Сандра Браун
Завист (2)

Глава 1

— Трябва да има!

Марис Мейдърли-Рийд потупваше нетърпеливо с молива си по бележника, върху който бе надраскала серии триъгълници и верига от примки. Под тях бе скицирала идея за обложка на книга.

— П. М. И., нали така?

— Точно така.

— Съжалявам, госпожо, но няма такъв абонат. Проверих два пъти.

Идеята за обложката — автобиографични бележки на авторката за обърканите отношения с доведения й брат — бе хрумнала на Марис, докато чакаше оператора да локализира телефонния номер. Обаждане, за което трябваше да отидат не повече от няколко секунди и което бе отнело цели няколко минути.

— Нямате абонат П. М. И. в този район, така ли?

— В никой район — отговори операторът. — Търсих из цялата територия на Щатите.

— Може да е бизнес телефон, а не домашен.

— Проверих и двете.

— Може ли да е номер, невписан в указателя?

— Щеше да се появи с такова обозначение. Нямам нищо с такива инициали и точка. Ако знаехте поне фамилното име…

— Но не го знам.

— Тогава съжалявам.

— Благодаря, че опитахте.

Разочарована, Марис огледа отново скицата си, после започна да драска по нея. Тази книга нямаше да й хареса, независимо от вида на обложката. Кръвосмесителните намеци я смущаваха, страхуваше се, че доста много читатели ще споделят притеснението й.

Само че редакторката, на която беше поверена, държеше много на нея. Темата гарантираше, че авторът ще се появява по телевизията и радиото, за него ще се пише в списанията… Дори при отрицателни рецензии сюжетът беше достатъчно гъделичкащ, за да доведе до бум в продажбите. Останалите с постове, позволяващи да вземат решения в отдела за издания с твърди корици на „Мейдърли прес“ бяха съгласни с редакторката, когато тя разви тезата си, така че Марис се бе подчинила на мнозинството. Бяха й задължени.

И това я отведе отново при пролога на „Завист“, който бе прочела тази сутрин. Беше я открила в купчина ръкописи без резолюция, стояли месеци наред върху една лавица в кабинета й, събирайки прах, докато в някой бъдещ ден графикът й позволеше да ги прегледа, преди да прати на нетърпеливо чакащите автори стандартното писмо за отхвърляне. Като си представи съкрушаващото им разочарование, когато получеха тази безлична и прозрачна прощална целувка, тя помисли, че всеки писател заслужава поне по няколко минути от времето й.

Винаги съществуваше и екзотичният, едно на хиляда шанс, че от прашния куп може да бъде изровен някой нов Фокнър или Стайнбек, или Хемингуей. Това, разбира се, бе неугасващата мечта на всеки редактор.

Марис би се задоволила да намери някой бестселър. Тези петнадесетина страници пролог решително обещаваха подобно нещо. Бяха я развълнували повече от всичко, което бе чела напоследък, дори от публикуваните й автори и със сигурност много повече от всичко, което бе прочела от новоизлюпените романисти.

Прологът бе възбудил любопитството й, както се очакваше от пролог или първа глава. Тя бе пленена, нямаше търпение да узнае повече, да прочете целия ръкопис. Дали тази история е написана докрай, запита се тя. Дали поне е екипирана? Това първият опит на автора в романите ли е, писал ли е в друг жанр? Какви са препоръките му? Има ли изобщо препоръки?

Нищо не издаваше пола на автора, макар вътрешното й чувство да сочеше, че е мъж. Вътрешният диалог на Хач Уокър разкриваше чепат характер и й звучеше на езика, на който би мислил един мъж. Разказът следваше поетичната душа на стария моряк.

Но тези страници бяха пратени от човек, съвършено неопитен и незапознат с начина, по който се изпращат ръкописи в престижни издателства. Не беше спазено нито едно от стандартните правила. Нямаше самоадресиран плик за отговора. Липсваше придружително писмо. Нямаше телефон за връзка, адрес, пощенска кутия, електронен адрес. Само инициалите и името на един остров, за който Марис никога не беше чувала. Как авторът се надява да продаде ръкописа си, ако няма начин да се свържат с него?

