Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Envy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 83 гласа)

Информация

Сканиране
rumi_1461 (2010)
Разпознаване и корекция
Dani (2011)
Последна корекция
smarfietka (2012)

Издание:

Сандра Браун. Завист

ИК „Коала“, София, 2001

Американска. Първо издание

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 954-530-076-0

История

  1. — Добавяне

Глава 9

Паркър седеше пред компютъра. Бе седял там часове наред. Но мисълта все му бягаше.

Майк му донесе третата чаша кафе.

— Гостенката ти току-що излезе от вилата. Мотае се по пътя за морето, но скоро ще се върне.

Той бе помолил Майк да я следи, затова с кимване даде да разбере, че го е чул.

Майкъл беше необичайно небрежен, сменяйки празната чаша на Паркър с пълната. Горещото кафе се разплиска. Няколко капки пръснаха по масата и оставиха тъмни следи върху ръкописно изписаните листи. Паркър ги погледна, после вдигна глава и изгледа възрастния мъж.

— Съжалявам — каза Майк.

— Сигурен съм.

— Виж, ако имаш нещо да кажеш, защо не се държиш като възрастен и да си го кажеш? — изсумтя Майк.

— Мисля, че знаеш какво имам да кажа, Майк. Какво ще кажеш за „поздравления“?

— Какво ще кажеш за „бъди реалист“? Наистина ли очакваш да ти изказвам поздравления?

— Тя е тук, нали?

— Да, тук е — Майк не изглеждаше особено щастлив от това.

Паркър сви рамене и запита нетърпеливо:

— Какво? Реверсивната психология проработи. Тя захапа. Точно това очаквахме да направи. Ако си имал колебания, щеше да изхвърлиш листа с телефоните й, когато помощник-шерифът ти го даде. Но ти не го изхвърли. Предаде ми го. Аз й се обадих и тя дойде. Какво те гризе?

Майк се обърна и се отправи към кухнята.

— Бисквитите ми загарят.

Паркър се върна към екрана на компютъра, но прекъсването бе пресякло потока на творческата мисъл. Не можеше да се съсредоточи върху последните изречения, които бе написал. Сега те му изглеждаха като стълпотворение от думи и фрази, които не можеха да се преведат. В усилие да им придаде някакъв смисъл той накара очите си да се спрат на всяка дума поотделно. Но колкото и да се съсредоточаваше, не можеше да разбере смисъла им. Със същия успех можеше да бъдат написани и на санскритски.

Тогава той разбра защо изведнъж четенето и разбирането на собствените му думи се бе превърнало в изпитание: беше нервен. Което беше странно, като се вземе предвид, че всичко се бе развило горе-долу така, както бе планирал. Бе внесъл някои спонтанни промени, за да се приспособи към личността на Марис Мейдърли-Рийд, но тя реагираше на него и на ситуацията дори още по-благоприятно, отколкото се бе надявал.

Сега, когато мислеше за това, му се стори, че твърде лесно я бе накарал да дойде тук. Бе дръпнал конците и тя като марионетка бе направила правилните движения. Помисли, че Майк точно заради това се е вкиснал тази сутрин. Невинното й сътрудничество я бе направило до известна степен уязвима, бе я накарало да изглежда почти като жертва.

Но тя не е жертва, повтаряше си той упорито.

Да, бе дръпнал някои конци, за да я насочи в посоката, накъдето искаше да тръгне, но в крайна сметка тя контролираше положението. Всичко зависеше от това, доколко харесва „Завист“ и дали изобщо я харесва.

А той се беше вкиснал точно от това. Не само от гледна точка на цялостния план, но и като писател нямаше нерви да дочака мнението й за страниците, които му бе измъкнала снощи. Ами ако мисли, че не струват? Ако му благодари за възможността да се запознае с творчеството му, но отклони ръкописа и се сбогува?

Заговорът му щеше да се провали и той щеше да се почувства абсолютно скапан.

