Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Envy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 83 гласа)

Информация

Сканиране
rumi_1461 (2010)
Разпознаване и корекция
Dani (2011)
Последна корекция
smarfietka (2012)

Издание:

Сандра Браун. Завист

ИК „Коала“, София, 2001

Американска. Първо издание

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 954-530-076-0

История

  1. — Добавяне

„Завист“
Глава 12 — Кий Уест, Флорида, 1986

Първото впечатление на Тод Грейсън от Кий Уест беше съкрушително разочарование.

В последните месеци почти не правеше друго, само говореше как ще се премести там. Не мислеше почти за нищо друго, можеше да се каже, че задрасква кръстчета всеки ден от календара като дете, което брои дните до Коледа. Не му се занимаваше с нищо, което да прекъсва бляновете и мечтите му, включително с ученето за изпитите от последния семестър. Сърцето, умът и душата му се съсредоточаваха изключително в отиването в неговата флоридска Мека. Но сега, след като пристигна, след като осъществи една отдавна лелеяна мечта, първият сблъсък го остави духовно опустошен. Оприличи мястото на стара уличница. Изглеждаше използвано, оръфано, малко болнаво и доста уморено. Продължавайки метафората в мисълта си, сякаш я записваше, Кий Уест му изглеждаше по-скоро като обикновена улична „труженичка“, която излага прелестите си на ъгъла, а не като екзотична куртизанка, която подмамва с прошепнати обещания. Лишен от просташките си и доста покъртителни опити за блясък, градът имаше много малко да предложи и нищо, което да се препоръча.

Двамата с Рорк планираха да тръгнат за Флорида следобеда след церемонията по завършването. Бяха опаковали всичко, единствената им работа, преди да тръгнат на път, беше да върнат церемониалните тоги и шапки, с които бяха получили дипломите си.

Планираха да тръгнат всеки със своята кола и се бяха разбрали да спрат точно преди да влязат в града и да хвърлят ези-тура кой от тях пръв ще тръгне по Дювал Стрийт.

Но се намеси съдбата. Външна намеса промени идеалните им планове. Едно семейно задължение на Тод му попречи да тръгне този ден. Рорк предложи и той да отложи тръгването си, но след спешни консултации се разбраха той да тръгне пръв и да почне да търси квартира.

— Аз ще съм разузнавачът. Когато пристигнеш, вече ще съм построил лагера — каза Рорк, докато се сбогуваха.

Тойотата на Рорк бе натъпкана до покрива. Всеки квадратен инч от вътрешността й бе използван, за да подслони всичко, което той притежаваше на този свят в общежитието, където бе живял последните три години до следващата фаза на своя живот.

— Хич не ми харесва така — измърмори Тод.

— Е, да де, обаче изтрай само още малко.

— Лесно ти е да го кажеш. На тебе нищо ти няма. Докато аз чезна, ти ще седиш там и ще пишеш, та пушек ще се вдига.

— Едва ли. Ще имам доста работа да се ориентирам, да намеря квартира. После да прокарам телефон. И такива глупости. Няма да мога да седна да пиша.

Тод знаеше, че това не е така. Рорк пишеше винаги — пиян или трезвен, уморен или бодър, болен или здрав. Пишеше, когато беше щастлив и когато беше тъжен. Пишеше точно толкова, когато беше в добро настроение, колкото и когато се беше вкиснал. Пишеше, когато думите му излизаха леко и когато фразите просто не искаха да се появят. Пишеше, независимо от всичко. И както и да го погледне човек, въпреки всичките аргументи в полза на противната теза, това му даваше начален тласък, което на Тод хич не му харесваше.

Когато Рорк се намести на шофьорската седалка в претъпканата си тойота, той отново се опита да ободри Тод.

— Знам, че сега ти изглежда много сериозно, обаче един ден едва ли ще си го спомняш. Ще видиш.

