Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Envy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 83 гласа)

Информация

Сканиране
rumi_1461 (2010)
Разпознаване и корекция
Dani (2011)
Последна корекция
smarfietka (2012)

Издание:

Сандра Браун. Завист

ИК „Коала“, София, 2001

Американска. Първо издание

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 954-530-076-0

История

  1. — Добавяне

Глава 4

Даниел Мейдърли остави настрана ръкописа и замислено прихвана долната си устна с палеца и показалеца.

— Какво мислиш? — запита Марис. — Въобразявам ли си или е добро?

Възползвайки се от меката утрин, те закусваха в двора на къщата на Даниел в Ийст Сайд. Теракотови саксии с нацъфтели цветя създаваха колоритни петна в тухлената ограда. Едно смокиново дърво хвърляше сянка.

Докато Даниел четеше пролога на „Завист“, Марис помагаше на Максин да приготвят закуската. Максин, икономката на Мейдърли, беше на практика член на семейството цели десет години, преди Марис да се роди.

Тази сутрин тя беше в стихията си, протестирайки срещу нахлуването на Марис в кухнята й и критикувайки начина, по който изстискваше портокаловия сок. В действителност жената я обичаше като дъщеря, това личеше още повече след смъртта на майката на Марис, когато тя беше в основното училище. Мърморенето на икономката не можеше да заблуди Марис — тя знаеше, че това е израз на нейната привързаност.

Марис и Даниел бяха изяли мълчаливо белтъчните си омлети с печен домат и пълнозърнести препечени филийки, докато той четеше пролога.

— Благодаря, Максин — каза Даниел, когато тя дойде да отнесе чиниите и да им налее още кафе. — Да, скъпа — обърна се към Марис, — добро е.

— Радвам се, че мислиш така.

Тя бе поласкана, че той оценява мнението й, но и тя на свой ред ценеше неговото. Баща й беше може би единственият човек в света, който бе чел и препрочитал повече книги от нея. Ако двамата бяха на различно мнение за една книга, отдаваха това на своите индивидуални вкусове, но и двамата можеха да различават добрите писания от некачествените.

— Нов писател?

— Не знам.

Той се изненада.

— Не знаеш?

— Този ръкопис не беше представен според никакви стандарти.

Тя обясни как бе стигнала до пролога и каза малкото, което бе научила за криещия се автор. Накрая му предаде съдържанието на сутрешния си разговор с него.

И когато свърши, възкликна:

— Кой се представя само с инициали? Хлапешка работа, като „Артистът, познат по-рано като Принс“.

Даниел се разсмя, бъркайки синтетичната сметана в последното разрешено кафе за деня.

— Според мене това придава малко тайнственост и романтика.

Тя се намръщи.

— Същински трън в задника.

— Без съмнение. Противоречията добре се вписват в характера на добрия писател. А пък и на лошия.

Докато той мислеше над загадъчния автор, Марис изучаваше баща си. „Кога успя да остарее толкова?“, запита се тя тревожно. Почти винаги си го бе спомняла с бяла коса, но сега косата му бе започнала да редее. Майка й Роузмари беше втората жена на овдовелия Даниел и петнадесет години по-млада от него. Когато Марис се роди, той вече беше на средна възраст.

Оставаше си обаче физически активен. Внимаваше как се храни, влагаше в това доста усърдие. Преди години престана да пуши, макар че не пожела да се откаже от лулата си. Тъй като бе поел отговорността да я отглежда като единствен родител, разумно бе забавил процеса на остаряването, доколкото му беше възможно.

Но едва напоследък годините започнаха да го надвиват. За да избегне влошаването на артрита в хълбоците, понякога се опираше на бастун. Оплакваше се, че това го прави да изглежда като грохнал старец. Думата беше доста силна, но Марис мълчаливо се съгласяваше, че бастунът отнема малко от снажната му стойка, с която бе свикнала. Старческите петна по ръцете бяха станали по-многобройни и тъмни. Рефлексите му не бяха толкова бързи, колкото преди месец.

