хадли ме направи на пух и прах за характеризацията на героите.

— По-точно?

— Казва, че били шаблонни. Нямало оригиналност, спонтанност, дълбочина, дрън-дрън.

— Той така говори за всички от нас.

— И за твоите ли?

— Още не ми е дал рецензията си — отвърна Рорк. — Следващият вторник рано-рано в осем. Щастлив ще бъда, ако се отърва жив и здрав.

Двамата младежи се бяха запознали на задължителните лекции по композиция в първия семестър на първи курс. Инструктор им беше студент от горните курсове, който, както по-късно решиха, не може и зъб да обели нито в писмена, нито в устна форма. Още първата седмица беше им дал за задача есе от пет страници върху „Посвещения“ на Джон Дън. Вземайки се прекалено сериозно, инструкторът бе възприел спрямо тях професионален подход и тон.

— Може текстът да не ви е много познат, но със сигурност ще разпознаете фразата „За кого бие камбаната“.

— Извинете, сър — Тод вдигна ръка и невинно го поправи. — Това същото ли е като „За кого бият камбаните“?

Разпознавайки сродната душа, Рорк се представи на Тод след часа. Приятелството им възникна същия следобед. След седмица уговориха размяна на стаите със съквартирантите, които им бяха произволно определени от управата на университета.

— На мене ми изнася — бе измърморил съквартирантът на Рорк, когато му изложиха идеята. И бе отправил предупреждение към Тод. — Внимавай, тоя по двайсет и четири часа на ден чука на машината си.

И двамата получиха най-високите оценки за първото си писмено съчинение.

— Тоя смотаняк не се решава да пише шестици — отбеляза кисело Рорк. На корицата на тетрадката му се мъдреше тлъста петица с плюс.

— Поне имаш плюс — коментира Тод своята петица.

— И ти щеше да имаш, ако не се беше писал такъв хитрец още първия ден. Това го вкисна.

— Майната му. Когато напиша най-великия американски роман, той още ще бъде инструктор на начинаещи писатели.

— Това няма да се случи — възрази веднага Рорк и метна белозъба усмивка. — Защото аз ще напиша най-великия американски роман.

Любовта към книгите и желанието да пишат книги бе основата, върху която израсна приятелството им. Едва след няколко години в тази основа се появиха пукнатини. А когато осъзнаха съществуването им, бяха настъпили непоправими разрушения и беше твърде късно приятелството да се спасява, за да не рухне.

Бяха добри студенти, имаха добри бележки по задължителните предмети, но най-вече по езиците. Вторият семестър се записаха за същото общежитие. Бяха големи почитатели на спорта и добри атлети. Играеха във футболния и баскетболния отбор на братството, които понякога се състезаваха помежду си така ожесточено, сякаш бяха два противникови отбора.

Те бяха активни и добре известни в университетското градче. Избраха Тод в студентския конгрес. Рорк организира общоуниверситетско състезание за набиране на средства за приют на бездомни. И двамата пишеха от време на време статии и репортажи за интересни човешки съдби в студентския вестник.

След като една от историите му бе публикувана, към Рорк се обърна лично деканът на факултета по журналистика. Изказа силни комплименти за работата на Рорк и го попита дали не възнамерява да прехвърли интересите си от белетристиката към журналистиката. Рорк отклони деликатното предложение. Белетристиката беше първата му любов. Той не каза на Тод за този разговор, но се зарадва, когато Тод спечели в националното студентско състезание по белетристика. Състезателният материал на Рорк не бе получил дори утешителна награда. Той се опита да скрие ревността си.

