Сандра Браун
Завист (8)

Глава 6

Пътищата на остров Сейнт Ан бяха обградени с по-дълбоки и по-тъмни гори от всички, които Марис бе виждала в Бъркшир, близо до провинциалната им къща, по-тъмни, по-гъсти от всички, които бе виждала някога. Бяха толкова тъмни и гъсти като страшните гори, описани в приказките на братя Грим.

Дърветата се извисяваха над непроходимия храсталак, хвърляйки непроницаеми сенки. От време на време шумоленето на листата напомняше, че тук има животни, за които не знаеше нито какви са, нито доколко са опасни за човека. Уплашена от това, което би могла да види, ако се взре прекалено внимателно, тя предпочете да гледа единствено в пътя.

Бе пристигнала по-късно, отколкото предполагаше. Бурното време в Атланта бе забавило с три часа полета до Савана. Когато се регистрира в хотела и си уговори превоза до острова, слънцето вече залязваше. Островът щеше да бъде враждебна територия за нея дори посред бял ден, но мракът го правеше още по-тайнствен и събуждаше у нея страхове, които я караха да си вади погрешни заключения.

Напредвайки с взетата под наем количка за голф, тя се почувства извънредно уязвима. Страшните гори я тревожеха. Бяха толкова враждебни, колкото и мъжът на площадката, от която бе наела количката.

Когато го бе помолила да й посочи пътя към дома на местния писател, той й бе отговорил с въпрос.

— Какво искате от него? Познавате ли го?

— Да. Знаете ли къде живее?

— Разбира се.

— Бихте ли могли да ме упътите? Той ме очаква.

Мъжът я измери от глава до пети.

— Вярно ли е?

Тя бе разгънала грубата карта на острова, дадена й от пилота на корабчето, което бе наела да я докара дотук от континента.

— Аз съм тук, нали? — показа на картата пристанището, където пилотът на корабчето се бе задържал само колкото тя да слезе на брега. — Накъде да вървя оттук нататък?

— Е, ами оттук има само един път, нали?

— Виждам — отговори тя, сдържайки нетърпението си. — Но според картата главният път се разклонява на три, ето тук — и тя му посочи мястото на картата.

— Не сте тукашна, нали? От север ли идвате?

— Какво значение има?

Той бе изсумтял презрително и бе цвъкнал тютюнева плюнка в праха, после с покрития си с петна и белези нокът й бе показал по кое разклонение да поеме.

— Вървите ето натам, около три четвърти миля след разклона. Като завиете наляво, ще излезете право пред къщата. Ако стигнете до океана, значи сте я задминали — ухили се широко с нащърбената си усмивка.

Тя му бе благодарила и бе тръгнала към крайния етап от пътешествието си. „Търговският център“ на пристанището се ограничаваше в две предприятия — агенцията за даване на колички за голф под наем и „Барът на Тери“. Това се четеше на надписаната с ръкописни букви табелка, закована над една остъклена врата.

„Барът на Тери“ беше кръгло помещение с ръждясал тенекиен покрив. Горните две трети от външните стени бяха остъклени, но вътре светлината беше толкова слаба, че Марис виждаше само сиянието на неоновите реклами за бира на далечната стена и лампите, висящи от тавана — такива, каквито обикновено окачваха точно над масите. Няколко превозни средства, повечето пикапчета, бяха паркирани от едната страна на постройката. Музика, идваща от някакви тонколони, извираше иззад остъклените стени.

Пред вратата един мъж, вероятно Тери, печеше месо на голям грил, отпивайки от висока бутилка бира. Дори след като го отмина, тя продължаваше да усеща погледа му, който сякаш дълбаеше гърба й чак докато зави зад завоя и той вече не можеше да я вижда.

Пътят беше изцяло неин. Нямаше никакви коли или камиони. Изглежда, пристанището беше последният аванпост на цивилизацията. След цялото това изтощително — и според нея прилагателното беше слабо — пътешествие, тя си пожела поне да можеше да се надява на любезен прием, щом пристигнеше в дома на автора. За съжаление, не таеше особени надежди за кой знае колко любезен прием.