Забеляза, че пощенското клеймо на плика, с който бе пратен ръкописът, е от четири месеца. Ако авторът е пратил пролога едновременно на няколко издателства, той може вече да е откупен. Още една причина да го издири възможно най-скоро. Или си губеше времето, или бе попаднала на нещо с потенциал. Каквото и да беше, трябваше да го узнае, и то по-скоро рано, отколкото късно.

— Не си ли готова?

Ноа се появи на отворената врата на кабинета й, облечен в смокинг, носещ марката на „Армани“.

Марис възкликна:

— Господи, колко хубаво изглеждаш!

Погледна към часовника на бюрото си и разбра, че е загубила представа за времето и че наистина закъснява. Прокара пръсти през косата си и се засмя с къс, самобичуващ се смях.

— На мен пък ще ми трябва доста сериозно освежаване.

Съпругът й — такъв само отпреди двадесет и два месеца — затвори вратата зад себе си и влезе в кабинета й. Хвърли на бюрото й едно списание, после застана зад стола й и започна да масажира врата и раменете й, където знаеше, че се събират напрежението и умората.

— Тежък ден, а?

— Не чак толкова. Само едно събрание следобед. Повечето време употребих да отворя малко място тук — и тя махна с ръка към купчините отхвърлени ръкописи, които трябваше да бъдат изнесени.

— Четеш изпратените ръкописи? Но, Марис — смъмри я той, — защо си даваш тоя труд? Политиката на „Мейдърли прес“ е да не приема нищо, което не е било предложено от агент.

— Това е официалната линия на компанията, но тъй като съм Мейдърли, мога, ако искам, да наруша правилата.

— Оженил съм се за анархистка — пошегува се той, навеждайки се, за да целуне тила й. — Но ако планираш въстание, не би ли могло каузата ти да е нещо, което организира действията, вместо да поглъща ценното време на нашата издателка и старши вицепрезидент?

— Каква смущаваща титла — забеляза тя с леко вдигане на рамене. — Кара ме да се чувствам като някоя превземка, която мирише на таблетки против гърлобол и носи здравословни чехли.

Ноа се засмя.

— Кара те да изглеждаш силна, каквато си. И ужасно заета, каквато също си.

— Забрави да споменеш „умна и секси“.

— Това се разбира от само себе си. Престани да сменяш темата. Защо се занимаваш с тези ръкописи, когато дори младшите редактори не го правят?

— Защото баща ми ме е учил да уважавам всеки човек, който се опитва да пише. Дори талантът да е ограничен, самото усилие си заслужава да му се обърне внимание.

— Далеч съм от мисълта да споря с уважаемия Даниел Мейдърли.

Въпреки мекия упрек на Ноа, Марис възнамеряваше да продължи да се рови в купчината ръкописи. Дори задачата да беше непроизводителна и да отнемаше време, това бе един от принципите, върху които един Мейдърли бе основал издателството преди цял век. Ноа можеше да се подиграва с архаичната традиция, защото не беше роден в семейство Мейдърли. Бе станал член на семейството чрез брака си, не с кръвна връзка, и тази съществена разлика обясняваше по-нехайното му отношение към традицията.

А в кръвта на семейство Мейдърли течеше мастило. Преклонението пред словото, изглежда, се носеше из вените им. Марис твърдо вярваше, че възхищението и уважението на нейното семейство пред писаното слово и писателите е било основополагащо за успеха и процъфтяването им като издатели.

— Донесох предварителен отпечатък на статията — каза Ноа.

Тя взе списанието, което й бе донесъл. Едно лепнато листче насочваше към конкретна страница. Обърна на нея и каза:

— О, добра снимка.

— Добър фотограф.

— Добър обект.

— Благодаря.

— „Ноа Рийд е на четиридесет, но може да мине за доста по-млад“ — прочете тя на глас изречение от статията. Наклони глава и го изгледа критично. — Съгласна съм. Не изглеждаш и ден по-стар от тридесет и девет.

— Ха-ха.