Двамата общуваха на драго сърце с останалите членове на братството. Пиеха толкова бира, че в нея би се удавила цяла флота. От време на време изпушваха заедно по някоя цигара с марихуана, но не го превърнаха в навик и никога не пожелаха да опитат твърди наркотици. Лекуваха се взаимно от махмурлук, заемаха си пари, когато някой закъсаше, а когато Рорк се разболя от стрептококова инфекция и температурата му се покачи опасно, Тод веднага го заведе в студентската поликлиника. Когато съобщиха за внезапната смърт на бащата на Тод, Рорк го закара у дома му през три щата и остана за погребението, за да подкрепя емоционално приятеля си. От време на време възникваха разногласия. Веднъж, когато Рорк зае колата на Тод, блъсна и огъна леко задната броня, Тод няколко пъти го попита кога смята да я поправи. Започна да пита толкова често, че темата стана болезнена.

— Ще ме оставиш ли най-накрая на мира? — изрева Рорк.

— А ти ще поправиш ли най-накрая колата ми?

Това пререкание сложи край на недоразуменията. Още на следващия ден Рорк закара колата на поправка и Тод вече никога не отвори дума за това.

После беше случаят с изчезналия Пат Конрой.

Рорк отиде чак до Нешвил и стоя два часа на опашка, за да се срещне с автора и да получи подписано копие от „Великият Ксантини“. Той се възхищаваше от Конрой повече, отколкото от всеки друг съвременен романист, и ужасно се смути, когато Конрой му пожела късмет в писането. Книгата с неговия автограф стана най-ценното му притежание.

Тод я поиска да я прочете. И когато я свърши, каза, че я е сложил обратно при книгите на Рорк. Тя не се намери дори и когато Рорк преобърна стаята наопаки. Какво се беше случило с книгата, така и не се разбра. Накрая престанаха да спорят за нея, но Рорк никога повече не даде на Тод книга на заем, а и Тод никога повече не поиска.

И двамата бяха симпатични, всеки по свой начин, така че момичета никога не им липсваха. Когато не говореха за книги, почти със сигурност можеше да се допусне, че ще говорят за жени. Ако някой от тях имаше късмет и дамата останеше да преспи, другият си намираше подслон в някоя съседна стая.

Една сутрин, след като една млада дама беше извървяла своя път по „алеята на срама“ по коридора на общежитието, излизайки навън, Тод изгледа Рорк и каза мрачно:

— Не беше чак толкова готина, а?

Рорк поклати глава.

— Снощи я гледаше с размътен от бирата поглед.

— Да — въздъхна Тод. После добави с лукава усмивка: — Но в тъмното всичко изглежда добре, нали?

Говореха за жени неуморно и безсрамно, придържайки се неизменно към двойния стандарт. Само Рорк успя да създаде нещо като сериозна връзка, и то само веднъж.

Срещна я, като организираше състезанието в полза на приюта. Тя се бе наела да помага. Имаше красива усмивка и стройно атлетично тяло. Беше умна и прилежна студентка и можеше да води смислени разговори по всякакви теми. Но имаше и добро чувство за хумор и се смееше на шегите му. Беше прекрасна слушателка, която се съсредоточаваше върху темата, когато разговорът се пренесеше в сериозни области. Научи го да свири на пианото една проста популярна мелодийка, а той я убеди да прочете „Гроздовете на гнева“.

Тя се целуваше страстно, но не отиваше по-далеч. Придържаше се към стриктния морален кодекс, базиращ се на нейната религия, и нямаше намерението да го наруши. Не бе го нарушила в гимназията с дългогодишния си приятел и нямаше да го наруши, докато не разбереше, че е попаднала на мъжа, за когото ще се омъжи и с когото ще остарее.

Това възхищаваше Рорк и ужасно го разочароваше.

После тя му се обади една вечер и каза, че тъкмо е прочела романа на Стайнбек и ако той няма друга работа, би искала да се срещнат. Той я взе, излязоха да се поразходят с колата и паркираха.

Романът й бе харесал и тя му благодари, че я е запознал с него. Целувките им тази нощ бяха по-страстни от преди. Вдигна пуловера си и притисна ръката му към голите си гърди. И макар че Рорк бе имал много по-задоволяващи във физическо отношение сексуални преживявания от това, да я гали и да чувства реакцията й, това преживяване със сигурност беше най-забележителното. Тя жертваше нещо от себе си заради него и той беше достатъчно чувствителен да го осъзнае.

