Сандра Браун
Завист (41)

Глава 34

Една от най-силните черти в личността на Ноа беше способността му да отрича, че нещо не е наред. Отказвайки да приеме, че има пречка, беше все едно, че няма пречка, която да признае.

Сутринта след катастрофалната му среща на мартини с Надя, той взе такси към „Мейдърли прес“, като се правеше, а всъщност вярваше, че ще успее да си пробие път с манипулации до решението на този проблем и да си осигури трайни позиции в дългосрочна перспектива.

Радваше се, че „Мейдърли прес“ остава автономно издателство. „Уърлд Вю“ си беше купила бял слон. „Бекър-Хау“ години наред се държеше само на нокти и всички в бранша го знаеха. Оли Хау беше още по-упорит от Даниел. Не се поддаваше на бързите промени и концепцията за електронните издания изобщо не го блазнеше.

Ноа щеше лично да се погрижи това сливане да се превърне в огромен провал и Морис Блум да стане за посмешище на целия бранш, най-напред, защото се смята за издател и после, защото се е оженил за една курва. Всеки мъж, с когото се ръкуваше, вероятно бе притежавал парченце от жена му. Колкото до изключителната история на Надя, той щеше да я отрече.

Даниел го нямаше, за да я потвърди. Надя вероятно лъжеше относно това, че Стърн е потвърдил. Ноа щеше да настоява, че тя е написала всичко напук на него. Щеше да признае, че двамата с Надя са имали кратка и неразумна авантюра, за която той сега дълбоко съжалява. Как внезапната смърт на тъста му го накарала да види колко погрешно се е държал и го върнала към съпругата му и светостта на техния брак. Когато скъсал с Надя, тя си отмъстила, измисляйки тази история за него и неговото семейство.

Когато шумотевицата утихнеше, никой нямаше да си спомня за подробностите. Многобройните преразкази щяха да замъглят фактите. Никой нямаше да знае на какво или на кого да вярва. Той щеше да излезе от цялата бъркотия практически неопетнен и с образ на високо честен човек, задето си е признал една извънбрачна афера и публично е поискал прошка от жена си за нея.

От жена си.

Марис беше гвоздеят на този план. Той разчиташе тя да не обърне внимание на историята на Надя. Тя нямаше да даде на Надя удовлетворението да я отрече или потвърди. Но работата отиваше по-нататък. Какво трябваше да прави той, ако в действителност Даниел бе предал на Марис контрола на „Мейдърли прес“? Да кажем, че адвокатът Стърн знаеше за предаването на властта и имаше документи, с които да го докаже. Тогава какво?

Добре. Той щеше да продължи. Щеше да каже, че Даниел го е осведомил за това, докато са били в провинцията. Да! Говорили са надълго и нашироко и Ноа се е съгласил, че Марис трябва да има титлата и властта, която върви с нея. Но Даниел го помолил да й помага в това. Да й бъде съветник. Да пази гърба й от мародери, да я предпазва да не попадне в клопка.

Да, това беше много добро. И кой би се осмелил да му противоречи!

Може би щеше да признае, че известно време е хранел надеждата да слее „Мейдърли прес“ с един медиен гигант, и се е срещнал с Блум, за да разисква този въпрос. Но сега, когато Даниел бе починал, той се надяваше да работи рамо до рамо с Марис, за да запази и дори да укрепи „Мейдърли прес“.

Превъзходно.

А какво да направи по въпроса с личните им взаимоотношения? Проблемът беше деликатен, но не и невъзможен за решаване. Той успяваше много лесно да я успокоява. Може би трябваше да прояви по-специален интерес към тази книга, която толкова много я вълнува. Щеше да й предложи лично да се заеме с публикуването и да направи така, че тя да постигне огромен успех. Това щеше да й хареса.

Или може би щеше да предложи да направят повечко опити да създадат наследник, който да продължи династията. Разбира се, това бе физически невъзможно, но тя щеше да бъде щастлива в неведението си, докато той не измислеше нещо друго, за да я държи заета и податлива на манипулациите му.

Имаше няколко възможности, сред които да избира. Беше уверен, че една от тях щеше да запълни сегашната пукнатина помежду им.

Накрая оставаше и проблемът с частния детектив. Той би могъл да се задълбае достатъчно, за да разкрие оная мръсна работа във Флорида. А ако го направеше? Това също беше една история, достойна за съжаление, и нищо повече. Не го бяха обвинили. Възкресяването на инцидента можеше да породи някои неблагоприятни спекулации по негов адрес, но той щеше да каже, че всички тези слухове са злонамерени клюки.