Както се бяха разбрали, той бе звъннал на Тод веднага щом пристигна в Кий Уест. След няколко дни се обади отново, за да съобщи, че е намерил апартамент за двамата. Тод го засипа с въпроси за апартамента, но отговорите бяха уклончиви, а описанието — неясно. След като затвори, Тод разбра, че всичко, което знае за новото им жилище, е това, че се вмества в рамките на бюджета им.

Минаха шест седмици, преди Тод да може да тръгне към новото си местоживеене в ъгълчето на континента. Сутринта, когато тръгна, оставяйки зад гърба си дома, в който бе прекарал своето детство, както смяташе окончателно, той не губи време за сантименталности и дори не се обърна. Вместо това оприличи тръгването си на освобождаване от затвора. Шофира почти двадесет часа непрекъснато в този пръв ден, пресече границата на щата Флорида, паркира на един крайпътен паркинг и изкара малка дрямка на шофьорската седалка. Пристигна в Кий Уест в средата на следобеда на следващия ден. Макар че, когато пристигна, не всички негови очаквания се оправдаха, все пак имаше и такива, които не го разочароваха.

Например, въздухът. Беше топъл и благоуханен. Край на ранното ставане за лекции в хапещо студена ветровита сутрин, много ви благодаря. Слънцето беше горещо. Палми и бананови дървета колкото искаш. И навсякъде се разнасяше креолска музика, сякаш се просмукваше от порите на града.

Докато се провираше из задръстените с туристи улици, следвайки оскъдните указания, които му беше дал Рорк, първоначалното му разочарование започна да отстъпва и на негово място заприиждаха тласъци от вълнение. Гледките, звуците и миризмите бяха пътеводните му знаци.

Проблясъкът надежда обаче бързо се изпари. Последните остатъци от него се разсеяха, когато намери новонаетия си апартамент. Объркан, погледна в листчето веднъж, после втори път, надявайки се, че е сбъркал.

Това навярно беше една от забележителните шеги на Рорк.

Високи олеандрови храсти оформяха неподдържан плет между улицата и тясната, обрасла с бурени полянка пред сградата. Той очакваше Рорк да изскочи сред нацъфтелите храсталаци, да се ухили с тридесет и два зъба и да изреве: „Ама физиономия си направил, само да я видиш! Сякаш са те замерили с цяла кофа кравешки лайна.“

Щяха да се разкикотят, после Рорк щеше да го заведе на истинския им адрес. По-късно щяха да излязат да пийнат бира и да преживеят отново момента и това щеше да бъде първият от хилядите моменти, когато щяха да си преразказват историята, както си преразказваха всичките хубави случки, когато искаха или имаха нужда да се посмеят.

С изключение на тази за инцидента с професор Хадли. Никой от двамата не споменаваше за тази история. Изобщо не отваряха дума за нея.

Тод паркира колата на изровената стръмна алея и излезе. Дори не му се щеше да пристъпи между олеандрите, които изглеждаха напомпани със стероиди, и да тръгне по неподдържаната пътечка към входната врата на триетажното здание. Отвън сградата от газобетонни блокчета бе боядисана в ярко фламингово розово, сякаш крещящата боя можеше да прикрие нискокачествения строителен материал. Вместо това цветът издаваше просто липсата на каквото и да било качество.

Пукнатина, широка, колкото показалеца на Тод, се точеше през цялата стена от мазето до тавана. На едно място в нея бе поникнала папрат. Капаците против ураган в цвета на грахова супа бяха изпочупени и изглежда, се държаха на местата си само от страх да не паднат в локвите от застояла вода, които се бяха събрали около мазето. Това навярно представляваше идеален развъдник на комари.

Рамката на алуминиевата остъклена врата някога може би е била правоъгълна, но впоследствие явно е претърпяла толкова огъвания и изкривявания, че от формата й нямаше и следа.

Голяма част от мрежата срещу комари липсваше. Вътре свободно можеха да влизат комари… или хамелеони, както откри Тод, когато отвори вратата и влезе в тъмния коридор с бетонен под. Две от тези зелени влечуги се изтягаха на стената. Когато Тод влезе, едното изпълзя бързо. Другото изду червената си гуша, сякаш протестирайки срещу нахлуването.

