Сандра Браун
Завист (14)

Глава 11

Паркър я изчака да се реши. Не повтори поканата си, предполагайки, че тя ще отговори на предизвикателството, и Марис точно това направи. След като поразмисли една-две минути, предпазливо се приближи, скъсявайки разстоянието помежду им.

Косата й бе събрана на опашка, която намаляваше поне с пет години видимата й възраст. Бялата блуза бе вързана на възел на талията. Полата с маскировъчен десен беше достатъчно къса, за да излага на показ няколко инча бедро. Гладко оформено бедро, предизвикващо малко по-фриволни мисли.

— Когато са построили тази сграда — каза той, — са оставили три от страните й незаградени. Машината била задвижвана от животни.

— От животни?

— Последвайте ме.

Той насочи количката към задната част на сградата. Когато тя дойде след него под галерията, автоматично наведе глава и го накара да се усмихне. Бе обрала доста от паяжините от ниския таван.

— Аз никога не съм имал този проблем — каза той. След това посочи леко очертания кръг в отъпканата земя. — Ако се вгледате, можете да видите кръгообразно снишения долу в мръсотията. Това е пътеката, отъпкана от мулетата, които са въртели колелото, задвижващо чистачната машина.

— Тук ли?

— Точно тук. Когато памукът бил цар, докарвали го тук с цели вагони. Дълговлакнест островен памук. Висококачествен. С копринена текстура и по-лесно отделящи се семена, отколкото другите разновидности.

— Значи много търсен.

Той кимна.

— А песъчливата почва на острова била идеална за отглеждането му. Разтоварвали го на платформа отвън. Вкарвали го на втория етаж. А там машината отделяла влакната от семената. Памукът бил продухван, събиран и отнасян навън в една преса, също задвижвана от мулета. След като го пресовали, натоварвали балите и ги прекарвали през острова към пристанището, за да ги закарат за размяна на континента.

— Много трудоемък процес, струва ми се.

— Права сте. От засяването на памучното семе в ранна пролет чак до натоварването на последната бала от жътвата — траело цяла една година.

— Това ли е била единствената чистачна машина на острова?

— Отново познахте. Един плантатор, една чистачна машина, една фамилия. Фамилията, която е построила моята къща. Те притежавали монопол, който ги правел богати, докато целият пазар не се срутил. Опитали се да се заемат с консервиране на стриди, както се правело на други острови, но не знаели нищо за това и след една година били напълно съсипани.

— Значи, тази постройка е повече или по-малко хроника на острова.

— На историята му през деветнадесети век със сигурност — каза той. — Документирано е, че през 1878 година едно малко момиче, детето на един от работниците, застанало зад едно от мулетата, което въртяло пресата отвън. Животното ритнало детето в главата. Детето умряло след два дни. Бащата за отмъщение убил мулето. Подробностите за това, как се разправил с него, са ужасяващи. Записан е и един дуел за съперничещи си братя. Двамата се застреляли един друг през 1855 година. Има и един романтичен мит за любовта между бял надзирател и красива робиня. Говори се, че на тяхната връзка се гледало с такова презрение, че и двамата били изгонени от острова с една малка лодка. Били се запътили към Чарлстън, но хората, които ги наблюдавали с далекогледи, съобщават, че видели лодката им да се обръща и те потънали, което според мнозина било подобаващо наказание.

Но след доста години една колония мулати била открита на друг остров, за който преди се смятало, че е необитаем. Тези хора, изглежда, са потомците на смесената двойка и на оцелели от претърпял крушение кораб на търговци на роби. Били невероятно красиво племе. Кожата на някои от тях имала цвета на кафе с мляко, а очите им били зелени като нефрит. Един френски благородник, който ловял риба в открито море, потърсил подслон от бурята на техния остров. Докато пребивавал там, една от красивите млади жени привлякла вниманието му и пленила сърцето му. Оженили се и той взел цялото й семейство във Франция със себе си. И те живели там щастливо.

Марис си пое бавно и дълбоко дъх.

— Хубави истории разказвате, Паркър.

— Това е легенда. Вероятно не е истина.

— Въпреки това е хубава история.

— Значи сте романтичка?

— Отявлена — тя се усмихна, после каза: — Знаете много за тази чистачна машина. Семейството ви в бизнеса с памук ли е било?