След като си изработи всички тези решения, той влезе с бодър и оптимистичен вид в асансьора, изкачи се с него и забърза към кабинета си. Дори асистентката му Каръл седеше очаквателно на бюрото си, кършейки ръце сякаш искаше да му се хареса.

— Едно кафе, моля те, Синди.

— Господин Рийд, той…

Ноа преплува покрай нея и влезе в кабинета си, спирайки така внезапно, сякаш се бе натъкнал на стъклена стена.

— Стърн?

Що се отнася до външния вид, този адвокат и Хауърд Банкрофт бяха на практика взаимозаменяеми. Същата плешива островърха глава кимна, когато мъжът изрече кратко:

— Господин Рийд.

— Какво, по дяволите, правите в моя кабинет на бюрото ми?

Без да обръща внимание на ругатнята, Стърн махна към двамата мъже до него.

— Тези господа работят в моята юридическа фирма. Съгласиха се да ви помогнат да си опаковате личните вещи. Проект, който ще наблюдавам лично. Имате един час за изпълнение на задачата, през което време ще ви освободя от вашите ключове за този кабинет и от пропуска ви за сградата. След това ще ви придружа навън през изхода към Петдесет и първа улица. Когато ми предаваше условията за вашето незабавно уволнение, госпожа Мейдърли наблегна особено на това. Тя не искаше да ви причинява каквито и да било затруднения, като ви кара да излезете през главния вход. Според мене, това беше много мило от нейна страна и повече, отколкото заслужавате — с бързо движение на ръката той накара помощниците си да се раздвижат. Погледна часовника си. — Часовникът цъка. Мисля, че би трябвало да започнем.

Синди се процеди през вратата и застана пред него.

— Извинете ме, господин Рийд. Един доставчик не иска да ми даде този пакет, ако вие лично не подпишете обратната разписка.

Тя беше най-удобното нещо, върху което да излее гнева си. Ноа се извърна към нея с искрящи очи.

Тя отстъпи, но му бутна в ръцете пакета и успя да каже:

— От някой си господин Паркър Ивънс.

* * *

Марис тъкмо бе дочела ръкописа, когато Майк се върна. Тя седеше неподвижна, положила страниците в скута си. Беше се взирала в последния ред, докато буквите започнаха да се размазват.

„Болка, която разкъсва тялото и убива душата.“

Понеже бе озадачена от този ред и от редовете преди него, не забеляза, че Майк се е върнал, докато той не я побутна по рамото.

— Спомних си, че обичахте чай. Надявам се, че този ще ви хареса.

Тя кимна безмълвно и взе горещата пластмасова чаша от ръката му. Той седна на креслото пред бюрото си. Когато разкъса едно пакетче със синтетичен подсладител, звукът като че ли отекна неестествено силно в малката стая.

— Едно или две? — запита Майк.

— Едно. Благодаря.

Тя свали стегнатата пластмасова капачка от чашата си. Майк изсипа съдържанието на пакетчето в ароматния димящ чай, после й подаде пластмасова бъркалка. Марис продължи да бърка дълго след като подсладителят се бе разтворил.

— Това не е краят, нали? — запита тя.

Майк се намръщи, загледан в кафето си.

— Той не е показал последната глава дори на мене. Не съм сигурен дали я е написал. Може да е много мъчително за него да я напише.

— По-мъчително от това ли? Господи — възкликна тя. — Невероятно е. Не мога да повярвам, че се е случило.

Майк я изгледа многозначително. Казаното от нея звучеше метафорично, защото на практика тя вярваше на всяка дума от разказа на Паркър. Ноа бе направил това с приятеля си. Тя знаеше, че го е направил. Знаеше, че е способен на това.

— Какво е станало после, Майк?

— Тод…

— Ноа. Това не е измислица.

— Ноа се е върнал в пристанището. Както се споменава в пролога. Разиграл истерия. Казал, че Паркър е полудял. Злоупотребил с момичето. Нападнал приятеля си. Сбили се. Момичето паднало през борда, както и Паркър. Ноа се опитал да ги спаси.

— Сигурно е влязъл във водата, за да намокри дрехите си и да изглежда така, сякаш ги е търсил.

— Приписал всичко на яростния изблик на Паркър, на неговата завист.

