Сандра Браун
Завист (27)

Глава 22

Докато Марис изучаваше ръкописа му, Паркър я наблюдаваше.

Тя се бе бавила цял час в къщичката за гости и се бе върнала облечена в свободна всекидневна пола, която й стигаше почти до глезените, и блуза без ръкави, вързана на кръста, която позволяваше от време на време да се види малко от корема й. Когато седна в удобния стол, тя свали сандалите си и подви крака под себе си.

Косата й лъхаше на шампоан, а пресният слой блясък за устни придаваше на устата й прасковена свежест. Дали от уискито, което бе изпила, или от козметиката, но сега бузите й имаха повече цвят, отколкото когато бе пристигнала.

Предположи, че би трябвало да е признателен, задето такава жена намира ръкописа му дотолкова интересен, че не усеща как той я разглежда внимателно. Тя се бе съсредоточила върху страниците, лежащи в скута й, и той я ревнуваше от собствената си работа заради голямото внимание, което тя й отделяше.

Преди да се бе изтърсила при него този следобед, той беше на път да се разпадне. Цял ден не бе успял да напише и ред, макар че от метеорологична гледна точка денят беше изключително подходящ. Облачен, навъсен и сив, той бе от онези дни, в които Паркър обикновено се потапяше изцяло в историята си и излизаше да си поеме въздух само когато го принудеше глад или жажда.

Но умът му беше празен. Е… не съвсем. Просто не бе способен да запише това, което се въртеше в мисълта му, защото в нея присъстваше Марис. Така беше още откакто тя си тръгна — той почти не можеше да мисли за нещо друго.

Марис председателства събрание.

Марис се усмихва на Ноа.

Марис вика такси.

Марис целува Ноа.

Марис работи на бюрото си.

Марис спи до Ноа.

Марис пазарува на Пето авеню.

Марис разтваря краката си пред Ноа.

Вбесяващите картини сами по себе си бяха достатъчни, за да го подлудят. Във всеки случай, бяха достатъчни, за да го накарат да пие.

Той се запита дали е предчувствал идването й. Да, може би го бе предчувствал. Защото беше в трапезарията — помещение, което посещаваше рядко. Чувстваше се ужасно, поглъщаше чашите уиски по-бързо, отколкото си ги наливаше, и унило се взираше през прозореца, взрян в нищото.

Когато чу рева на някакъв двигател, който се приближаваше откъм главния път, предположи, че Майк се връща. Надяваше се да не е забравил да му купи миниатюрни шоколадчета „Милки Уей“.

Като видя Марис зад кормилото на приближаващата количка за голф, сърцето му подскочи и зачука като развален мотор.

Подсъзнателно усети, че я бе чакал, че се бе взирал като сламена вдовица някъде към хоризонта — дали няма да се зададе платното на нейния моряк? Никак не му се искаше да мисли за себе си като за някаква драматична, покъртителна фигура, очакваща Марис да го удостои с присъствието си. Господи, толкова ли ниско бе паднал?

Но сега той разбра, че прави точно това още откакто тя се бе обърнала и бе избягала от него и от старата памукочистачна. От онази сутрин нататък той затъваше в нещастието си, вареше се в потта на ревността си, смучеше до дъно бутилките с уиски и подхранваше фантазиите си.

Мъчителни фантазии — за нея и Ноа.

Възхитителни — за нея и него.

Нощем сънуваше еротични сънища, в които тя се вкопчваше в него, шепнеше името му задъхано, настойчиво. През деня се залъгваше с блянове, виждаше я как го гали, усещаше как пръстите й докосват леко гърдите и корема му, как устата й се плъзга с нежни движения…

— От Тод ли беше?

Той подскочи, сякаш инвалидната количка бе налетяла на буца пръст.

— А? — прокашля се и се отърси от сексуалните блянове. — Извинявайте…

— Бебето, което е абортирала Мери Кетрин. От Тод ли е?

— Вие какво мислите?

— Така се подразбира. Но знаем ли със сигурност?

Той поклати глава.

— Мисля, че е по-добре да си остане само с подразбирането. Нека читателят да стигне до собствен извод.

— Съгласна съм — тя прелисти отново страниците, спирайки от време на време, за да препрочете някой пасаж. — Това е забележителен персонаж. Рорк, искам да кажа. Толкова е… Както казва Мери Кетрин, много е мил.

Паркър направи гримаса.

— Но не е особено мил, нали? Не искам да го превръщам в светец. Или по-лошо, в прекален светец.