— Мисля, че прапрадядо ми се е занимавал с това по време на Голямата депресия. Но то е било занимание горе-долу на всички здрави и прави хора в Юга. Жени, деца, черни, бели, всички се борели да оцелеят. Гладът не дискриминира.

— С какво се е занимавал баща ви?

— Беше лекар. Семеен лекар. Вършеше какво ли не — от израждане на бебета до пробиване на циреи.

— Пенсионер ли е?

Той поклати глава.

— Не можа да се освободи от един четиридесетгодишен навик и не успяха да го излекуват, когато се разболя от рак на белия дроб. Умря далеч, преди да му беше дошло време.

— А майка ви?

— Надживя го с дванадесет години. Почина преди няколко години. И преди да попитате, аз съм единствено дете.

— И аз.

— Знам.

След като за миг се учуди, че той знае, тя додаде:

— О-о, статията…

— Да.

Няколко кичурчета коса се бяха изплъзнали от опашката и се спускаха на тила й. Косата с цвят на жито изглеждаше леко влажна и накъдрена от атмосферната влага. Той се улови, че се вглежда в нея.

Отмести очи, за да проясни погледа си.

— Да, тази статия беше претъпкана с информация за вас, съпруга ви, баща ви. Как изглежда той?

— Много як. Особено за човек на седемдесет и осем години.

— Имах предвид съпруга ви. И той ли е много як?

— Разбрахме се да не задаваме лични въпроси.

— Това лично ли е? Защо не искате да знам нищо за съпруга ви?

— Нищо, не е това.

— А какво тогава?

— Дойдох тук при вас, за да говорим за „Завист“.

— Искате ли да седнете?

Явно смутена от това, че той така внезапно смени темата, тя поклати глава.

— Няма къде да се седне — погледна към гредите над главата си. — Освен това тук е опасно.

Той махна с ръка към предната част на постройката и тя тръгна пред него, излизайки изпод галерията. Вниманието й бе привлечено от кръг от тухли на мръсния под. Натрупани две по две, оформяйки окръжност приблизително пет фута в диаметър.

— Какво е това?

— Внимателно — предупреди я Паркър, придвижвайки се бързо с количката към нея. — Това е изоставен кладенец.

— Защо е тук вътре?

— Един от по-изобретателните патриарси на памуковата династия решил да задвижва чистачната машина със силата на парата. Започнал да копае този кладенец, за да намери вода, но умрял от дифтерит, преди да завърши проекта си. Наследникът му се отказал от идеята, смятайки я за непрактична. Според мене е бил прав. Не е било икономически изгодно, като се има предвид количеството на продукцията им.

Тя надникна над тухления ръб на тъмната дупка.

— Колко е дълбоко?

— Достатъчно.

— За какво?

След като я изгледа за един продължителен миг, той се придвижи назад, после прекара количката си покрай нея. Посочи с брадичка една преобърната щайга.

— Ако нямате особени претенции, това може да ви послужи за сядане.

След като изпробва устойчивостта на щайгата, тя внимателно седна на твърдото дърво.

— Внимавайте за тресчици — предупреди я той. — Макар че много ме омайва мисълта да ги вадя от задната част на бедрата ви.

Тя му изпрати убийствен поглед.

— Ще гледам да не се въртя.

— Сигурен съм, че би ми харесало да вадя тресчиците, но също толкова съм сигурен, че вашият як съпруг няма да одобри това.

— Гръмотевица ли чух?

— Променяте темата, Марис?

— Да.

Той се засмя и надникна през рамото й към отворената врата. Вън, също както и вътре, бе станало доста тъмно.

— Следобедните гръмотевични бури не са никак редки през лятото. Понякога минават за час или дори по-малко, понякога се точат чак до среднощ. Човек никога не знае.

Първите дъждовни капки затупаха тежко по покрива и Марис вдъхна дълбоко.

— Човек може да помирише дъжда.

— Мирише хубаво, нали?

— И звучи прекрасно.

— Ъ-хъ.

Дъждът не охлади особено много въздуха, но определено повлия върху атмосферата. Тя натежа, сгъсти се. Паркър усети това. Марис също. Вероятно не би могла да охарактеризира внезапната промяна по-добре от него, но промяната се чувстваше ясно.