Запита се дали не се влюбва.

След седмица тя скъса с него. Осведоми го със сълзи на очи, че се връща към връзката с приятеля си от гимназията. Той бе смаян и до голяма степен ядосан.

— Може ли поне да попитам защо?

— Ти ще станеш голям човек, Рорк. Известен. Знам го. Но аз съм просто едно момиче от малко градче в Тенеси, ще преподавам няколко години в началното училище, после може би ще стана майка и президент на някое женско дружество.

— Та това не е лошо.

— О, аз не се извинявам. Такъв живот си избрах — животът, който искам, но той не е живот за тебе.

— Защо да трябва отсега да си планираме живота занапред? — заспори той. — Защо не се откажем да вземаме големи решения и просто да продължим да бъдем заедно, да се радваме един на друг и да чакаме да видим какво ще се случи?

— Защото ако продължа да се виждам с тебе, ще спя с тебе.

— Толкова ли ужасно ще бъде?

— Изобщо няма да бъде ужасно. Ще бъде… — тя го целуна силно, нежната й уста се прилепи към неговата с цялата възпирана страст, която той бе свикнал да очаква. — Искам да го направя — прошепна тя срещу устните му. — Ужасно много го искам, но съм се заклела да спазвам обета си за въздържание. Не мога да го наруша. Затова не мога повече да се срещам с теб.

От негова гледна точка, това беше пълен абсурд, но никой не можеше да я разубеди. Лошото настроение не го напускаше седмици наред. Тод, който разбра, че обещаващият роман изведнъж е залинял и замрял, ходеше на пръсти около него.

Накрая обаче и на него му дойде до гуша.

— Божичко, преодолей го най-сетне.

Той упорито настояваше, че ако те напусне жена, единственото лекарство е да си хванеш друга. Почти извлече Рорк от стаята им. Напиха се и още същата вечер си хванаха по едно момиче.

Рорк не се „излекува“, но в крайна сметка преодоля всичко, защото нямаше избор. Погледнато ретроспективно, всичко, което тя бе казала, беше вярно. С изключение, може би, на това, че със сигурност ще стане велик. Това все още предстоеше да се разбере. Но относно всичко друго бе проявила забележителна прозорливост.

В края на семестъра тя се премести в един колеж по-близо до родния си град, където учеше приятелят й. Рорк й пожела всичко най-хубаво и й каза, че приятелят й е най-щастливото копеле на планетата. Тя почервеня, благодари му за комплимента и каза, че ще следи книжния пазар, очаквайки да види отпечатано името му.

— Ще купя десетина екземпляра от твоите книги, ще ги раздавам на всичките си приятелки и ще се хваля, че някога съм ходила с великия Рорк Слейд.

С такива неща горе-долу се изчерпваха романтичните връзки на Рорк и Тод. Жените обаче заемаха забележително място в мислите им, даваха храна на желанията им и в тази дъждовна съботна вечер именно едно момиче ги накара да заговорят за професор Хадли и за неговите заядливи, деморализиращи критики.

Две студентки проявиха истинска смелост — или може би наглост — за да навлязат в наситения с тестостерон санктум санкторум на заведението на Ти Ар точно когато Рорк съветваше Тод да не обръща внимание на коментарите на Хадли.

— В края на краищата това си е просто неговото мнение.

Тод, който бе седнал с лице към вратата, промени темата и каза:

— А моето мнение е, че това там е страхотно парче.

Рорк погледна през рамо към двете момичета.

— Кое по-точно?

— Със синия пуловер. Пакетчето „Тик-так“ — това беше техният условен израз, когато зърната на момичето личаха ясно под блузата.

— Страхотна е наистина — съгласи се Рорк.