Обърна нервно инвалидната количка и я видя да се връща по пътеката между къщата и виличката. Тя бе строена като кухня, отделена от плантаторската къща. Паркър я бе превърнал в къщичка за гости. Не че приемаше много гости. Не че планираше да прави това в бъдеще. Както и да е, отвътре постройката бе страшно занемарена и той не бе пожалил средства, за да я обнови напълно и да я направи удобна.

Имайки предвид само един гост — този, който в момента я заемаше.

Марис вдигна поглед и го видя да я наблюдава зад стъклата на солариума. Усмихна се и му махна с ръка. Махна с ръка? Той не си спомняше кога за последен път някой му е махал с ръка. Чувствайки се малко неловко, вдигна ръка и отвърна на жеста.

Тя влезе през плъзгащата се врата.

— Добро утро.

— Здравейте.

Кожата й изглеждаше свежа. Миришеше на цветен сапун. Може би магнолия? Държеше ръкописа му.

— Тук е страхотно, Паркър — възкликна тя задъхана. — Снощи беше доста тъмно и не можах напълно да оценя имението. Но като го видях на дневна светлина, разбирам защо сте се влюбили в това място — погледна през зелената ливада към захарния плаж и искрящия океан. — Великолепно! Толкова спокойно.

— Забравил съм за сешоар.

Тя самоуверено отметна кичур мокра коса зад ухото си.

— Потърсих, но не можах да намеря. Но сутринта е толкова топла, че ми хареса да изляза с мокра коса. Във всеки случай, само сешоарът липсва на тази къщичка. Прекрасна работа сте свършили с нея.

— Благодаря.

Той продължи да я оглежда критично и в съответствие със замисъла му критичният му поглед увеличи неувереността й.

— Мебелите са очарователни. Особено ми хареса желязната табла на леглото и ваната с лъвски лапи.

— Хрумвания на Майк.

— Прекрасни.

— Да, той има пръст в това. Железни легла. Вани. Полици за камина.

— Има око за детайла.

— Предполагам.

Разговорът замря за няколко секунди, после двамата проговориха едновременно.

— Блузата ви е мокра — каза той.

Тя в същия момент изрече:

— Прочетох новите страници.

— Какво мислите?

— Блузата ми?

— Влажна е.

Сведе поглед и видя какво е привлякло вниманието на Паркър още от момента, когато бе влязла вътре. Беше облечена със същата пола и блуза, с които бе пристигнала. След нощната вечеря Майк бе умолявал, а след това настоял тя да се настани в къщичката за гости. В крайна сметка бе приела поканата, но поради късния час нямаше смисъл да се опитват да вземат багажа й от хотела в Савана.

Поради това сега тя бе облечена в същите дрехи, с изключение на сакото, което бе оставила заради горещината. На предницата на блузата й се бе очертало мокро петно, точно във формата на сутиена й.

Тя нави ръкописа на руло, може би, за да не го използва като щит пред гърдите си.

— Изпрах си някои неща снощи.

Неща в множествено число. Ако си бе изпрала някои неща, с какво беше спала? Предположението накара и самия Паркър да се поовлажни.

— Предполагам, че не са доизсъхнали — обясни тя.

— От влагата е.

— Сигурно.

Очите им се срещнаха за една милисекунда, преди тя да отмести поглед. Бе притеснена и това беше хубаво. Фактически дори превъзходно. Той искаше да я държи на нокти, извън равновесие. А ако Майк не харесваше стратегията му, толкова по-зле за него.

Той се наведе, седнал в количката си, посегна и взе навитите на руло страници.

— Прочетохте ли ги?

— Три пъти.

Той вдигна въпросително вежди.

— Имам някои забележки.

Той отбранително вирна брадичка.

— Има ли готови за закуска? — появи се на прага Майк, тикайки количка, на която имаше наредени чинии с бъркани яйца, бекон и резени пъпеш.