Най-накрая усети солен лъх да надвива мириса на иглолистна гора. Разбирайки, че плажът вероятно не е далече, тя започна да търси отклонението, но когато го стигна, за малко да го отмине. Нямаше знак, който да показва, че има отклонение. Беше толкова тясно и така добре замаскирано от листака, че ако не го бе търсила специално, със сигурност щеше да го пропусне.

Направи остър, почти обратен завой и насочи количката по пътеката. Тя беше още по-изровена от главния път. Количката подскачаше в дупките. Отгоре клоните на дърветата се преплитаха в прозрачен балдахин. Гората тук беше още по-гъста, още по-тиха, още по-заплашителна.

В ума й вече се мяркаше мисълта, че това й начинание е чиста глупост, че трябва да прояви здрав разум и да се върне в сигурността на хотелската стая, в приветливата и дружелюбна Савана. Можеше да си поръча ядене от румсървиса, да се потопи в разпенената вана, да пийне чаша вино от минибара. Освежена по този начин, би могла да се обади на автора и да се опита да го убеди да се срещнат на неутрална територия.

Точно тогава зърна за пръв път къщата и тя я омагьоса.

Беше красива. Невероятно красива. Красотата й предизвикваше тъга. Като застаряваща филмова звезда, чието някога великолепно лице сега свидетелства за безутешния ход на столетията. Като старинна сватбена рокля с пожълтяла и измачкана дантела. Като гардения, чиито сметанови венчелистчета са покафенели. Къщата показваше видими признаци на вече изгубено величие.

Но явните й недостатъци се губеха в смрачаващия се ден и тя бе красива като акварел, нарисуван по избледнял, но скъп спомен.

Марис излезе от количката и тръгна по пътеката между двата реда живописни, обкичени с мъх дъбове. Изкачи стъпалата колкото можеше по-безшумно. Когато стигна до верандата, почувства глупавия подтик да я заобиколи на пръсти, както Джем Финч бе направил в „Да убиеш присмехулник“, за да не издаде пред плашливия Бу Радли присъствието си на място, където беше натрапник, където не му беше мястото и където беше нежелан.

Вместо това тя си даде кураж, поемайки дълбоко дъх, и дръзко се запъти към предната врата, готова да почука с бронзовото чукче.

— Марис Мейдърли-Рийд?

Тя трепна. Спуснатият чук се удари силно в металната плочка на вратата. Проследявайки посоката, откъдето бе дошъл неочакваният глас, тя отстъпи назад и се огледа по дългата веранда. Едно лице гледаше към нея през един от високите предни прозорци.

— Значи наистина дойдохте? — каза той.

— Здравейте.

Той продължи да я гледа през стъклото, оставяйки я в явно неизгодно положение. Тя съзнаваше, че той я вижда много по-ясно, отколкото тя би могла да го види, но не помръдна от мястото. Вече бе стигнала далеч.

Накрая той каза:

— Влезте.

Тя отвори лъскавата черна врата и влезе в голямо преддверие. Той се появи от една от стаите, свързани с преддверието, изтривайки ръце в един парцал. Беше облечен с маскировъчни панталони и работна риза с навити до лактите ръкави. Ризата и панталонът бяха развлечени и петносани не по-малко от парцала. Бе обул маратонки, които явно бяха виждали и по-добри дни.

Погледна над рамото й.

— Сама ли дойдохте?

— Да.

— Комарите влизат вътре.

— О, съжалявам — тя се обърна и затвори вратата.

— Помощник-шерифът не пожела ли да се разходи дотук?

В гласа му имаше многозначителна нотка. Тя усети, че е длъжна да му даде обяснение.

— Бях отчаяна, затова се обадих в службата на шерифа. Запитах помощник Харис дали познава някой жител на неговия район, който да е известен с инициалите П. М. И. Нямах представа, че ще тръгне да разследва, и се извинявам за неудобствата, които ви е причинил.