Тя отмести очи от дъжда зад отворената врата и срещна неговите. Загледаха се един друг в сгъстяващия се мрак. Странно, но това не ги притесняваше. Ако му кажеха да употреби наречие, за да опише начина, по който се гледаха, той би избрал „очаквателно“ — квалификация, която съчетаваше любопитството с предпазливостта, почудата, подмолната напрегнатост.

Чувстваше погледа й така, сякаш някой го бе хванал за гърдите и го дърпаше към нея; отвръщаше й със същия напрегнат поглед. Имайки предвид електричеството, протичащо между тях, той бе любопитен да разбере какво ще каже тя.

Тя избра сигурността и заговори за „Завист“.

— Доста гаден номер е тоя, дето Тод изигра на Рорк.

— Да го метне така, че да пропусне уговорения час при Хадли.

— Вие ме измамихте съвършено. Не можах да го предвидя.

— Това е добре.

— А сега Рорк какво ще прави?

— Вие какво мислите, че трябва да направи?

— Да хвърли един тупаник на Тод.

Той подсвирна, изненадан от бурната й реакция.

— Е, нима едно момче не би постъпило така?

— Може би — отвърна той. — Първоначалната му реакция ще е ярост и той ще търси физическа разправа. Но нека да поговорим. Нали си спомняте, Тод само си го връща на Рорк заради номера с четката за зъби.

— Та това беше шега — възкликна тя. — Дебелашка и безвкусна. Но колежаните си погаждат такива номера, нали?

— Познавате ли колежани, които са правили подобни неща?

— Учила съм в девически колеж.

— Добре, добре, прочетох това — каза той, сякаш току-що си бе спомнил за тази част от биографията й, която познаваше така отблизо, сякаш сам я бе писал. — Значи е разумно да предположим, че нямате опит с колежани и не знаете как се държат.

— Не. Благоразумно е да предположим, че моят опит се ограничава в това, как се държат те, като се срещат с момичета, което е доста по-различно от държанието им едни към други.

— Така ли се срещнахте със съпруга си? Колежанска любов?

— Много по-късно.

— Колко по-късно?

— Когато той дойде на работа в „Мейдърли прес“.

— Умен ход от негова страна. Оженил се е за дъщерята на шефа си.

Това я разгневи. Толкова много, че Паркър разбра, че не той пръв тегли чертата между тези две точки. Това бе хрумвало и на нея. Може би твърде често, за да бъде спокойна. Изражението й стана професионално, раздразнено.

— Може ли да се върнем към книгата ви, ако обичате?

— Разбира се. Съжалявам за отклонението.

Докато изчакваше, за да събере мислите си, тя няколко пъти прокара долната си устна по зъбите и разсеяно си играеше с едно копче на блузата си. Паркър се запита кога тези незначителни, подсъзнателни женски жестове са станали така дяволски секси.

— Шегата е едно на ръка — каза тя. — Но номерът на Тод несъмнено е подъл. Той не е бил безвреден. Не е можело да се оправят последиците толкова лесно, колкото лесно се купува нова четка за зъби. Той е изложил на риск бъдещето на Рорк. Тази шега е можела да застраши следването на Рорк, да компрометира курсовата му работа, да се отрази на писателските му амбиции и може би дори да ги унищожи. Той не може да остави тази шегичка без последствие.

— Вярно. Рорк няма да се огъне. Няма лесно да забрави този опит, но той със сигурност ще го мотивира.

— Да, да — каза тя възбудено. — Това ще подклажда неговата решимост да успее.

— Да постигне такова равнище на успех, че Тод да…

— Завижда — каза тя, довършвайки мисълта му вместо него.

Той се засмя.

— По ваше внушение аз ще го оставя да си изпусне парата, да стовари няколко юмрука, които Тод ще си признае, че е заслужил.

— Значи си остават приятели.

— Книгата няма да я има, ако не си останат. Ако приятелството им се разпадне тук, историята ще свърши.

— Не непременно. Също толкова силно би било, ако в този момент те станат върли врагове.

— Почакайте и ще видите, Марис.

— Какво?

— Дайте ми време.

Тя отвори широко очи.

— Вие вече имате интригата, нали?

— По-голямата част — призна той с нехайно свиване на раменете. — Остава още да доизпипам някои детайли.

Тя се опита — но не успя — да се направи на засегната.