— Естествено, излъгал. Но ужасно сполучливо. Всички му повярвали. Бреговата охрана организирала издирване.

— А Мери Кетрин?

— Тялото й не било открито. Официално започнали да я водят умряла от удавяне.

— А какво станало с Паркър?

Майк отпи от кафето, преди да отговори, отлагателна маневра, която тя веднага прозря.

— Паркър бил намерен онази нощ по чиста случайност. Един рибар го забелязал. Координатите, които Тод бил дал на бреговата охрана, били „приблизителни“.

— Тоест, различаващи се с мили от истинските.

— С мили. След като прекарал часове наред във водата, било цяло чудо, че Паркър бил още жив. Шокът може би му спасил живота. Непрекъснато движел ръце, за да не потъне и да не се удави, но Господ знае как изобщо е могъл да го прави. Краката му били смлени от перките на извънбордовия мотор. Когато рибарите го забелязали, го взели за животински труп, хвърлен за примамка. Нали разбирате, толкова много кръв имало около него.

С трепереща ръка Марис остави настрана чая си, недокоснат след първата глътка.

— Седмици наред състоянието му било критично — продължи Майк. — Но някак си оживял. Краката му били съшити парче по парче.

— Каза ми, че е претърпял няколко операции. А какво ли е правил Ноа през цялото време? Сигурно се е страхувал, че Паркър ще разкаже своята версия на историята и ще убеди властите в истината.

— Аз ви дадох доста съкратен отчет — обясни Майк. — Години отидоха, за да възстановят краката на Паркър. В първите няколко дни травматолозите работели само за да го държат жив. В края на краищата бил изваден от критичното състояние, но седмици наред се борил с инфекцията. Нямало достатъчно силни наркотици, за да го държат в безсъзнание, освен за кратки периоди. А през останалото време не спирал да крещи и да ги моли да го убият. Поне така ми призна.

Марис закри треперещите си устни с ръка, която бе студена и безжизнена. Сълзи замъглиха очите й.

— Загубил огромно количество кръв. Може би точно заради това не ампутирали веднага краката му. Страхували се да не умре от загуба на кръв върху операционната маса. Или са искали състоянието му да се стабилизира, преди да предприемат такава травматична интервенция. Само правя предположения. Не знам със сигурност. Научих всичко това дълго след като се бе случило. Никой не ми съобщи за инцидента. Разбрах много по-късно по чиста случайност.

Когато той укрепна достатъчно, за да започне с възстановителния процес, не даваше и дума да се изрече, когато някой от консултиращите го лекари споменеше ампутация, дори и частична. Честно казано, не знам защо уважиха желанието му. Може би защото беше млад човек. Може би… не знам — повтори той, вдигайки рамене. — Божествена намеса? Провидение? Може би докторите просто са се възхищавали на силната му воля и са решили да я уважат. Както и да е, не му отрязаха краката. Решиха да ги възстановят, доколкото беше възможно.

— Видях белезите му.

— Видимите. Онези, които не можете да видите, са още по-дълбоки.

— Причинени от предателството на Ноа.

— През тези седмици, докато Паркър се е борел за живота си, Ноа разигравал театро пред властите. Нямало я Мери Кетрин да оспори неговата версия за случилото се. Повярвали на неговата дума срещу тази на Паркър. Той обрисувал Паркър като ревнивец, завистлив и луда глава, който се напил и започнал да буйства. Нападнал Ноа. Когато Мери Кетрин се опитала да ги разтърве, Паркър избухнал и я бутнал през перилата. Инерцията от замаха накарала и него да полети през борда.

Когато лекарите позволиха на следователите да го разпитват, Паркър вече трябваше да се защитава. Изправен пред тези фалшиви обвинения, по собствените си признания той оставил козовете си в ръцете на Ноа. Проявил се точно такъв, какъвто Ноа го описал — ревнив, завистлив, луда глава, с тенденции към насилие. Ожесточеното му отричане го карало да изглежда по-скоро виновен, отколкото невинен. Лежейки в болничното легло, той заплашвал да убие лъжливия си приятел — Майк се усмихна. — Предполагам, че много добре е употребявал както литературния английски, така и познанията си по улична лексика. Мога да си го представя как се дърпа от каишите с пяна на уста.

— Сигурно не преувеличавате.