Прясно извадени от фурната, сухарите бяха увити с платнена салфетка и сложени в телена кошничка. Сосиерата бе напълнена догоре, вдигащото пара варено жито имаше по средата островче топящо се масло.

Стомахът на Паркър изкъркори, устата му започна да се навлажнява, но Майк бе избрал възможно най-неподходящия момент, което, според Паркър, беше абсолютно целенасочено. Майк избягваше да го погледне в очите, докато Паркър не му каза:

— Сърдит съм ти, старче.

— Какво? — запита невинно възрастният човек.

Паркър го изгледа кисело, което Майк напълно пренебрегна, и вместо това махна на Марис да се настани на малката масичка, на която Паркър понякога ядеше, докато пишеше.

— Боже Господи — тя наблюдаваше притеснено как Майк пълни чинията й. — Една кифла с кафе обикновено ми е достатъчна.

Майк изсумтя и й напомни, че закуската е най-важното ядене през деня.

— Обичате ли варено жито?

— Не съм сигурна. Какво представлява всъщност?

Паркър и Майк се разсмяха, когато тя колебливо сложи първата лъжичка в уста и я преглътна смело. След това каза учтиво:

— Може би с времето ще свикна.

— Отворете сухарите и позволете да ви сипя сос върху тях — каза й Майк.

Сосът с бекон също беше нов за нея, но тя заяви, че е много вкусен.

— Всяка сутрин ли така закусвате?

— Това е специален случай — усмихна се Майк.

— Той се опитва да ви направи впечатление — обясни Паркър.

— Успя.

Тя се усмихна на Майк, което би трябвало да накара сърцето му да се разтопи и да предизвика неразумната ревност на Паркър. Той измърмори под нос в чинията си:

— Би могъл да й направиш впечатление, ако си беше спомнил да й набавиш сешоар в къщичката за гости.

Тя се разговори с Майк, двамата приказваха за различни неща, докато се хранеха, но той очисти чинията си за рекордно време. Усещайки, че е преял, се отправи с количката си към кухнята.

— Не се тревожи — каза на Майк, когато той се накани да стане. — Аз ще го донеса — и се върна с кана кафе, сложена на скута му.

Напълни отново чашите им, после нетърпеливо отпи от своята, докато те се разпростираха по темата за отглеждане на рододендрони, сякаш тези цъфтящи храсти си струваха разговора. Той изтърпя и дискусията им относно качествата на „Котките“, сравнени с „Булеварда на залеза“ и разгорещения дебат дали трябва да се позволи на жени да играят в NBA, преди да се намеси грубо:

— Сега можем ли да поговорим за книгата ми?

— Че за какво си се разбързал? — запита Майк.

— Тук не е пансион.

— Щеше ми се да бяхме — Майк започна да събира чиниите от закуската и да ги трупа на помощната количка. — Поне щях да мога от време на време да си приказвам с някой приятен човек.

— Аз съм приятен.

— Колкото шкурка.

Паркър се разсмя, сви на топка салфетката си и я запрати по количката с чинии, сякаш обстрелваше баскетболен кош.

— Побързай с тия чинии и се връщай по-скоро. Показа се като добър домакин, но знам, че нямаш търпение да чуеш какво има да каже Марис по въпроса за „Завист“.

Майк излезе, мърморейки нещо под нос.

— Обзалагам се, че не излязох с много добър резултат в тоя монолог — каза Паркър, когато Майк вече не можеше да го чуе.

— Двамата близки ли сте?

— Нямаме родствена връзка.

— Той ви обича.

Паркър я изгледа остро. Когато видя, че тя не се заяжда, потисна желанието си да се заяде с нея. Претегли еднозначното й изявление, после бавно изрече:

— Да, предполагам, че ме обича.

— Никога ли не сте мислили за това?

— Не и с думи.

— Винаги ли се е грижил за вас?

— Не.