— „Всекидневните упражнения във фитнеса на шестия етаж на «Мейдърли прес» — едно от нововъведенията на Рийд, откакто дойде във фирмата преди три години — поддържат всичките му сто и осемдесет сантиметра гъвкави и подвижни.“ Тази авторка със сигурност е влюбена. Имал ли си нещо с нея?

Той се изсмя.

— Нищичко.

— Една от малкото.

На сватбата им Марис шеговито му бе подметнала, че тъй като толкова много неомъжени жени оплаквали загубата на един от най-желаните ергени в града, тя била изненадана, че вратите на катедралата „Сейнт Патрик“ не са драпирани в черно.

— Успяла ли е да спомене за върховите ти постижения в бизнеса и за приноса ти към „Мейдърли прес“?

— Доста по-надолу.

— Да видим… „с побеляващи слепоочия, което подчертава изискания му външен вид…“ И тъй нататък за внушителното му поведение и чар. Сигурен ли си… А, ето нещо. „Той споделя върховната власт с тъста си, издателската легенда Даниел Мейдърли, който е президент и изпълнителен директор, и със съпругата си Марис Мейдърли-Рийд, която според него притежава съвършени селекционни и редакторски умения. Той със скромност й приписва репутацията на компанията, че публикува бестселъри.“ — поласкана, тя се усмихна. — Казал ли си такова нещо?

— И още нещо, което тя не е включила.

— Тогава много ти благодаря.

— Казах само това, за което знам, че е истина.

Марис дочете ласкателната статия, после отмести списанието.

— Много мило, но покрай тези си излияния тя е пропуснала две важни точки в биографично отношение.

— И те са?

— Че си прекрасен писател.

— „Изчезналият“ е стара новина.

— Но трябва да се споменава всеки път, когато името ти се появи в пресата.

— Какво е второто? — запита той с рязък тон, с какъвто заговаряше винаги, щом се споменеше единственият му публикуван досега роман.

— Не казва нищо за вълшебната ти масажна техника.

— Винаги на вашите услуги.

Затваряйки очи, Марис наклони глава.

— Малко по-ниско… О… Точно тук.

Той натисна със силния си палец една точка между плешките й и напрежението започна да се оттича.

— Цялата си на възли — каза той. — Заслужаваш си го, задето се ровиш цял ден в тая купчина боклук.

— Както излиза, може да не съм си изгубила времето. Намерих нещо, което наистина събуди интереса ми.

— Шегуваш се.

— Не.

— Роман или не?

— Роман. Само прологът, но е интригуващ. Започва…

— Искам да чуя всичко за него, скъпа. Но наистина трябва да се размърдаш, ако искаш да стигнем навреме.

Съпругът й я целуна леко по тила, после се опита да се отдръпне. Но Марис хвана ръцете му и ги плъзна по раменете си, задържайки дланите му притиснати към гърдите си.

— Това тази вечер задължително ли е?

— Повече или по-малко.

— Можем да пропуснем някое събитие, нали? Татко се извини за тази вечер.

— Точно затова ние трябва да отидем. Има запазена маса за „Мейдърли прес“. Две празни места биха направили впечатление. Един от нашите автори получава награда.

— Агентът и редакторът му ще са с него. Няма да бъде лишен от подкрепления — тя дръпна ръцете му по-надолу, за да обхванат гърдите й. — Да се извиним с неразположение. Да си идем у дома и да заключим света отвън. Да отворим бутилка вино — колкото по-евтино, толкова по-добре. Да влезем в джакузито и да се храним един друг с пица. Да се любим в стая, различна от спалнята. Може би дори в две стаи…

Той се разсмя и притисна с любов гърдите й.

— Каква каза, че е целта на този пролог?

Издърпа ръцете си изпод нейните и се запъти към вратата.

Марис изстена разочарована.

— Мислех, че ти правя предложение, на което не можеш да устоиш.

— Изкушаващо. Дори много. Но ако не отидем на тази вечеря, това ще събуди подозрение.

— Прав си. Никак не ми се иска хората да си помислят, че още се държим като младоженци, копнеещи да се усамотяват вечер.