Очите му обаче бяха също толкова бляскави и внимателни както винаги, когато се обърна към нея и запита:

— Питам се за какво ли е всичко това?

— Кое, татко?

— Да не остави адрес или телефон. И това обаждане сутринта. Както и думите, че според него прологът бил боклук. И тъй нататък.

Тя стана от стола си, отиде при една саксия със здравец и откъсна увехналото листо, което Максин беше пропуснала. Марис често напомняше на икономката да си вземе очила, но тя казваше, че зрението й било също така добро, както и преди 30 години. На което Марис бе отвърнала: „Точно така. Винаги си била сляпа като прилеп и прекалено горда, за да направиш нещо за това.“.

Усуквайки разсеяно дръжката на потъмнялото листо, тя се замисли над въпроса на баща си.

— Искал е да го търсим и да го намерим, нали?

Знаеше, че е произнесла правилния отговор, когато Даниел й изпрати сияйна усмивка. По този начин винаги й бе помагал да си учи уроците в училище. Никога не й даваше отговорите, а я насочваше да мисли по въпроса, докато стигне до правилния извод.

— Не трябваше да се обажда — продължи тя. — Ако не е искал да бъде намерен, можел е да хвърли листа с телефоните ми. Вместо това се обажда в такъв час, който практически му гарантира предимство.

— И протестира прекалено високо и прекалено много.

Тя сви вежди и отново седна в стола си от ковано желязо.

— Не знам, татко. Изглеждаше ми наистина ядосан. Особено за помощник-шерифа.

— Сигурно е бил ядосан и не мога да кажа, че го обвинявам. Но не е устоял на изкушението да установи контакт с тебе и да чуе какво имаш да кажеш за работата му.

— Което според мене е задължаващо. Този пролог ме накара да се питам, да си задавам въпроси за младежа в кораба. Кой е той? Каква е неговата история? Какво е предизвикало сбиването между него и неговия приятел?

— Завист — подсказа Даниел.

— А това е провокативно, не мислиш ли? Завист за какво? Кой на кого е завиждал?

— Виждам, че прологът си е изиграл ролята. Авторът те е накарал да мислиш по него и да си задаваш въпроси.

— Накара ме, дяволите да го вземат.

— И какво ще правиш сега?

— Ще се опитам да установя някакъв професионален диалог. Ако това изобщо е възможно с такъв побъркан. Не се залъгвам да смятам, че ще е лесно да се работи с такъв тип.

— А знаеш ли поне телефонния му номер?

— Вече го знам. Благодарение на системата за идентифициране на повикването. Проверих я тази сутрин и разпознах кода на областта, където се обаждах вчера.

— О-о, чудесата на прогресивните технологии. По мое време…

— По твое време ли? — повтори тя със смях. — Времето още е твое.

Тя посегна към набръчканата му ръка и я потупа с обич. Един ден той щеше да си отиде и тя не знаеше как ще преживее тази загуба. Беше израснала в този дом и не й беше лесно да го напусне, дори когато отиваше в колежа. Стаята й беше на третия етаж — и сега си беше там, ако пожелаеше да я използва. Спалнята на Даниел се намираше на втория етаж и той беше решил да си остане там, независимо от болката, която се явяваше при качване и слизане по стълбите.

Марис си спомни коледните утрини, когато се будеше преди зазоряване, изтичваше долу в стаята му и го молеше да стане и да слезе с нея да види какво е оставил Дядо Коледа под дървото.

Тя имаше хиляди щастливи отчетливи спомени от детството си — двамата се пързалят с кънки в Сентръл парк, разхождат се из евтините пазарчета, дъвчат хотдог или фалафел, докато се ровят в антикварните книги, пият чай в Плаза след някое матине, четат пред камината в неговия кабинет, приемат официални гости в трапезарията за вечеря и хапваха посред нощ заедно с Максин в кухнята… Всичките й спомени бяха хубави.