— Във всеки случай, той се превърнал в бесен маниак не само за себе си, но и за другите. Повярвали на Ноа, а не на Паркър. Обвинили го в непредумишлено убийство заради удавянето на Мери Кетрин. Когато бил достатъчно добре, за да излезе от болницата, бил заведен на съд. Не възразил срещу нищо.

— Защо? — възкликна Марис. — Бил е невинен.

— Но се е чувствал отговорен.

Тя поклати глава.

— Съгласен съм с вас. Но Паркър се е обвинявал, че не е могъл да я спаси. Ноа не присъствал на процеса на Паркър, но изпратил видеокасета с показания. Бил смирен, изпълнен с тъга, говорел меко и едва ли не се разплакал. Казал, че съжалява, задето трябвало да разкаже ужасната истина за онзи ден. Казал, че тогава се била случила двойна трагедия. Мери Кетрин се удавила. Умряло и неговото приятелство с Паркър Ивънс. Мислел, че го познава, но само за часове неговият най-добър приятел се превърнал в негов враг. Казал, че двамата с Паркър били по-близки и от братя. Но когато Ноа успял пръв, това променило Паркър. Ноа гледал искрено в камерата и хлипал: „Не разбирам какво се случи с Паркър през онзи ден. Стана потаен, склонен към разврат и убийство“. Мисля, че цитирам вярно.

Марис си пое дълбоко дъх и го изпусна бавно.

— И така, Ноа пристигна в Ню Йорк, покрит със слава заради „Изчезналият“.

— А Паркър отиде в затвора.

— В затвора? В затвора ли? — тя наведе глава и подпря чело на дланта си. — Той ми каза веднъж, че е прекарал години наред в болници и „други заведения“. Никога не бих допуснала, че става дума за затвора.

— Поради изключителните обстоятелства на неговия случай, както и поради физическото му състояние, беше изпратен в леко охраняван затвор, позволили му да продължава с рехабилитационната си програма и физиотерапията. Освободили го, след като излежал двадесет и два месеца от осемгодишната присъда. Може би щеше да бъде по-добре, ако държавата го беше задържала по-дълго. Не успяваше да се справи самостоятелно — той я изгледа изпод вежди. — Вярвам, знаете, че беше изпаднал доста ниско, когато аз чух какво се е случило с най-успешния ми ученик и тръгнах да го търся.

Тя хвана страниците на ръкописа и ги изравни.

— Съжалявам, че изобщо срещнах Ноа Рийд. Обичах го, Майк. Или поне мислех, че го обичам. Бях омъжена за него. Исках да имам деца от него. Как не можах да видя какво представлява!

— Не сте гледали. Не сте знаели, за да се вгледате.

— Но трябваше да забележа признаците. Знаех, че тук е учил в университет, но той никога не говореше какво е правил, преди да дойде в Ню Йорк. Дори никакви случайни забележки. Нямаше никакви спомени, никакви снимки, само една като момче заедно с майка си и баща си. Не поддържаше връзка със стари приятели. Не се отдаваше на спомени. Казваше, че предпочита да живее в настоящето, вместо да се връща в миналото. И аз като глупачка приемах това обяснение без никакви въпроси. Защо никога не ми хрумна, че той крие нещо?

— Недейте да се осъждате строго, Марис. Ноа е като двама различни хора, обитаващи едно тяло. Не само вас е успял да заблуди.

— Това само ключ в интригата на „Завист“ ли е било, или вие наистина сте написали на Паркър писмо, в което го предупреждавате да пази гърба си от Ноа?

— Написах едно писмо, много подобно на това, което Паркър ни прочете на глас. Почти същото.

— Значи, вие сте прозрели какъв е Ноа, а той е бил само ваш студент. Аз бях негова съпруга. Не особено добра оценка за моята прозорливост.

— Не забравяйте, че и Паркър е живял с него. Почти шест години, тук в университета, а после във Флорида. От време на време е забелязвал следи от егоизъм и самовлюбеност, но едва когато онази нощ се е озовал във водата, е проумял колко зъл всъщност е Ноа.

— Вярвам го. Наскоро и аз можах да зърна това негово тъмно лице — поглеждайки към страниците, които още лежаха в скута й, тя прокара пръсти по най-горния лист с жест, подобен на ласка. — Паркър не е зъл като Ноа. Но е жесток — вдигайки глава, за да погледне към Майк, тя запита: — Защо той направи това, Майк?

— Отмъщение.

— А защо въвлече и мене?