— Искам да кажа, след злополуката с вас.

— Злополука?

Тя посочи към инвалидната количка.

— Предположих…

— Какво ви накара да предположите, че е злополука?

— А не е ли било?

Майк се появи отново, но когато схвана, че е прекъснал сериозен разговор, се поколеба на прага. Паркър го подкани с жест да влезе, този път благодарен за прекъсването. Отново си въобрази, че е нарочно. Малко неща убягваха на Майк Стротър.

Паркър си пое дълбоко дъх, изпухтя полека и обръщайки се към Марис, която се бе настанила на ратановия диван, каза:

— Добре. Хайде вече да свършваме.

Тя се засмя.

— Това не е екзекуция, Паркър.

— Не е ли?

— Ни най-малко. Това, което сте написали, е добро. Много добро.

Тя замлъкна, пренесе поглед от него към Майк и после пак към него.

— Защо ли чувствам, че в близкото ми бъдеще ще има едно „във всеки случай“?

Тя се усмихна, после отвърна тихо:

— Създали сте невероятна интрига.

Майк се покашля и впери поглед в обувките си.

— Интрига?

— Това, което имате дотук, е великолепно — тя облиза устни. — Но е… плъзга се по повърхността. Не сте навлезли достатъчно дълбоко.

— Разбирам.

— Това не е лошо, Паркър.

— Не е и много добро.

Обръщайки количката си, той я приближи към стената с прозорците и се загледа в плитките вълнички, които мокреха пясъка. На остров Сейнт Ан обикновено нямаше силен прибой, още по-малко в ден като този, когато вятърът едва ли би могъл да се нарече вятър, в океана нямаше ниско атмосферно налягане, което да обърква въздушните пластове.

— Изобщо не съм обезкуражена от това, което прочетох дотук — каза Марис. — Даже напротив.

Сега гласът й бе станал още по-тих и звучеше плахо в неудобното мълчание. От кухнята се дочуваше бълбукането на машината за миене на съдове, иначе къщата беше притихнала.

Раменете на Паркър започнаха да треперят. Той притисна ръка към устата си, за да сподави един звук, който се надигна дълбоко в гърдите му.

Марис моментално се разтревожи.

— О, Паркър, моля ви, недейте.

Изведнъж той извъртя количката си и погледна Майк, който се присъедини към смеха му.

— Печелиш, кучи син такъв. Цели петдесет кинта.

— Казах ти — отговори Майк през смях. — Имам страхотен инстинкт.

— Ужасно чувство за алитерации.

Майк отмери стегнат бърз поклон.

Марис, която бе скочила на крака, изгледа сърдито и двамата. Сложи ръце на кръста си — което решително не биваше да прави, тъй като жестът опъна мократа материя на гърдите й, откроявайки дантелата отдолу.

— Очевидно съм обект на някаква шега за тесен кръг. Бихте ли ме осветлили?

— Не е точно шега, Марис — Майк престана да се смее и доби донякъде смутен вид. — По-скоро беше експеримент. Тест.

— Тест?

— Преди няколко месеца прочетохме статия за вас в едно списание. На мен ми се стори, че сте меродавен редактор и издател. Но Паркър каза, че баща ви може би е платил за статията…

— Казах, че ги е подкупил.

— … Тоест, че е дал комисиона на рекламния отдел, за да напише статията.

— Което обяснява ласкателния й тон.

— Той каза, че вие без съмнение лежите на лаврите на баща си, че изглеждате прекалено млада и… неопитна…

— Всъщност истинската дума, която употребих, беше „повърхностна“.

— … за да различите добрите писания от лошите. Че се ограничавате да четете само статиите в списанията.

— Относно това как да постигнете повече оргазми.

— И че вероятно не бихте различили една добра книга от добро… ъ-ъ…

— Допълнете си изречението — заключи Паркър с блажена усмивка.