Той изръмжа, но тя не можа да разбере дали приема извинението й или го отхвърля. Почувства облекчение, че не я беше наругал и изхвърлил. Не беше толкова страшен, колкото си го беше представяла. Беше по-стар и физически по-слаб, отколкото бе предположила, чувайки гласа му по телефона. Провлеченият акцент си го имаше, но резкостта беше изчезнала.

Не можеше да се каже, че е много приветлив. Сините му очи я гледаха изпитателно.

— Не знаех какво да очаквам, когато дойдох — каза тя, надявайки се нейната честност да го обезоръжи. — Страхувах се, че може дори да не ме поканите да вляза.

Той я изгледа от глава до пети, с което я накара да съжали, че не се бе освежила в Савана. Сега си пожела поне да се беше преоблякла. Пътният й костюм беше пригоден за времето в Ню Йорк, но за този климат беше доста плътен. Имаше прекалено градски вид и изобщо не се връзваше с обстановката. Отгоре на това беше омачкан от седенето в таксита, самолети и кораб.

— Доста далече сте от Манхатън, госпожо Мейдърли-Рийд.

Забележката му, повече или по-малко, обобщаваше всичко, което тя мислеше.

— Не само в географски смисъл. Като се изключат количките за голф, Сейнт Ан би могъл да се намира и в друг век.

— Островът е примитивен в много отношения. Хората, които живеят тук, искат да го запазят такъв.

От което се подразбираше, че тя е външен човек и местните биха желали да си остане вън. Тя се поокопити и тъй като искаше да отвлече вниманието от собствената си личност, се огледа бързо наоколо. Едно внушително неподдържано стълбище се изкачваше към втория етаж, който обаче беше тъмен. В ума й изникнаха поне десетина въпроса за историята на къщата, но понеже не искаше да си насилва късмета, след като така и така беше стигнала толкова далече, тя просто каза:

— Къщата е изключителна. Откога живеете тук?

— Малко повече от година. Беше пълна развалина.

— Значи сте свършили огромна работа.

— И още толкова има да се върши. Фактически работя върху един проект в трапезарията. Искате ли да го видите?

— Да, много искам.

Той й се усмихна, тя му върна усмивката, после той се обърна и се запъти навътре към стаята, от която бе излязъл. Кристалният полилей в средата на тавана леко се полюляваше. Той улови погледа й, насочен към него.

— Едно от първите усъвършенствания беше монтирането на централен климатик. Въздушната струя бие право в полилея и го разлюлява. Поне аз така предпочитам да вярвам.

Той се засмя загадъчно, после махна към камината. Орнаментираната полица над нея бе оголена до дървената основа и бе подготвена за реставрация.

— Работата излезе по-голяма, отколкото си я мислех — призна той. — Ако знаех колко много пластове лак и боя са слагали предишните собственици, колко трудно се махат и колко време отнема това, щях да наема професионалисти да го направят.

Тя се приближи към полицата, посегна да я докосне, но се поколеба и го погледна.

— Може ли? — той махна утвърдително и тя прокара пръсти върху издълбаната в дървото разцъфнала лоза.

— Собственикът, който е построил къщата, си е водил подробен дневник за строежа — обясни той. — Един роб е изрязал тази полица, както и перилата на стълбището. Казвал се Финиъс.

— Красиво е. Сигурна съм, че ще бъде още по-красиво, когато свършите.

— И Паркър така смята. Той е перфекционист.

— Паркър?

— Собственикът.

Тя отпусна ръка и се обърна към него.

— О! Предположих, че вие сте собственикът.

Той поклати отрицателно глава.

— Аз само работя тук.

— Ужасно великодушно от негова страна.

— От чия?

— На господин Паркър. Че е отворил къщата си за вас и ви е позволил да пишете тук.

Той я изгледа объркано, после се изсмя.

— Госпожо Мейдърли-Рийд, страхувам се, че нещо сте се объркали и това е изцяло по моя вина. Явно сте ме взели за Паркър — човека, когото сте дошли да видите — Паркър Ивънс.

След секунда тя асимилира информацията, после се усмихна тъжно.

— Паркър Ивънс. Инициалът на второто име е М.

— Не знаехте ли как се казва?