— Което е вярно.

— Но…?

— Но ние имаме професионални отговорности, Марис. И ти много добре го знаеш. За посветените в бранша е много важно да знаят, че когато говорят за „Мейдърли прес“, най-добре ще е да бъде в сегашно или бъдеще време, но не и в минало.

— И това е причината да ходим на всички събития, свързани с книгоиздаването, които се организират в Ню Йорк — издекламира тя, сякаш това беше част от наизустен катехизис.

— Точно така.

Календарите им бяха запълнени със закуски, обеди, вечери, приеми и коктейли. Според Ноа беше изключително важно, на практика задължително те да се движат активно сред литературните кръгове, особено след като баща й вече забележимо бе ограничил участието си.

Напоследък Даниел Мейдърли бе забавил темпото. Не присъстваше на много от събитията, устройвани от бранша. Вече не приемаше ангажименти за речи, макар поканите да валяха. От ресторант „Четирите сезона“ се обаждаха всеки ден да питат дали Даниел Мейдърли ще ползва запазената си маса за обяд или могат да настанят други гости на нея.

Повече от четири десетилетия Даниел Мейдърли беше сила, с която е добре човек да се съобразява. Под негово ръководство „Мейдърли прес“ бе наложило стандартите в бранша, бе диктувало тенденциите, бе доминирало класациите на бестселърите. Името му бе станало синоним на книгоиздаването и на местните, и на международните пазари. Беше като колесницата на Шива, която от месеци насам доброволно забавяше ход.

Във всеки случай частичното му оттегляне не означаваше край или дори отслабване на жизнеността на издателството. Ноа смяташе, че е извънредно важно издателските кръгове да го знаят. Ако това означаваше да се ходи на вечери за раздаване на награди по няколко пъти в месеца, точно това трябваше да правят те.

Той погледна ръчния си часовник.

— Колко време ти е необходимо? Трябва да кажа на шофьора кога ще слезем.

Марис въздъхна примирено.

— Дай ми двайсет минути.

— Ще бъда щедър. Отпускам ти трийсет.

Изпрати й въздушна целувка и излезе.

Марис обаче не се зае веднага да освежава външността си. Вместо това помоли помощничката си да позвъни на един телефон. Имаше идея как да стигне до автора на „Завист“.

Докато чакаше разговора, тя се загледа през прозорците на кабинета си. Извисяващи се почти от пода до тавана, те образуваха ъгъла на стаята с прекрасно югоизточно изложение. По средата на града Манхатън се радваше на меката лятна вечер. Слънцето се бе промъкнало между небостъргачите, хвърляйки ранни сенки по улиците долу. Във вътрешните сгради вече се запалваха светлини, които караха тухлените и гранитните постройки да блещукат. През прозорците на съседните сгради Марис виждаше работещите в офисите да се приготвят за тръгване.

Авенютата гъмжаха от хора, бързащи да се приберат от работа и такива, които излизаха за вечеря. Такситата се бореха за мъничко пространство, вклиняваха се в невъзможно тесните процепи между автобусите и колите за доставка. Куриери на велосипеди, като че ли изпълняващи жизненоважни поръчки, си играеха опасно на „страхливец“ с колите. Въртящите се врати бълваха пешеходци по претъпканите кръстовища, където всеки се бореше за пространство и размахваше куфарче или торба с покупки като същинско оръжие.

На Америкас Авеню една опашка се извиваше пред Рейдио Сити Мюзик Хол — тази вечер там играеше Тони Бенет. Тя, Ноа и баща й бяха получили предложение за VIP-билети, но трябваше да ги откажат заради банкета за литературната награда.

За който вече беше време да се облече, напомни си тя точно когато телефонът й иззвъня.

— На първа линия е — обяви асистентката й.

— Благодаря. Няма нужда да ме чакаш. Довиждане до утре — Марис натисна мигащия бутон. — Ало?

— Да. Помощник Дуайт Харис на телефона.

— Здравейте, помощник Харис. Благодаря, че се отзовахте. Казвам се Марис Мейдърли-Рийд.