— Не, не го превръщате — тя му се усмихна окуражително, но той продължи да се мръщи, изпълнен със съмнения. — Повярвайте ми, Паркър. Щях да ви кажа, ако беше толкова мил, че да става досаден.

— Читателките не се вдъхновяват от мили мъжки образи; не повече, отколкото читателите мечтаят за прекалено добродетелни героини. Трябва да има поне някакъв намек, дори може би обещание за поквареност.

— В това отношение няма защо да се безпокоите за Рорк. Читателките ще го харесат поне заради тази сцена, ако не за друго. Той е много мъжествен. Реакциите му са неподправено мъжки. Гледа на всичко най-напред в сексуалния контекст, преди да разшири гледна си точка, за да включи и други фактори като например морал. В същото време е чувствителен към нуждите на Мери Кетрин. Отклонява предложението й да правят секс, показвайки, че знае къде са границите на приличието. Без да поразява читателя с прекалена доброта, вие давате да се разбере, че той има силна съвест и устойчив морал. Придържа се към кодекса на честта — тя вдигна очи и го видя как безмълвно й се усмихва. — Какво?

— Вие наистина сте се задълбали в тая история, а?

— Това ми е работата.

— Разбирам, че трябва да почувствате вдъхновение от текста. Но като свършите да го четете, той си остава не повече от една книга, Марис.

— За мене не — думите й бяха меки и малко плахи. — Когато наистина харесам някоя книга, героите за мене стават истински. Мисля, че това е, защото много рано загубих майка си. Имах нужда от близки, имах нужда да бъда заобиколена от хора, затова принцовете и принцесите, за които четях, ставаха мои доведени братя и сестри. Живеех в дворци, на пиратски кораби. Изкачвах се по планински върхове и се провирах в гъсти джунгли. Подводницата на капитан Немо ми стана толкова позната, както и собствената ми стая. Героите от книгите ме вземаха заедно със себе си в приключенията им. Аз се смеех и плачех заедно с тях. Навлизах в живота им. Познавах всичките им тайни. Познавах надеждите и мечтите им, както и страховете им. Те се превърнаха в мое семейство.

Тя знаеше какво точно мисли той. Мисълта и на двамата се движеше по една и съща пътека. Той го разбра от начина, по който очите й се замъглиха, чу го в затаения й дъх.

— Думите с „х“ ме възпламеняват — прошепна тя.

— Кои думи с „х“?

— Храна.

Той отметна глава и се засмя. Смехът вибрираше в гърдите му и от това той се почувства толкова добре, че се стресна. За пръв път от години насам се засмиваше спонтанно. И този смях не бе белязан от горчивина и цинизъм.

— Ясно. Гладна ли сте?

— Умирам от глад.

— Майк няма да ми прости, че съм такъв небрежен домакин. Предполагам, че ще мога да приготвя някакво ядене, но трябва да ми помогнете.

— Хайде.

Преместиха се в кухнята и заедно успяха да скалъпят нещо, базиращо се на бекон.

— Авокадо? — запита той, докато включваше микровълновата фурна, за да препече бекона.

— Да. Трябва да го обелите.

— Майк казва, че не мога да обеля авокадо, без да нараня сърцевината.

— Едно нещо, което харесвам у вас, Паркър…

— Само едно?

— … е, че отдавате дължимото на недостатъците си.

— Е, толкова малко недостатъци имам, че не мога да си позволя да бъда скромен в това отношение.

Залапаха чипса направо от опаковката, а туршията направо от буркана.

— Не е това, с което сте свикнали? — запита я той, докато преглъщаше.

— Явно сте ме сбъркали с някое разглезено момиченце.

— Не — отговори той искрено. — Но полагате големи усилия, за да се вместите в подобен образ.

— Благодаря ви.

— Запалена сте.

— Да, така е.

— Държите да си свършите работата.

— Опитвам се.

— Затова ли се върнахте? Да не би аз да съм работа, която сте оставили недовършена?

— Дойдох да ви донеса утвърдителното писмо заедно с чека за петнадесет хиляди.

— Да сте чували за бързите куриерски услуги?

— Не бях сигурна, че някой куриер ще се наеме да дойде чак тук на Сейнт Ан.

Той я погледна така, сякаш преценяваше думите й, а тя се зае да чопли коричката на филията си.

— Добре, значи играем с открити карти. Исках да се убедя, че пишете, Паркър. Ако не пишехте щях да започна да ви подбутвам. Така ме посъветва баща ми.

— О-о, значи се върнахте, защото баща ви е сметнал, че това е добра идея.

— Не точно.

— Тогава защо, Марис? Точно.