Той бе заложил всичко на нея, тъй като тя беше единственото му дете, и то дошло късно в живота. Смъртта на майка й можеше да се превърне в непреодолима болка, която би могла да ги раздели. Вместо това тя бе заздравила връзката между баща и дъщеря. Възпитаваше я с твърдост и понеже се боеше да не я разглези, се държеше сурово с нея, макар че рядко се налагаше да я скастри, защото тя по природа беше разумна.

Единственият й бунт против бащиното мнение бе измъкването й един път посред нощ, за да се срещне с група приятели в клуб, който Даниел й беше забранил да посещава. Когато се върна у дома по малките часове, разбра какъв бдителен родител е баща й — кухненският прозорец, през който се беше измъкнала, беше заключен след нея.

Принудена да звъни на вратата, тя трябваше да чака на верандата цяла една мъчителна вечност, преди Даниел да дойде да й отвори. Той не й се развика, не започна да чете конско. Просто й каза, че трябва да си плати последиците от това, че е направила лош избор. Наказа я да не излиза цял месец. Най-лошото в наказанието обаче беше неговото разочарование от постъпката й. Тя никога повече не се измъкна крадешком.

Угаждаха й, но не я глезеха. В замяна на изхарчените по нея пари, тя се задължаваше да върши известни неща. Той следеше отблизо учението й. По-често се случваше да я награждава за добър успех, отколкото да я наказва за грешки. А най-вече бе обграждана с любов и Даниел правеше така, че всеки ден от живота си тя да знае това.

— Значи, мислиш, че трябва да се заема със „Завист“? — запита го тя с омекнал от спомените глас.

— Със сигурност. Авторът ти отправи предизвикателство, макар че може да не го е направил нарочно и дори да не разбира, че е така. Ти, Марис Мейдърли-Рийд, не можеш да устоиш на предизвикателството — той буквално цитира редове от посветената на нея статия, излязла наскоро в едно търговско списание.

— Май съм чела това някъде — пошегува се тя.

— И със сигурност не можеш да устоиш на една добра книга.

— Мисля, че точно тук е причината това да ме вълнува толкова много, татко — каза тя, вече сериозно. — В сегашното ми положение повечето от моите задължения са свързани с публикуването. Работя върху книгата, след като по нея е била свършена цялата работа по писането и редактирането. И ми харесва да правя това, с което се занимавам. Но до вчера, преди да бях прочела този пролог, не разбирах колко много ми липсва процесът на редактирането. Напоследък чета само крайната, рафинираната версия на ръкописа, преди да го изпратя за производство. Не мога да се задълбочавам, защото трябва да вземам милион решения за десетки книги, които изискват моето внимание. Липсваше ми пряката работа с автора. Да помагам в развитието на героите, да посочвам слабостите в интригата. Господи, колко обичам това!

— Именно поради тази причина ти избра да влезеш в книгоиздаването — отбеляза Даниел. — Искаше да бъдеш редактор. И добре се справяше. Толкова добре, че си проправи път в йерархията, докато сега твоите отговорности се отклониха от тази твоя първа любов. Мисля, че за тебе ще бъде стимулиращо и забавно да се върнеш към това.

— И аз така мисля, но нека не си хабим патроните напразно — каза тя огорчено. — Не знам дали „Завист“ е достойна за моето внимание или не. Книгата дори не е още написана. Интуицията ми…

— На която аз безусловно вярвам.

— … подсказва, ще бъде добра. Има структура, която може да добие още повече плът. Богата е на южняшки обертонове, които ти знам, че обичаш.

— Както „Изчезналият“.

Изведнъж балонът на нейния ентусиазъм се спука.

— Да.

След една-две секунди Даниел запита:

— Как е Ноа?

Като читател и като негова жена тя беше ужасно разочарована, че Ноа не беше написал втори роман след първия. Даниел знаеше това, ето защо споменаването на заглавието на единствената книга на Ноа подсказваше, че той пак ще започне да пита за него.