Тод й се усмихна и тя му върна усмивката.

— Здравей, Кристи — обади се Рорк.

— О-о, Рорк, здрасти — провлеченият й изговор сля думите в една. — Как си?

— Чудесно. А ти?

— Не може да е по-добре.

Когато Рорк отново се обърна, Тод ругаеше под нос в чашата си с бира.

— Копеле такова. Можеше да ми кажеш.

Рорк само се усмихна и отпи от бирата си.

Тод продължи да зяпа.

— Ама че лисичка. Не си спомням някога да си излизал с нея.

— Не сме излизали.

— Случайна позната?

— Нещо такова.

— Я се махай оттук — намръщи се Тод. — Чукал си я.

— Аз…

— Не е ли така?

— Може би. Май само веднъж се сближихме. Мм, май сме се чукали с чашка на някое парти.

В момента няколко други клиенти учеха момичетата на един специфичен билярден удар. Урокът изискваше да се наведеш над билярдната маса, което представи на Тод такава гледка на анатомията на Кристи, която го накара да изстене.

— По дяволите!

— Не се лигави! — заповяда Рорк. — Неудобно е.

Той стана от мястото си и се приближи до смеещата се група. Другите момчета го изгледаха намусено, когато хвана лакътя на Кристи и я насочи към тяхната маса.

— Кристи, Тод — моят съквартирант. Тод, това е Кристи.

Рорк я покани да седне на неговата пейка, така че двамата се озоваха с лице към Тод.

— Здравей, Кристи.

— Здравей.

— Искаш ли една бира?

— Може.

Тод даде знак на Ти Ар да донесе още една кана и трета чаша.

— Пица?

— Не, благодаря.

Рорк изчака идването на бирата и каза на Кристи:

— Трябва да тръгвам. Ще се чувстваш ли добре, ако те оставя в неговата компания? Той е безобиден.

Тя нацупи устни в очарователна муцунка, която би продала милиони червила „Л’ореал“… на мъже.

— Събота вечер е, Рорк — възрази тя, — къде чак толкова трябва да ходиш?

— Оставих Гетсби, Дейзи и цялата пасмина да ме чакат. Трябва да се връщам при тях — кимна с глава към Тод. — Ако излезе от границите, информирай ме, ще го натикам обратно.

Хвърли закачлив поглед към Тод.

— И аз мога да се справя с него.

— Обзалагам се, че можеш — каза Тод, свивайки вежди. — Разбира се, маце.

Рорк ги остави да се хилят над многозначителните думи. След няколко часа той се върна в стаята, която деляха с Тод. Остана, изчаквайки пред вратата, ослуша се и почука лекичко.

— А?

— Мога ли да влизам?

— Да.

Беше сам на койката, провесил голия си крак от нея. Изглеждаше абсолютно изцеден, но успя да измърмори:

— Благодаря, че ни остави насаме. Къде беше през цялото това време?

— В библиотеката.

— Как е Гетсби?

— Не по-зле от тебе, братко. Кога си тръгна Кристи?

— Преди около десет минути. Страхотно умееш да си пресмяташ времето.

— Винаги на вашите услуги.

— Знаеш ли, тя попита дали това не са твои приятели?

— Кои?

— И аз това я запитах, а тя каза: „Ония хора, които го чакат.“

— Шегуваш се.

— Тц. Не е и чувала за Гетсби. Ама кой го интересува? Така се чука, сякаш тя е изобретила тая работа.

Рорк отиде до прозореца и го отвори.

— Тук направо вони на секс.

— А-а, преди да съм забравил, нашият любим професор се обади и ти остави съобщение.

— Хадли ли?

— Каза, че в осем часа имал един конфликт, затова прехвърля твоя час в девет във вторник сутринта.

— Чудесно. Поне няма да ставам толкова рано.

Тод се прозя и се обърна към стената.

— Отново благодаря за Кристи. Страхотна беше. Лека нощ.