Тя ги бе изслушала, без да ги прекъсва и без да променя изражението си. Сега се приближи бавно към Паркър и той можа напълно да оцени всички метафори, които беше чел относно искрите, изхвърчащи от нечии очи.

Очите на Марис бяха сиво-сини като дъждовните облаци, които се задаваха от запад в летните следобеди и благосклонно закриваха палещото слънце. Изражението им обикновено беше благосклонно, а бурята в тях се надигаше много рядко. Но макар че отшумяваше бързо, тя винаги биваше свирепа. Очите й се бяха смрачили, придобивайки цвета на буреносен облак, от който всеки момент ще изригне светкавица.

— Сигурен съм, че се ядосахте — той вдигна пренебрежително рамене. — Направих всичко, което можах, направих всичко, което можах да се сетя да кажа, за да ви накарам да не идвате тук. Но вие въпреки всичко дойдохте. Снощи, когато… — погледна към Майк и веднага реши да не споменава, че я е целунал. — Когато се опитах да ви убедя да си заминете, вие предпочетохте да останете.

Обяснението му не можа да я умилостиви.

— Вие сте невъобразимо нагъл кучи син, нали?

— Да, разбира се, такъв съм — съгласи се той.

— Опитахте се да ми поставите капан.

— Виновен.

— Ако бях започнала да хваля писанията ви, веднага щяхте да разберете, че не съм искрена.

— Или че сте слаб редактор.

— Мене обаче не можете да ме излъжете — намеси се Майк. — Чел съм книги под ваша редакция, Марис. Казах на Паркър, обзаложихме се на петдесет долара, че неговото ниско мнение за вас е необосновано и направо погрешно.

Марис чу всичко това, разбира се, но дори не погледна към Майк. Гневът й бе насочен към Паркър. Той се усмихваше с лукавата усмивка на хищник, току-що излапал цяло гнездо малки патенца, усмивка, с която знаеше, че ще я вбеси още повече.

— Съжалявате ли, че дойдохте? Искате ли да повикаме корабче да ви откара обратно?

Тя отметна назад мократа си коса.

— Хм. От какво е починал бащата на Тод?

Сърцето на Паркър трепна от радост и облекчение. Злобната му усмивка бе лъжлив индикатор на безпокойството, което го измъчваше.

— Смъртта му внезапна ли е била или след дълго боледуване? — запита тя.

— Това означава ли, че все още се интересувате?

— Тод трудно ли прие смъртта му или се зарадва, че краят е настъпил? Баща му негов идол ли беше? Или смъртта го е освободила от многогодишен емоционален тормоз?

Тя придърпа едно кресло към него, грабна страниците от ръцете му и приседна.

— Разбирате ли към какво ви подтиквам? Героите трябва да получат плът и кръв.

— Точно така.

— Откъде идват те? Какви са семействата им? Богати, бедни, от средната класа? По еднакъв начин ли са възпитани или всеки е имал съвършено различно детство? Ние знаем, че искат да станат писатели, но вие не ни казвате защо. Просто защото обичат книгите ли? Или писането е катарзис за Рорк, начин, по който да излее гнева си? То панацея ли е за недоволството на Тод?

— Панацея?

— Слушате ли ме?

— По-нататък ще видя това.

— Знаете какво означава — изсъска тя.

Той отново се усмихна.

— Да, знам.

С ъгъла на окото си забеляза, че Майк излиза от стаята и затваря вратата зад себе си.

Марис препускаше напред с пълни обороти.

— Животът в общежитието…

— За него се разказва повече в следващата глава.

— Има и следваща глава?

— Работих по нея тази сутрин.

— Чудесно. Това ми харесва. Много. Живо е. Докато четях, можех да усетя миризмата на маратонките — тя трепна деликатно. — А оная история с четката за зъби…

— Да?

— Прекалено очебийно е, за да бъде измислено. Личен опит?

— Какво друго трябва да се доработва? — запита той.

— А, разбирам. Лични въпроси не се приемат.