— Знаеш го, татко, говориш с него по няколко пъти на ден.

— Питах като негов тъст, а не като негов колега.

За да избегне проницателния поглед на баща си, тя зарея очи към сградата зад него. Покритата с бръшлян тухлена стена, обграждаща задния двор на Даниел, не й позволяваше да види партера на съседната сграда, но тя се загледа в една шарена котка над прозореца на втория етаж, която се протягаше и се търкаше в решетките:

Максин надникна отвътре.

— Да ви донеса ли нещо?

— Не благодаря. Няма нужда — отговори Даниел от името на двамата.

— Ако нещо трябва, кажете ми.

И тя отново се скри вътре. Марис остана замислена известно време, прокарвайки показалец по шарките на салфетката, простряна пред нея. Когато вдигна глава, баща й беше заел внимателната поза, която винаги заемаше, щом разбереше, че тя мисли за нещо. Бе подпрял брадичка в дланта си, а показалецът му се облягаше на бузата, сочейки към стоманеносивите вежди.

Той никога не любопитстваше, не я караше да говори, а винаги търпеливо я изчакваше. Когато бъдеше готова да започне, тя щеше да говори — но не преди това. Бе наследила тази черта от него.

— Снощи Ноа се върна много късно — започна тя. Без да навлиза в подробности, му предаде същината на спора им. — И двамата сме скъсали с предишните си приятели и любовници, но аз все още не съм спокойна.

Даниел запита нерешително:

— Да не би да си реагирала прекалено силно?

— Мислиш ли, че съм направила така?

— Не съм бил там. Но ми се струва, че Ноа е имал логично обяснение.

— Предполагам.

Той се намръщи замислено.

— Мислиш ли, че Ноа се е върнал към ергенските си навици?

Познавайки възхищението и уважението, което баща й изпитваше към Ноа, тя не се реши да се впусне да сипе оплаквания срещу него, които, изговорени на глас, в най-добрия случай биха прозвучали като хленчене, а в най-лошия — като параноя. Разбираше също така, че ако използва баща си като изповедник, ще го постави в неловко положение. Той беше не само тъст на Ноа, но и негов работодател.

Даниел беше довел Ноа в тяхното издателство преди четири години, защото той се беше показал като най-умния и най-проницателния издател в Ню Йорк, с изключение, разбира се, на самия Даниел. Когато отношенията между Марис и Ноа бяха излезли от чисто професионалната сфера, Даниел бе изразил известни резерви и я бе предупредил да не се впуска в служебен роман, но бе дал одобрението си, когато Ноа, след като изкара година и половина в „Мейдърли прес“, сподели с Даниел плана си да се ожени за дъщеря му. Дори бе предложил да си даде оставката в замяна на ръката на Марис. Даниел не бе пожелал да чуе такова нещо и бе приел Ноа като свой зет със същия ентусиазъм, с какъвто го бе наел като вицепрезидент и бизнес мениджър на своето издателство.

Почти две години те успешно бяха поддържали разделението между професионалните и личните си роли. Ако изкажеше на глас притесненията си на съпруга, тя можеше да изложи това равновесие на риск. Даниел не би искал да каже нито твърде много, нито твърде малко, не би искал да вземе страната на единия от двамата или да се намеси в територията на семейството, където един тъст не би трябвало да навлиза.

От друга страна, Марис имаше нужда да отвори предпазния клапан, а баща й винаги беше нейният най-доверен изповедник.

— За да отговоря на въпроса ти, не мисля нищо определено. Не вярвам Ноа да има, да е завързал някаква интрига. Не е, наистина.

— Нещо те притеснява. Какво?

— В последните месеци не чувствам Ноа да ми отдава цялото си внимание. Получавам твърде малко внимание от него — поправи се тя с тъжен смях.

— Пяната на шампанското от медения месец не трае вечно, Марис.