Шест пощенски кутии, които обикновено хората заковаваха отвън на къщите си, красяха стената. Когато очите му свикнаха с полумрака, Тод прочете за свое огромно разочарование своето име и това на Рорк върху една от кутиите.

Апартаментите бяха общо шест — два на всеки етаж. Избягвайки една локва неидентифицирана течност, той се запъти нагоре. Когато стигна втория етаж, чу позната песен да долита иззад вратата на единия апартамент. Иначе сградата беше тиха.

Беше се изпотил, докато стигне до третия етаж. Прокле топлия благоуханен въздух, на който се бе възхищавал преди минути, шофирайки из улиците с отворени прозорци на колата, оглеждайки момичетата с голи рамене и голи крака, които вървяха по тротоарите.

Отделните апартаменти сигурно имат климатик, помисли, натискайки дръжката на апартамент 3А. Беше заключено. Почука — общо три пъти, преди Рорк да се обади. Загорялото му лице цъфна в широка усмивка.

— Ей, ама ти пристигна! Цял час по-рано.

— Няма ли климатик? Какви са тия шибани шеги, дето си правиш с мене?

Горещината вътре в апартамента беше дори по-задушлива, отколкото в непроветрения коридор и по стълбището. Това беше един от многото недостатъци. Както бе предположил Тод, лошите му предчувствия се сбъдваха.

Апартаментът, съвсем меко казано, наподобяваше бърлога. В действителност му трябваше един основен ремонт, за да заслужи квалификацията „бърлога“. Никое уважаващо себе си животно не би искало да бъде намерено умряло тук.

Перките на един вентилатор издухваха горещ въздух през дупките на плетените столове, които бяха единственото обзавеждане на дневната. Горещият въздух обвяваше и парчето изостанала пица, търкалящо се в кутия на малката маса, която заедно с печката и умивалника представляваха кухнята.

— Бях под душа.

Наистина Рорк беше отворил вратата целия мокър. Единственият му реверанс към приличието бе кърпата, опасана на кръста.

— Помислих, че може да си станал хомо — озъби се Тод.

— Ела, трябва да видиш това — Рорк се обърна и се запъти към отворената врата, която водеше към друга стая.

Тод беше толкова сърдит, че едва поемаше задушаващия кислород в дробовете си. Парите му за депозита бяха просто профукани. Ако Рорк е подписал договор, за да наеме този апартамент, просто можеше да си натика тази хартия в задника — така би казал Тод. Тод просто щеше да откаже всякаква отговорност. Явно приятелят му бе изпаднал в състояние на временно умопомрачение или бе изгубил общите им пари по пътя, или му ги бяха откраднали.

Никой разумен човек, никой, който имаше поне малко мозък в главата си и не беше отчаян до крайност, не би се подслонил доброволно в тази сграда. Клошарите имаха по-солидно положение от настанените в нея, защото освен ако небето не се срутеше над главите им, бездомният човек нямаше защо да се страхува, че от тавана ще падне мазилка и ще го затрупа.

— Мамка му, Рорк! — избухна Тод, вървейки по петите му. — Рорк! Какво си направил?

Вратата водеше към малка спалня с две еднакви легла. Едното се огъваше под тежестта на вещите на Рорк, повечето от които бяха още неразопаковани.

Рорк беше спал на другото легло. Явно беше работил. Един монитор и една клавиатура се бяха настанили на самото легло, а компютърът и принтерът стояха на пода до него.

— Компютър? — извика Тод. — Ти имаш компютър? Откога?

Компютърът беше една от заветните им мечти. А Рорк не му беше споменал и думичка, че ще купува такова нещо.

— За това ли си похарчил парите ми?

— Чичо ми ми го подари, когато завърших — произнесе Рорк с висок театрален шепот. — Сега ще си затвориш ли плювалника и ще влезеш ли вътре? Побързай.