— Може ли да повторите?

Тя повтори.

— Аха…

Марис изчака, давайки му време да коментира или да зададе въпрос, но тъй като той замълча, тя премина направо към повода за обаждането.

— Опитвам се да се свържа с човек, който според мене живее на остров Сейнт Ан.

— Това е в нашия окръг.

— Джорджия, нали?

— Да, госпожо — отвърна той гордо.

— Сейнт Ан наистина ли е остров?

— Не съвсем. Исках да кажа, малък е. Но си е остров. Няма и две мили от сушата. Вие кого търсите?

— Човек с инициали П. М. И.

— П. М. И. ли казахте?

— Чували ли сте за човек, който да е известен с тези инициали?

— Не мога да твърдя такова нещо, госпожо. За мъж или за жена говорим?

— За съжаление, не знам.

— Не знаете.

— Да…

След една-две секунди мъжът отсреща запита:

— Щом не знаете дори дали е мъж или жена, за какво ви е?

— За бизнес.

— Бизнес.

— Точно така.

— Ъхъ.

Задънена улица.

Марис опита отново:

— Помислих, че може да знаете или да сте чували за човек, който…

— Тц.

Така нямаше доникъде да стигне, а и отпуснатото й време изтичаше.

— Добре, благодаря, че ми отделихте време, помощник Харис. Съжалявам, че ви обезпокоих.

— Не сте ме обезпокоили.

— Ще имате ли нещо против да си запишете името и телефоните ми? В случай, че се сетите за нещо, или чуете за човек с тези инициали, ще ви бъда много благодарна, ако ме уведомите.

След като му издиктува телефоните си, той запита:

— Кажете, госпожо, да не би да става дума за издръжка на дете или заповед за арестуване, или нещо такова. С радост бих…

— Не, не. Не е свързано със закона, по никакъв начин.

— Бизнес.

— Точно така.

— Значи, така — повтори той, явно разочарован. — Съжалявам, че не можах да ви помогна.

Тя отново му благодари, после затвори вратата на кабинета си и побърза към стаята за почивка, където бе окачила коктейлната рокля още с идването си рано сутринта. Тъй като често се преобличаше за коктейли след работа, държеше пълен комплект тоалетни принадлежности и козметика в чекмеджето си.

Когато след петнадесет минути намери Ноа при асансьорите, той подсвирна продължително и я целуна по бузата.

— Страхотно преобразяване. Впрочем, цяло чудо. Изглеждаш фантастично!

Когато слязоха на партера, тя улови отражението си в металическата врата на асансьора и разбра, че усилията й не са били напразни. „Фантастично“ беше леко преувеличено, но като се вземе предвид от какво състояние бе тръгнала, изглеждаше много по-добре, отколкото имаше право да очаква.

Бе решила да облече тясна копринена рокля без ръкави с цвят на боровинка, с тънки презрамки и изрязано деколте. Вечерното настроение на тоалета идваше от диамантените клипсове на ушите и инкрустираната с кристали чанта с марка „Джудит Лайбър“ във формата на пеперуда, коледен подарък от баща й. Носеше ефирен шал, който бе купила в Париж — беше се отбила там по време на международния панаир на книгата във Франкфурт.

Бе събрала дългата си до раменете коса в опашка ниско на тила. Прическата изглеждаше шикозна и изискана, а не плод на отчаяние, каквото всъщност представляваше. Бе освежила грима на очите, бе подчертала устните с молив и ги бе запълнила с гланц. За да придаде цвят на флуоресцентната си бледнина, бе нанесла компактна бронзова пудра върху бузите, брадичката, челото и деколтето. Сутиенът, истинско дизайнерско чудо, бе оформил красива бразда между гърдите й, изпъващи деколтето на роклята.

— „И загарът, и циците й бяха изкуствени“.

Стигнаха партера и вратата на асансьора се отвори.

Ноа я погледна любопитно, отстъпвайки настрана, за да я пусне да мине.

— Моля?

Тя се засмя леко.

— Нищо. Цитирам нещо, което четох днес.