— Знам го. Просто… — тя млъкна и въздъхна. — Може би съм прекалено романтична.

— Не обвинявай себе си за това задънено положение. Не е необходимо непременно някой да е виновен. Браковете минават през такива периоди. Дори добрите бракове.

— Знам. Само се надявам да не съм му омръзнала. Пък и наближава втората годишнина от сватбата ни. Тя трябва да му напомни нещо.

— Ти знаеше цялата му история, когато се омъжи за него — отбеляза той меко. — Имаше солидна репутация на Дон Жуан.

— Което аз приех, защото го обичах. Защото се бях влюбила в него още, когато прочетох „Изчезналият“ като студентка.

— И пред всичките тези жени Ноа предпочете твоята любов и реши да се ожени за тебе.

Тя се усмихна замечтано, но после поклати укорително глава.

— Прав си, татко. Наистина го направи. Припиши това на хормоните. Чувствам се пренебрегната. Това е.

— Аз трябва да приема своята част от вината за това.

— За какво говориш?

— Натоварих Ноа с огромно количество отговорности. Той върши не само своята работа, която, Господ знае, е достатъчно голяма, но започна да поема и част от моите задачи. Аз забавих ритъма, накарвайки го той да ускори своя. Предложих му да наеме някого, който да поеме част от задълженията му.

— Той трудно отстъпва задачите си на друг.

— Ето защо трябваше да настоя той да доведе някого в борда. Ще се погрижа да го направи. Междувременно мисля, че би било добра идея вие двамата да заминете нанякъде за няколко дни. Може би на Бермудите. Да се попечете на слънце. Да се наливате с тропически напитки. Да прекарате много време в леглото.

Разпалеността му я накара да се усмихне, но това беше тъжна усмивка. В действителност повтаряше думите си от миналата година, когато ги беше пратил двамата в Аруба за един дълъг уикенд. Бяха заминали с надеждата тя да се върне бременна. Макар че бяха положили всички усилия тя да зачене и тези усилия им бяха харесали, все пак претърпяха неуспех. Марис беше дълбоко разочарована. Може би заради това те двамата с Ноа бяха започнали да се отдалечават един от друг, макар че пукнатината едва напоследък стана забележима.

Даниел усети, че е зачекнал тема, по която беше по-добре да не се говори или поне да се остави така засега.

— Идете за известно време някъде само двамата, Марис — настоя той. — Далече от напрежението в офиса и от градската лудост. Дайте си шанс да се върнете обратно в своята писта.

Макар че не би казала това на Даниел, тя не споделяше мнението му, че многото време, прекарано в леглото, ще разреши техния проблем и ще поправи нещата. Разправията им тази сутрин бе завършила със секс, който обаче тя не би нарекла интимност. Според нея това беше най-бързото и ефикасно средство да приключат с кавгата и именно затова бяха прибягнали към него, защото беше най-лесно. Телата им бяха минали през познатите движения, но сърцата им не участваха в тях.

Ноа я беше обезоръжил с ласкателства, които, сега погледнати, й се струваха проява на снизходителност. Тя му беше наистина сърдита и това не беше най-подходящият момент да й се казва колко е красива. Единението им в леглото беше елегантен начин да завършат спора, който и двамата не искаха да водят. Тя не бе пожелала да го обвинява повече, а той не би поискал да се занимава с нейните обвинения, така че вместо това се любиха. Но последиците от цялата тази работа бяха дълбоко обезпокоителни.

Заради Даниел тя се престори, че размишлява върху предложението му за тропическа ваканция, после каза:

— Всъщност, татко, аз мислех дали не мога да ида някъде за малко сама.

— И това е добро решение. В провинцията ли?

Често пъти, когато усетеше градската клаустрофобия, тя отиваше в провинциалната им къща в Западен Масачузетс и прекарваше там дълги уикенди, довършвайки разни писмени работи и четейки ръкописи. В Бъркшир, без постоянните прекъсвания, които работата в офиса й налагаше, можеше да се съсредоточи и да свърши много работа за сравнително кратко време. Даниел съвсем естествено предположи, че тя ще избере провинциалната им къща за своето уединение.