— Извинявам се, че и аз участвах, Марис. Още от самото начало се чувствах неудобно. Никак не ми хареса, когато ви опознах — той се облегна в креслото си и се съсредоточи върху ъгъла на тавана, докато подреждаше мислите си. — Нали разбирате, в оная проклета видеокасета с показания Ноа обвини Паркър в разврат с Мери Кетрин.

— И той превърна обвинението в действителност. С мене.

— Нещо такова. Успехът на Паркър с книгите на Макензи Руун трябваше да му бъде достатъчен. Но не беше. Най-доброто отмъщение, което можеше да измисли, е да напише историята на това, което се е случило между него и Ноа, и да го напише достатъчно добре, за да привлече вас — уважаваната издателка.

— Която по една случайност е съпругата на Ноа.

— Мисля, че идеята му дойде, когато прочете, че Ноа се е оженил за вас.

— Значи аз съм била елементът, който е задействал интригата.

Майк кимна мрачно.

— Всяка добра интрига има един компонент, който свързва всички останали. Общата нишка, която съшива парчетата.

— И какъв трябва да бъде краят?

— Той не пожела да ми каже.

— Може би не е предвидил край. Може би е искал да ме заблуди, да спи с мене, да може да се присмее на Ноа — вероятно това отмъщение му е било достатъчно.

Майк реагира на горчивината, която тя не можеше да прикрие.

— Не оправдавам това, което той направи, Марис. Но мога да го разбера. Паркър или чувства всичко дълбоко, или изобщо не чувства. Това е единственото ниво на опит, което има значение за него. Иначе защо да се притеснява? Как би могъл да не вложи толкова страст в отмъщението си? Искал е Ноа да усети поне частица от мъката, която е изпитал самият той. Искал е Ноа да разбере какво значи да бъдеш измамен и предаден на ен-та степен. Затова Паркър ви примами да дойдете при него. Вие двамата предадохте Ноа, като спахте…

— О, Господи! — тя посегна и хвана Майк за ръкава. — Ето че сега разбрах интригата му.

— Неговата?

— Интрига. Краят й — тя облиза устни и заговори бързо. — Току-що цитирахте видеокасетата с показанията на Ноа. Той казал, че Паркър е станал потаен, склонен към разврат и…

— Към убийство — довърши Майк, удряйки се по челото. — Господ да ме убие, какъв стар глупак съм. Толкова много интриги съм анализирал, че би трябвало да видя накъде се е запътил. Затова не ми показа последната глава.

Марис разтърси глава, за да прогони безредните мисли.

— Паркър е направил всичко, в което Ноа го е обвинил. Освен… — и погледна тревожно Майк. — Не би могъл — каза тя пресипнало. — Не биха му стигнали силите. Знам, че е така.

— И аз не вярвам.

Но никой от двамата не изглеждаше убеден.

— Той не е способен на това — наблегна тя. — Иначе нямаше да бъда привлечена от него, нямаше да…

— Да го заобичате.

— За Бога, Майк. Влюбих се в главния герой от „Изчезналият“ и пренесох тази любов върху автора. Вижте докъде ме докара това. Вече не вярвам на чувствата си. Вярвах, че Паркър поне се интересува от мене. Ако не бях го повярвала, нямаше да спя с него. Но може би отново греша. Може би…

Тя притисна ръка към сърцето си, спомняйки си колко жесток бе Паркър в онази ужасна сутрин. Като се вземат предвид цялата болка и обида, огорчението и гневът, кипели в гърдите му през последните четиринадесет години, вероятно бе способен и на убийство.

Според него Ноа бе откраднал живота, който той бе планирал за себе си. Значи, око за око. Животът на Ноа за онзи, който Ноа бе взел от него. Животът на Ноа в замяна на този на Мери Кетрин.

Ето на това тя би могла веднага да повярва. Паркър би могъл да убие не за отмъщение, а заради справедливостта. Той бе харесвал онова момиче. Бе го смятал за свой приятел и бе изпитвал съчувствие към него. Бе се почувствал в правото си да търси разплата заради нейната смърт.

Тя се изправи.

— Трябва да го спрем.

Но стигайки до вратата, спря рязко. Беше се притеснила ненужно. Сплете пръсти и опря чело в тях като за молитва.

— Слава на Бога — обърна се и заговори на Майк. — Още не сме закъснели. Ноа не знае, че писателят, с когото работех, е Паркър. Не е прочел „Завист“.

Майк прокара ръце по лицето си и изстена:

— О, не.