Тод се обърна към отвора, през който беше влязъл и който трябваше да притежава врата. Вратата обаче беше откачена и подпряна на съседната стена. През ума на Тод мина беглата мисъл, че това може да е направено, за да има стената допълнителна опора.

Оттатък отвора се намираше банята. Това, което отличаваше тази баня от обикновените бани в общежитието, бе, че тези в общежитието бяха по-чисти и по-стерилни — като не се смятат чаши за миене на зъби с тютюнева плюнка вътре, гъбички, развъждащи се в банята, и неща, които спешно се нуждаят от ремонт.

Но още по-страшно от състоянието на умивалника и тоалетната беше гледката на неговия приятел, който бе оставил хавлията и отново бе влязъл под душа. Стоеше под водната струя и се взираше навън към един отворен прозорец.

— Какъв чичо? Защо не си ми казал, че чичо ти е подарил компютър за завършването?

Рорк го погледна през рамо.

— Идваш ли?

— Хич няма да вляза под тоя мръсен душ с тебе. Чакам да ми кажеш какво…

— Млъквай и идвай. Преди да са си влезли.

Вълнението на Рорк беше заразително и предизвикателно. Напук на всичко Тод се заинтригува. Събу маратонките и влезе с дрехите под душа. Избута Рорк и надникна през замъгленото стъкло.

На покрива на съседната сграда три голи момичета се печаха на слънце. Голи означаваше абсолютно без дрехи. Не само без горнище на бански, ами както майка ги беше родила. Всяка от тях беше облечена с лъскав слой плажно масло. И докато той стоеше там като шашнат, едно от момичетата полека нанасяше по тялото си плажно масло.

— Тази се казва Амбър — прошепна Рорк.

Сега Амбър мажеше гърдите си, размазвайки маслото върху зърната, големи и червени като ягоди.

Тод изстреля:

— Познаваш ли ги?

— Ами, как мислиш? Говорим си. Знам ги как се казват. Тяхната сграда и нашата имат общ паркинг. Те са танцьорки в стриптийз бар.

Което обясняваше защо изглеждат като въплъщение на чувствеността. Това не бяха три обикновено изглеждащи жени. Те бяха живописна гледка. Гърдите им може и да не бяха същите, с които са се родили, но на кого му пукаше?

— Онази с обръснатия триъгълник е Старлайт — информира го Рорк. — Във финалната част на номера й тя кара оная си работа да блести и да пуска искри.

— Какво, да пуска искри ли?

— Кълна се. Насочват прожектора точно към нея.

— По дяволите.

— Брюнетката е Мери Кетрин.

— Не звучи като име на стриптийзьорка.

— Тя прави стриптийз като монахиня. После взема броеницата и…

— Не ми казвай. Остави ме да се изненадам — брюнетката лежеше по очи на хавлията си. Тод целуна въздуха. — Само погледни това дупе.

— Погледнах го — изкикоти се Рорк.

— Като сърчице, нали? Честно казано, аз си падам по нея. Тя е и най-дружелюбната.

— Всеки ден ли правят това?

— Без неделите. В събота вечер имат три представления, затова обикновено в неделите си отспиват.

Амбър затвори шишенцето с олио против изгаряне, после легна на хавлията си и разтвори бедра, за да може слънцето да стигне до вътрешната им част.

— О-о! — изстена Тод.

Рорк излезе със смях изпод душа и взе хавлията си.

— Мисля, че имаш нужда от няколко минути насаме.

— Няма да са само няколко минути, приятел.

Рорк, облечен в къси гащи, седеше с кръстосани крака на леглото си, положил клавиатурата на колене, когато Тод се появи на вратата и се облегна с омекнали крака на рамката. Рорк вдигна поглед към него и се ухили.

— Е, и какво мислиш за този апартамент?

— Направо фантастично. Не мога да си помисля, че бих живял на друго място.