— Само ме размотавате.

— За да ви развълнувам.

— Аз съм развълнувана — оживлението й го доказваше. — Може ли да предложа още нещо?

— Не обещавам, че ще го приема.

— Съгласна съм.

— Е, давайте.

— Можем ли да видим Рорк да се влюбва?

— В момичето, което се върна при приятеля си?

— Да. Вие казахте на читателя, че той се е влюбил. Но ние не сме видели това. Не сме го преживели заедно с него. Вие дори не дадохте име на това момиче. Мисля, че това би могло да бъде много съществено и полезно, за да се развие неговият персонаж. Как се справя с разочарованието. Такива неща. Ами ако…

— Давайте — каза той, когато тя се поколеба.

— Ако Тод по някакъв начин се намеси в тяхното скъсване?

Той се намръщи и почеса замислено бузата си, което му напомни, че тази сутрин не се е бръснал.

— Няма ли да се натрупа прекалено много антагонизъм? Още в първите няколко глави аз се опитвам да изясня, че тези две момчета са истински приятели. С времето приятелството се пропуква и най-накрая бива окончателно унищожено от съперничеството помежду им. Но ако Тод се намеси в любовния живот на Рорк, а после му направи номера с Хадли, това незабавно го прави лошия човек, а Рорк излиза герой.

— Не е ли замислено да бъде така? Аз мисля за тях по този начин.

— Наистина ли?

— Изненадан ли сте?

— Историята още не е свършила. Когато стигнете до края, може да си промените мнението.

Очите й се впиха в неговите, сякаш се опитваха да видят развръзката.

— Наистина нямам избор, нали?

— Не.

— Добре. Междувременно какво мислите за моето предложение относно любовния живот на Рорк?

— Повтарям, Марис, дайте ми време.

Тя се наведе развълнувано напред.

— Вие вече сте го променили, нали? И има още, нали? Със същото момиче?

— Защо не сте си сложили обица на пъпа?

— Моля?

— Ако носите къси поли и блузи, които се връзват на корема, защо не сте…

— Чух ви.

— Е, защо?

— Защото не искам.

— Много лошо.

— Само като си помисля за това и настръхвам.

— Една малка халкичка. Мъничък диамантен клипс ще бъде секси. Да. По-секси — той премести очи от корема към лицето й. — И като зърне човек пъпа ви, той вече започва да му действа.

Тя изправи рамене.

— Паркър, ако ще имаме професионални взаимоотношения, не можете да ми говорите по тоя начин.

— Мога да ви говоря, по какъвто си искам начин.

Тя упорито поклати глава.

— Не и ако искате да работите с мен. Не можете.

— Свободна сте да си вървите — но тя остана кацнала на щайгата, както той знаеше, че ще стане. Както се бе надявал, че ще стане.

Прогърмя гръмотевица, дъждът затупа по покрива, но трополенето му само подчерта неловката тишина, настъпила между тях. Паркър докара количката си по-близо до нея, докато коленете му се озоваха само на инчове от нейните.

— Какво ви каза съпругът ви?

— За кое?

— За това, че сте тук. Предполагам, че сте му се обадили.

— Обадих се. Оставих съобщение, че нещата се развиват добре.

— Оставили сте съобщение?

— На секретарката му.

— Той няма ли клетъчен телефон? Стори ми се, че трябва да е от рода на онези, които непременно държат залепнала на ухото си някоя от тези практични играчки.

— Тъкмо обядвал с редактора на отдела ни за електронни издания. Не исках да го прекъсвам. Ще му се обадя по-късно.

— Когато си лягате?

— Може би. Какво значение има?

— Само се питах какво ли ще си облечете довечера. Или винаги спите без нищо, както снощи?

— Паркър?

— За какво ще говорите?

— Това не ви влиза в работата.

— Толкова по-добре, а? Или толкова по-зле?

Тя си пое дълбоко дъх и произнесе отсечено:

— Ще му кажа, че съм открила един извънредно талантлив писател, който…

— Моля ви, ще се изчервя.

— Който същевременно е най-грубият и най-непоносим човек, когото някога съм срещала.

Той се усмихна.

— Е, това ще е истина — после усмивката му постепенно угасна. Побутна леко колелата на количката си се приближа още на един инч до нея. — Обзалагам се, че няма да му кажете, че съм ви целунал — каза той с нисък глас. — Обзалагам се, че ще пропуснете тази част.