— Ако сте си изпрали бельото снощи, тогава с какво спахте?

Хлъцна, отвори уста, за да отговори, но размисли. Зъбите й изтракаха леко, когато затвори уста.

Навел глава, той я погледна косо, сякаш за да я фокусира по-добре.

— С нищо, нали?

Тя сведе очи към скута си. Или може би към неговия. Той се изкуши да каже: „Да, действа, но ако си любопитна, защо не го пипнеш, за да разбереш?“ Само че не го направи, защото тя можеше да повика оня кораб да я откара на континента.

— Ясно ми е — каза тя сопнато. — Никакви лични въпроси.

Вземайки отново листовете от ръкописа, тя ги прехвърли, за да освежи паметта си за бележките, които бе цитирала в полетата.

— Бих искала да обрисувате подробно… почти всичко — погледна към него, за да види как ще реагира, и когато той реши изобщо да не реагира, тя се отпусна назад с въздишка. — Очаквахте това, нали? Знаехте какво ще кажа.

Той кимна.

— Плъзгах се по повърхността. Точно както казахте.

— За да подложите на изпит компетентността ми.

— Хм.

— Изпитвахте ме.

— Да, нещо такова.

Тя се усмихна престорено скромно. Остави го да се отърве по-леко, отколкото бе предполагал. Всъщност той би предпочел тя да му се развика, да го обсипе с ругатни. Това, което трябваше той да направи, щеше да му бъде много по-лесно, ако тя се бе показала до такава степен кучка, до каквато степен той се бе показал като копеле. Бяха неравностойни партньори. Тя беше извън неговата лига и дори не го знаеше.

Той каза:

— Имахте пълното право да кажете на Майк и на мене да си гледаме работата.

— Баща ми никога не би допуснал да говоря по подобен начин.

— Значи наистина сте татковото момиче.

— През повечето време. Защото той е чудесен баща. Джентълмен и учен. Той щеше да ви хареса.

Паркър се изсмя грубо.

— Не и ако е джентълмен. Тогава не би ми харесал.

— Грешите. Би се възхитил на смелостта ви.

Паркър се усмихна.

— Тъкмо човек по вкуса ви. Той прочете пролога ви и го хареса. Насърчи ме да се заема с този проект — завърши тя.

Паркър махна към ръкописа.

— Ами заемайте се.

Тя отново погледна бележките си.

— Не бързайте, Паркър. Няма ограничение на страниците. Оставете редактирането на мене. Това ми е работата. Не трябва да издавате основна информация в първите глави. Може да пускате сведения тук-там, но от тях да се разбира какъв е бил животът на тези герои, преди да се срещнат.

— Аз го знам — и той чукна леко по слепоочието си. — Всичко е тук.

— Прекрасно. Но читателят не може да чете мислите ви.

— Разбирам.

— Е, това е засега.

Тя изравни ръбовете на страниците, после ги остави в скута му.

— Радвам се, че минах тоя ваш глупав тест — призна тя. — Свърши и този етап от процеса. Разбрах колко много ми липсва едва когато снощи започнах да нахвърлям бележките. Обичам да извайвам историята, да подтиквам автора да измисля, особено ако е талантлив.

Той насочи пръст към себе си.

— Да не би за мене да говорите?

— Точно за вас. Съвсем конкретно.

Нейният поглед, толкова открит и искрен, го накара да се почувства неудобно. Той отмести очи към океана, за да не трябва да вижда нейната искреност, за да не трябва да чувства… за да не трябва да чувства. Точка.

Може би сега той играеше извън своята лига.

Тя се наведе към него, докосна коляното му и сниши гласа си до шепот.

— Предполагам, не сте си променили мнението относно това, да ми кажете кой герой…

— Оставете! — той извъртя количката си и я насочи към бюрото. — Падна ми се за редактор една кучка и тя ми стоварва цяла камара задачи, по които да работя.