— Той не ми каза.

— Никога преди ли не сте чували името му?

— Не си спомням. А трябва ли?

Той я изгледа продължително, после се усмихна и протегна ръка.

— Аз съм Майк Стротър. Извинете, че не ви изясних това още когато дойдохте. Помислих, че веднага ще се сетите, че не съм Паркър.

— Радвам се да се запознаем, господин Стротър.

— Майк.

Тя му се усмихна; възрастният човек й хареса, но се зачуди как е могла да го вземе за нахалния индивид, с когото бе говорила по телефона. Гледаше я любезно, макар че тя усещаше, че все още й взема мярката, преценява я. Подозрителността му бе намаляла, но тя още я чувстваше. Разбира се, нямаше откъде да разбере какво му е разправял неговият шеф за нея. Сигурно не е било нещо ласкателно.

— На вас ли е възложено да реставрирате къщата?

— Господи, не. Просто се опитвам да направя нещо. Работя за Паркър още откакто купи къщата.

— Като какъв?

— Разбирам по малко от всичко — обясни той. — Аз съм главният готвач и миячът на чиниите, икономът, градинарят, камериерът.

— Той взискателен шеф ли е?

Майк се изкиска.

— Нямате представа.

Явно нямаше. Предразсъдъците й относно Паркър М. Ивънс се разсейваха един по един. От разговора по телефона със сигурност не й се бе сторил като човек, който ще разполага със слуга.

— Очаквам с нетърпение да се запозная с него.

Майк отмести поглед, за да не я погледне в очите.

— Него го няма.

Макар че тя се бе подосетила, когато подозрението й се потвърди, я връхлетя съкрушително разочарование.

— Той знаеше, че идвам.

— О-о, да. Знаеше — каза Майк и кимна. — Каза, че сте му се сторили достатъчно упорита да изминете целия този път, дори след като ви е казал, че само ще си загубите времето. Но на света няма по-упорит човек от Паркър. Не искаше да седи тук, когато дойдете, все едно ви е чакал, и затова излезе.

— Излязъл? Къде?

* * *

Марис пристъпи сърдито към мъжа, който й бе дал под наем количката за голф.

— Защо ме пратихте чак до къщата на господин Ивънс?

Той пусна една мазна усмивка.

— Знаех, че не казвате истината, че ви бил чакал.

— Защо не ми казахте, че е тук?

— Не помня да сте ме питали.

Тя кипеше отвътре, но човекът беше прекалено глупав и примитивен, за да си излива гнева върху него. Щеше да го запази за господин Паркър Ивънс. Толкова много неща имаше да му казва. Той вероятно знаеше, че са я пратили за зелен хайвер. Тери — готвачът — със сигурност знаеше. Грилът му бе изстинал, но той стоеше зад бара, когато тя отвори скърцащата остъклена врата и влезе в заведението му.

Мина по голия бетонен под, мокър от нещо, което според нея беше бира, и покрай масите за билярд се насочи право към бара, в дъното на помещението. Мъжът, който й бе дал количката за голф, влезе след нея.

Тропането на билярдните топки престана. Разговорите замряха. Някои се извърнаха към нея. Шоуто започваше, сега беше ред на надутата нюйоркчанка.

Тери й се хилеше.

— Дайте ми една бира.

Усмивката му поувехна. Не беше очаквал това. Отвори, обаче, хладилника и извади оттам една бутилка бира с високо гърло. Отвори я и я плъзна към нея. От гърлото избликна пяна. Марис я отри с ръка, отпи дълга глътка, после тропна бутилката на бара.

— Дойдох да се срещна с Паркър Ивънс — обяви тя.

Тери опря косматите си ръце на бара и се наведе към нея.

— За кого да му съобщя?

Клиентите се разхилиха гръмогласно.

Тери, опиянен от остроумната си находка, се хилеше най-високо от всички. Марис се обърна и застана с лице към помещението. То бе запълнено с гъст тютюнев дим, въпреки остъклените стени и вентилаторите, монтирани на тавана. Отчаяното им въртене не елиминираше дима, а само го въртеше насам-натам с топлия влажен въздух.