Тя се изправи изведнъж и от движението щайгата се преобърна. Опита се да го заобиколи, но той се движеше по-бързо, колкото нея, и й препречи пътя с количката.

— Махнете се от пътя ми, Паркър. Връщам се в къщата.

— Вали.

— Няма да се стопя.

— Може и да се разтопите. Вие сте ядосана. Или уплашена.

— Не се плаша от вас.

— Тогава седнете — когато тя не помръдна, той посочи към вратата. — Чудесно. Вървете. Намокрете се. Което ще означава, че ще трябва да обяснявате на Майк. Ще си имам неприятности, но ако това искате…

Тя погледна навън към леещия се порой, после нерешително обърна щайгата и седна отново на нея, сковано и с ядосан вид.

— Кажете ми как се запознахте със съпруга си, Марис.

— Защо?

— Искам да знам.

— За какво?

— Наречете го творческо любопитство.

— Наречете го нахално пъхане на носа.

— Права сте. Евфемизмите ме дразнят. Аз съм нахален.

Вглеждайки се в изражението й, той помисли, че тя сигурно ще се затвори и ще прекъсне разговора, но Марис само скръсти ръце на корема, без съмнение, за да прикрие пъпа си, и каза:

— Ноа дойде да работи в „Мейдърли прес“. Но доста преди това аз го познавах като редактор на едно конкурентно издателство. Когато дойде при нас, бях развълнувана от възможността да работя с него. След време, обаче, разбрах, че чувствата ми отиват много по-далеч от възхищението спрямо един колега. Влюбих се в него. Отначало баща ми се притесни от това, че въртя служебен роман. Освен това се тревожеше от разликата във възрастта ни. Насърчаваше ме да се срещам с други мъже и дори доста сериозно ме сватосваше за синовете и племенниците на своите приятели и съдружници. Но аз бях решила. Исках само Ноа. За щастие и той чувстваше същото. И се оженихме — тя наведе глава, за да подчертае казаното. — Ето това е. Доволен ли сте?

— Откога сте женени?

— Почти две години.

— Деца?

— Не.

— Как така?

Тя го изгледа яростно и той вдигна успокоително ръка.

— Права сте, това е твърде лично. Ако сте стерилна?

— Не съм.

— Значи е той?

Тя бе готова отново да стане от щайгата, но той направи успокоителен жест с ръка.

— Добре, добре. Темата за децата е табу. Няма да се разпростирам — замълча, сякаш преподреждайки мислите си. — Значи, вие се срещахте с Ноа всеки ден на работното си място и за нула време се влюбихте.

— Всъщност бях се увлякла по него още преди да се запознаем.

— Как така?

— Бях прочела книгата му.

— „Изчезналият“.

— Познавате ли я? О-о, разбира се. Статията. Ставаше дума за романа на Ноа.

— Да, но аз вече го познавах — каза той. — Бях го прочел, когато излезе.

— И аз. Около петдесет пъти.

— Шегувате ли се?

— Не. Обичам го. Главният герой — Сойър Бенингтън — стана мъжът на моите романтични фантазии.

— Вие имате фантазии?

— Нима другите нямат? То не е нещо, от което човек да се срамува.

— Може би за вас не е. Аз съм имал някои фантазии, които са си били жив срам. Искате ли да ги чуете?

— Вие сте неукротим.

— Точно така ме охарактеризира учителката от забавачката пред майка ми.

— Когато?

— Когато три дни подред ме заварваше в тоалетната да изпробвам новата си любима играчка.

— Няма да питам коя е била.

— И по-добре ще направите. А-а, както и да е, за какво говорихме?

— Сойър Бенингтън.

— Точно така. Вашият герой и обектът на вашите романтични фантазии. Което ми изглежда странно.

— Защо?

— Той не е ли до известна степен престъпник?

— Крадец и убиец.

— Такива по принцип ги смятат за престъпници.

— Но неговите престъпления са оправдани, заради стореното на него, на жена му и детето му. Когато той откри телата им, аз си изплаках очите. Все още плача, когато чета този пасаж — изражението й стана замечтано и тъжно. — Сойър е много твърд човек. С всички, само с изключение на Шарлот. Те се обичаха толкова страстно, това беше любов, каквато дори смъртта не може да унищожи. Когато го обесиха за престъпленията му, той мислеше за…

Гласът й трепна. Смутена, тя леко вдигна рамене.