Тя вдигна поглед към него, отвори уста да отговори, но се замисли и започна отново:

— Преди да си тръгна, се скарахме. Исках да изясня атмосферата между нас. Иначе работните ни отношения щяха…

Той избръмча.

— Вярно, тук може да ви се вижда затънтено място, но вярвате или не, ние си имаме телефон, имейли, факсове, изобщо всякакви начини за комуникация.

— Но вие нямаше да ми отговорите нито на телефона, нито на имейла, нито на факса.

— В края на краищата може би щях.

— Не бях сигурна.

— Напротив, били сте — той прекъсна словесната размяна, вдигайки ръка, за да възпре следващия й аргумент. — Наели сте цял самолет дотук само защото искахте да ме видите. Признайте го, Марис.

Тя вдигна предизвикателно брадичка и той помисли, че ще отрече, но тя отново го изненада.

— Добре, така е. Наистина. Исках да ви видя.

Той скръсти ръце, подпря лакти на масата и се наведе към нея.

— Защо? Не заради природния ми чар. Отдавна се разбрахме, че такъв няма — погали брадичката си. — Затова се питам дали не сте се скарали с мъжлето си. Дали после не сте си помислили: „Аз ще му покажа. Ще отида пак някъде на майната си и ще се забъркам с някого.“ Затова ли се върнахте?

Помисли, че тя ще изхвърчи от стаята, ще си грабне нещата от къщичката за гости, ще ги наблъска в количката за голф и ще изчезне сред облак сърдити епитети. Но отново се излъга. Тя остана на място и заговори с удивително спокоен глас.

— Кажете ми, Паркър, защо държите да бъдете груб? Да не би това, че се държите просташки с хората, да ви кара да се чувствате по-силен и по-мъжествен? Да не би да използвате простащината за щит, който да закрива от хората инвалидната ви количка? Или нарочно се държите гадно, за да поддържате разстояние между вас и останалите? Наранявате ли ги, преди те да са успели да ви наранят? Ако е така, тогава наистина съжалявам за вас. Всъщност, още когато ви видях, аз изпитах съчувствие към вас.

Тя стана и напусна масата с достойнство. Бе изправила гръб, бе вдигнала глава и докато Паркър я гледаше как излиза през вратата на кухнята, се почувства като най-нисшата форма на живот на земята.

Беше я обвинил, че го използва, за да си върне тъпкано на Ноа, докато всъщност положението беше точно обратното. Той я използваше, за да си върне тъпкано на Ноа.

Уплашен, че тя ще си тръгне, преди да е успял да й се извини, той изкара количката си от кухнята и бързо я подкара по централния коридор, насочвайки се към изхода. С облекчение я намери на верандата, подпряна на една от колоните, загледана в гигантските дъбове, които стояха като стражи от двете страни на водещата към къщата пътека.

— Марис!

— Заминавам утре сутрин.

— Не искам да си отивате.

Тя се засмя меко, но безрадостно.

— Не знаете какво искате, Паркър. Да пишете. Да не пишете. Да бъдете известен. Да бъдете отшелник. Да съм тук. Да ме прогоните. Дори не знаете дали искате да продължите да живеете. Какъвто и да е случаят, не биваше да се връщам. Не ми беше достатъчно ясно защо се връщам — дори и аз не знаех. Трябваше да си остана в Ню Йорк, където ми е мястото, и да ви оставя да се давите в гнева и горчивината си и да си правите компания с призрака на обесения. Утре, след като си замина, можете да се върнете към драматичните си занимания.

Той закара количката си точно зад нея и я обхвана от двете страни на кръста.

— Не заминавайте.

Наведе се напред и притисна чело до кръста й. Потърка го в плитката вдлъбнатина, докато пръстите му я стискаха още по-здраво.

— Хич не ми пука защо се върнахте, Марис. Заклевам се. Дори да сте тук само защото искате да натриете носа на мъжа си, не ме интересува. Тук сте и искам тук да останете.

Той плъзна ръце напред, положи ги за миг върху възела на блузата й, после ги пъхна под нея и леко докосна кожата й. Постепенно започна да я придърпва назад.

Тя изрече името му — като свършен факт, като въпрос, като въздишка на примирение.

Той продължи да я придърпва назад, докато коленете й се подгънаха, и я настани на скута си. Обърна я, полагайки краката й на облегалката на количката, и тя се отпусна в скута му като дете.

Вдигна към него загрижен поглед.

— Редно ли е?

Той прокара пръсти през косата й. Погали бузата й с палец, после го прокара по долната й устна.

— Съвършено е.