Десетина чифта очи бяха вперени в нея. В кръчмата имаше само една жена, освен нея. Беше облечена с миниатюрни шорти и прилепнала фланелка, която едва побираше увисналите й гърди и татуираната кобра, чиято глава с раздвоен език се подаваше от браздата на деколтето й. Бе опряла предизвикателно една ръка на хълбока, а с другата държеше огромна бира.

Кръчмата миришеше на бира и печено месо, тютюнев дим и мъжка пот.

Марис си пое дълбоко дъх и усети всички тези миризми в гърлото си.

— Това не е ли хлапашка работа, господин Ивънс?

Никой не каза и дума. Тя долови раздвижване, един от мъжете погледна към съседа си, смушка го в ребрата и намигна. Друг я поздрави подигравателно, повдигайки бутилката с бира. Трети, седнал до билярдната маса, лениво натриваше тебешир с върха на щеката.

— Да не кажа направо грубиянска — продължи тя.

Насилвайки се да се отдели от фалшивата сигурност на бара, тя се приближи към група от трима мъже, седнали около една маса. Изгледа ги внимателно един по един. Съдейки по глупавите им ухилени физиономии, се усъмни дали някой от тях би могъл да разчита думи по движението на устни, какво остава пък да пише романи.

— Изминах ужасно дълъг път, за да се срещна с вас.

— Можете да се върнете по същия път.

Гласът се дочу от един затъмнен ъгъл и предизвика нови смехове.

Тя се взря в лицето на един мъж, който седеше там. Беше приблизително на възрастта на Майк Стротър, със занемарена бяла брада и обветрено лице на моряк. Сякаш не забелязваше нито нея, нито някой друг. Сълзящите му очи бяха заковани в чашата с тъмна течност, която държеше с мазолестите си ръце.

— Господин Ивънс, най-малкото, което можете да направите, е да ми дадете десет минути от времето си.

— Ела тук и се наведи, скъпа — предложи един носов глас. — Аз ще ти дам най-хубавите десет минути, които някога си имала.

— В сънищата си, Дуейн — проточи татуираната жена. — Не можеш да издържиш повече от две.

Избухна смях, по-силен отпреди. Един мъж, застанал до жената, плесна одобрително дланта й, но добави:

— Тоя Дуейн обаче си има представа.

— Така е, госпожо янки. Не знаеш какво пропускаш, докато не те яхне някой южняк здравеняк.

Марис често бе чувала подвиквания от строежите, но те оставаха анонимни, заради разстоянието и каските на работниците. Бе получавала неприлични предложения от мъже, изникващи от входове по безлюдни тротоари. Когато беше на седемнадесет години, един хулиган я опипа в метрото и до ден-днешен кожата й настръхваше при този спомен. Въпреки че бе станала жертва на подобно грубиянско поведение, тя не бе имунизирана срещу него. Тяхната вулгарност я засегна, но не по начина, по който очакваха. Тя не я изплаши, а я разгневи. В действителност я накара да побеснее. Без да се опитва да прикрие презрението си, тя каза:

— Който и да сте, господин Ивънс, вие сте един презрян страхливец.

Хихикането престана изведнъж. Възцари се оловна тишина. Всяка друга обида можеше да се преглътне, но обвинението в страхливост — не. То натежаваше още повече, защото бе отправено към съвсем конкретен човек.

Тя реши, че е време да тръгва и се запъти към вратата. Докато минаваше край билярдната маса, една щека за билярд се изпречи към нея като митническа бариера. Тя така силно удари тазовите си кости в нея, че се чу отчетлив удар.

Понечи да продължи напред, но щеката не я пускаше. Тя я стисна здраво и се опита да я отмести от пътя си — напразно. Обръщайки глава към мъжа, който я държеше, тя разбра, че е същият, когото бе забелязала да натрива в щеката си тебешир.

— Аз съм Паркър Ивънс.

Марис бе смаяна. Не от дързостта му или от враждебния поглед, който отразяваше червеното сияние на една реклама.

Смая я инвалидната количка, в която той седеше.