— Извинете ме, Паркър. Предполагам, можете да разберете колко обичам този роман.

— Говорите за героите така, сякаш са истински.

— Ноа е извършил такава фантастична работа в обрисуването им, че по някой път забравям, че не са истински. Наистина, започват да ми липсват. Когато стане така, отварям романа, на която и да е страница, прочитам няколко абзаца и все едно съм се видяла с тях.

— Не снимаха ли филм по книгата?

— Боклук, изобщо не беше на нейното равнище. Но за да бъдем честни към тези, които правят филми, не мисля, че който и да е филм би могъл да я достигне. Някои критици провъзгласиха „Изчезналият“ за най-добрия исторически роман след „Отнесени от вихъра“.

— Силна похвала.

— Но според мене оправдана.

— И какво написа той след това?

— Нищо — ентусиазмът й забележимо спадна. — Ноа потъна в процеса на публикуването на „Изчезналият“ и реши, че призванието му е в тази област, а не в писането. И предполагам, когато дебютният роман получи такова одобрение от критиката и такава популярност, мисълта да напишеш нещо също толкова добро като него е направо страшна. Дори ужасяваща. Той така и не написа нищо ново. До неотдавна.

Паркър я погледна остро.

— Пак ли пише?

— Обзаведе си кабинет специално за това. Достави ми голямо удоволствие.

Но тя не изглеждаше да изпитва нито голямо, нито дори средно удоволствие. Една плитка, неясно очертана вертикална линия се бе врязала между веждите й. Паркър се съмняваше дали тя знае колко я издава изражението й, иначе щеше да се научи да го владее.

След един миг тишина той запита:

— Какви други измислени персонажи са играли ключова роля във вашите фантазии?

— Няколко — призна тя след смях. — Но никой толкова много, колкото Сойър Бенингтън.

Паркър се наведе напред в количката си и произнесе достатъчно високо, за да надвие с гласа си трополящия дъжд:

— Марис? Има ли някаква, макар и малка възможност вие да сте се влюбили в героя, а не в автора?

Изражението й стана сърдито, но гневът отшумя с бързината на светкавица. Тя се усмихна тъжно.

— Като се вземе предвид начинът, по който се отнасях към Сойър, предполагам, че въпросът е изчерпан. Някои автори са ми казвали, че читателите често пъти налагат тяхната личност върху персонаж, който са създали, и че когато читатели се срещат с тях на представяния за автографи, са разочаровани, щом видят, че авторът е съвсем обикновен човек. Те не могат да се издигат до висотата на пресилените образи, които читателят си е формирал за тях.

— Прекрасна реч, но не отговаря на никой въпрос.

Раздразнението й се върна.

— Не ставайте смешен. Аз се влюбих в съпруга си. Първо в таланта му, а после в самия човек. И още съм влюбена в него.

Той я изгледа продължително.

— А той за какво мислеше?

— Кой, Ноа ли?

Той поклати глава.

— Героят от книгата. Казахте, че когато са го бесели, той е мислел…

— О! Мислеше за първия път, когато е видял Шарлот.

Тя се поколеба, но Паркър й даде знак да продължи.

— Ноа е описал този пасаж така живо, с такива подробности, че виждах зеленчуковата градина, можех да помириша узряващите плодове, да почувствам горещината. Сойър е пътувал дни наред, нали помните? Стигнал е до семейната ферма на Шарлот, където се е надявал да намери вода за себе си и коня си. Няма никой наоколо, мястото изглежда изоставено. Но когато отива към поилката, забелязва Шарлот да спи на сламеник в сянката на едно крушово дърво. Едно бебе спи до нея. Сойър мисли, че детето е нейно — Марис се усмихна и добави меко. — С радост научава по-късно, че детето е малкото й братче.

Паркър бе омагьосан от интонацията й. Усети как той самият навлиза в тази сцена.