Но Марис поклати глава.

— Мисля, че ще отида в Джорджия.

 

 

Ноа прие това равнодушно.

— И аз гласувам с две ръце да си вземеш отпуска за няколко дни — каза той, когато тя реши да му съобщи решението си да отпътува на юг. — Смяната на обстановката ще ти се отрази добре. Но какво, за Бога, има в Джорджия? Нов курорт ли?

— Един автор.

— Значи ще работиш? Целта на отпуската е да си починеш, нали така?

— Спомняш ли си пролога, за който ти разказвах вчера?

— Да, онзи от купчината за изхвърляне ли?

Тя пренебрегна скептичния намек в усмивката му.

— Затрудних се да открия автора, но после го намерих.

— Затруднила си се?

— Дълга история, а до срещата има само десет минути. Достатъчно е да кажа, че това не е поредният рутинен писател, опитващ се да пробие.

— С какво се различава?

— Язвителен. Груб. И непросветен. Не разбира колко добре пише. Ще му трябва малко оглаждане, може би и малко напътствия и доста много насърчения. Мисля, че една лична среща ще постигне много повече от телефонните разговори и факсовете.

Ноа слушаше с едно ухо. Ровеше се в купчина съобщения за телефонни обаждания, които асистентката му беше внесла дискретно и оставила пред него, преди да се измъкне. После, като погледна часовника си, той стана и започна да събира материали от бюрото си за предстоящата среща.

— Съжалявам, скъпа, но продължението на този разговор трябва да почака. Срещата няма да продължи много. Кога смяташ да заминеш?

— Мислех да тръгна утре.

— Толкова скоро ли?

— Трябва да разбера дали тази книга ще ме развълнува или ще я оставя. Единственият начин да го узная, е да говоря с автора.

Той заобиколи бюрото си и я целуна небрежно по бузата.

— Тогава нека да излезем довечера само двамата. Ще кажа на Синди да направи резервация. Къде искаш да отидеш?

— Аз ли избирам?

— Ти избираш.

— Искаш ли да си поръчаме тайландска храна за вкъщи? Просто за разнообразие.

— Чудесно. Аз ще избера виното.

Почти бяха излезли от кабинета му, когато той се спря.

— По дяволите, сега си спомних, довечера имам среща.

Тя изстена:

— С кого?

Той каза името на един агент, представител на няколко сериозни автора.

— Ела с нас. Той ще бъде възхитен. После можем да идем някъде да пийнем по чашка преди лягане.

— Не мога да прекарам цялата нощ навън, Ноа. Трябва да свърша някои неща, преди да напусна града, включително и да си опаковам багажа.

— Вече два пъти отлагам този ангажимент — каза той със съжаление. — Ако помоля за трето отлагане, ще помисли, че го избягвам.

— Не, не можеш да направиш това. Колко ще се бавиш?

Той намигна.

— Както знаеш, този тип обича да приказва, така че може доста да закъснея. Със сигурност повече, отколкото бих искал — усещайки разочарованието й, той се приближи и понижи глас. — Съжалявам, Марис, искаш ли да го отменя?

— Не, той е важен агент.

— Ако знаех, че ще заминаваш, щях…

— Извинете ме, господин Рийд — приближи към тях асистентката му. — В конферентната зала чакат вас и госпожа Мейдърли-Рийд.

— Идваме.

Когато асистентката му си отиде, той се обърна към Марис:

— Дългът ни зове.

— Винаги.

— Прощаваш ли ми?

— Винаги.

Той я прегърна бързо и силно.

— Ти си най-разбиращата съпруга в историята на брака. Чудно ли е, че съм луд по тебе — целуна я бързо и я побутна към вратата. — След тебе, скъпа.