— Шарлот е най-красивата жена, която Сойър някога е виждал. Дългата й коса е пусната свободно. Описанията на косата, на кожата, устните й заемат целия абзац. Заради горещината тя е вдигнала полата до коленете си и е боса. Сойър е страстен млад мъж. Виждайки голите й прасци и стъпала, той се възпламенява. Тя би могла да бъде и съвсем гола. Той е омаян от равномерното й дишане, което повдига гърдите й. Но във възхищението му от нея има и благоговение, сякаш тя е така недосегаема, както Божията майка.

Той би трябвало да се прояви като джентълмен и възпитано да се оттегли в мига, когато я е видял. Но вместо това остава и я гледа втренчено, докато не чува приближаването на един фургон, което означава, че се връща нейното семейство, което е отишло в града за припаси.

Шарлот не узнава, че Сойър я е наблюдавал как спи през този ден. Той никога не й казва това, което аз мисля, че е много красиво от негова страна. Този спомен е толкова изключителен, че не може да го сподели дори с нея. Той е толкова изключителен, че Сойър си го припомня в деня на своята екзекуция. Преживява го отново, когато капакът се отваря под краката му. Тъй като това е бил повратният ден в неговия живот, той умира, преживявайки отново мига, когато за пръв път е видял Шарлот.

Паркър слушаше. Неподвижно. Интензивно поемайки всяка дума. Няколко мига след като тя спря да говори, те просто се гледаха. Никой от двамата не можеше да разпръсне това настроение, нито пък искаше.

Когато в края на краищата той заговори, гласът му звучеше необикновено дрезгаво:

— Вие би трябвало да бъдете авторът, Марис.

— Аз? Не — каза тя като поклати глава и леко се засмя. — Завиждам на тази дарба. Разпознавам я, когато я срещна у хора, надарени с нея, но аз съм само посредник, не и създател.

Той мисли върху това известно време, после каза:

— Знаете ли кое прави тази сцена толкова еротична?

Тя любопитно вдигна глава.

— Това, че той е имал такъв неограничен достъп до една жена, че е бил мислено толкова интимен с нея, без тя да знае.

— Да.

— Неговите очи и мисъл са докоснали това, което ръцете му и устните му са искали да докоснат. Не е видял много, но се е почувствал виновен, загдето изобщо е погледнал.

— Забраненото.

Той кимна и каза с още по-нисък глас:

— Най-силният възможен сексуален стимулатор. Което не е хубаво за нас. Което не можем да имаме. Което искаме толкова силно, че можем да го вкусим, но не можем да го докоснем.

Марис си пое накъсано дъх и го изпусна бавно. Усещайки едва сега за пръв път, че малко коса се е изплъзнала по врата й, тя вдигна ръка, но като че ли не можа да поправи прическата си. Отново отпусна ръка на скута си, но не преди да спре за кратко на копчето, с което си бе играла преди. Този път просто леко го докосна с върховете на пръстите си, сякаш за да се увери, че то още е на мястото си. Но погледът на Паркър се спря на него и остана там.

Изведнъж тя се изправи в тясното пространство, което ги разделяше.

— Вече трябва да се връщам. Дъждът спря.

Не беше съвсем вярно. Проливният дъжд беше спрял, но все още леко росеше. Паркър не започна да спори. Остави я.

Почти.

Преди тя да направи и една крачка, той посегна и я спря с ръце. Ръцете му я хванаха точно под талията, стискайки тазовите й кости, пръстите му обгърнаха ханша й. Очите му бяха на едно равнище с примамващата ивица гола кожа между блузата и полата. Той бавно ги плъзна нагоре.

Тя бе свела поглед към него, стресната и обидена. Ръцете й бяха вдигнати, с китките пред раменете, сякаш не беше сигурна къде да ги сложи и какво да прави с тях.

— Ние знаем защо ви целунах снощи, Марис.

— За да ме изплашите и да си тръгна.

Той сви вежди.

— Дори не си заслужава да спорим за това. Целунах ви, защото вие предизвикахте целия бар и изобличихте всички там, включително и мене. Целунах ви, защото само като ви гледам, това ми причинява болка. Целунах ви, защото съм едно проклето копеле, а устата ви изглеждаше така подходяща за целувка. Чисто и просто ви целунах, защото исках. Това е нещо, което признавам, и вие знаете много добре. Но има един въпрос, който направо ще ме подлуди.

Очите му се впиха още по-силно в нейните и сякаш проникваха в тях.

— Защо ми отвърнахте на целувката?