Сандра Браун
Завист (36)

Глава 30

Паркър беше първото, което Марис видя, щом отвори очи, и нищо не би й харесало повече от тази гледка. Той седеше в инвалидната си количка край леглото и я наблюдаваше как спи. Дори още преди да се размърда, тя се усмихна във възглавницата и запита сънено:

— Как успя да станеш и да седнеш в количката, без да ме събудиш?

— Практика.

Тя въздъхна и се протегна, после се надигна и придърпа чаршафа до врата си.

— Колко е часът?

— Време е да изчезваш, освен ако не искаш Майк да те свари на местопрестъплението.

Той бе обут само с едни боксерки. Раменете и ръцете му, както знаеше тя, бяха добре оформени, мускулите — стегнати и очертани. Коремът му бе плосък, а под него сексът му бе забележимо очертан, макар че сега беше в покой.

По-нататък идваха краката. Снощи тя нарочно не бе проявила интерес към тях, за да го пощади. Явно любенето им го бе убедило, че няма нужда да се стеснява от нея. Иначе сега нямаше да седи с оголени крака, без да се опитва да ги прикрие, ако не искаше тя да ги види.

И тя го погледна.

Невъзможно бе да сподави реакцията си. Със сетни сили се въздържа да не простене на глас, но внезапното затаяване на дъха не му убягна, още повече че я наблюдаваше отблизо. Изражението му бе сковано. Бе затворил очи. Гласът му режеше като бръснач.

— Предупредих те, че не е красиво.

— О, скъпи, но ти си бил ужасно наранен!

Тя се спусна от леглото и коленичи пред него. Най-напред помисли, че е бил нападнат от акули. Беше виждала снимки на хора, едва отървали се живи от неравната битка с хищниците. Белезите на Паркър можеха да се сравнят само с нещо толкова ужасяващо.

Най-лошото беше голямата колкото юмрука й дупка в четириглавия му мускул. Оттам се спускаше един белег, дълбок почти цял сантиметър, пълзеше по цялата дължина на дясното бедро и завиваше отзад зад колянната ямка. Прасците му бяха осеяни с по-дребни белези, някои надигнати като преплитащи се въжета, други като плоски блестящи пластмасови ленти, налепени между отделните парчета разкъсана кожа. Бяха непропорционално малки и отпуснати. Последните два пръста от десния му крак липсваха.

Връхлетяна от състрадание към болката, която навярно бе изпитвал, тя плахо прокара пръст по един от изпъкналите белези.

— Още ли те боли?

— Понякога.

Тя го погледна тъжно, после се наведе и целуна един от най-ужасните белези. Той посегна и погали бузата й. Тя вдигна ръка към устата си и целуна дланта му.

— Сега, когато болезненото ти любопитство е вече задоволено, можем ли пак да се чукнем набързо преди закуска?

Тя бързо изви глава към него.

— Какво?

— Да не би да заеквам?

Шокирана, сякаш внезапно я бе ударил, тя стана, взе нощницата си и я задържа за миг пред себе си като щит.

— Какво има?

— Нищо, само едно малко сутрешно дръвче, което иска твоето внимание.

Тя смаяно разтърси глава. Стресна я не толкова грубият език, а това, че самоцелно се правеше на лош. Никакъв флирт не прозираше в думите му. Беше нарочно груб, болезнено груб.

— Защо се зъбиш така?

— Защото съм такъв, Марис.

— Не, не си.

Той пренебрежително сви рамене.

— Добре де, добре — бутна назад количката си, извърна се от нея и се запъти към гардероба. — Имам нещо за тебе.

— Паркър? — възкликна тя възбудено.

— Какво?

— Защо се държиш така? Не разбирам. Какво се е случило между снощи и тази сутрин?

— Не помниш ли? Добре, да видим. Между снощи и тази сутрин, бих казал, че ти имаше два пъти повече оргазми от мене, но след твоя пети или шести път, често казано, им загубих бройката. Разбира се, при жените понякога е трудно да се разбере кога свършва единият и кога започва другият и дали изобщо са истински. Но ако си се преструвала, скъпа, правеше го убедително.

Бе отворил вратата на гардероба и извади една кутия от едно от вътрешните чекмеджета. Завъртя се с лице към нея, ухилвайки се зловещо, докато я гледаше от горе на долу.

— И ето какво бих казал за тебе, госпожо Мейдърли-Рийд. Много си стегната. Като някакъв юмрук. Много хубаво. Питам се защо ли на мъжа ти това не му е харесало.

Сълзи от обида изпълниха очите й. Тя сърдито избърса една, която се плъзна по бузата й. Набързо навлече нощницата си, единствената дреха, която й бе под ръка.

— Не знам какво ти става, но аз няма да продължавам така. Не мога да ти съпернича по вулгарност.

— Със сигурност можеш. Имаш изключително богат речник. Може да не е колоритен като моя, но ако си дадеш труда, обзалагам се, че ще измислиш нещо подходящо. Може би, докато летиш обратно за Ню Йорк. Предполагам, че си заминаваш.

Без да благоволи да отговори, тя се запъти към вратата.

— Чакай! — той дотъркаля количката си до нея. — „Завист“. Финалният вариант.

Буквално хвърли кутията в ръцете й и тя не можа да направи нищо друго, освен да я хване. Погледна първо към нея, после към него.

— Завършена ли е?

— Завършена. Изцяло. Отначало докрай. Това, което чете дотук на откъси, е изгладената версия.

Тя го зяпна. Не намираше думи.

— Аз никога не давам ръкопис на части, Марис. Никой не вижда книгите ми, докато не ги завърша. Нямаше да пратя пролог, ако не бях написал цялата книга.

— Защо, Паркър? Защо?

Тълкувайки нарочно превратно смисъла на думите й, той сви рамене.

— Въпрос на виждане. Аз работя така.

Марис се почувства така, сякаш мястото, на което бе застанала, се рони под краката й и всеки миг може да изчезне напълно изпод нея. Но нямаше да потъне, без да се бори.

— Значи ти така работиш? — повтори тя, извисявайки гласа си до крясък. — И за какъв дявол беше цялата тая работа, Паркър? Ако изобщо се казваш така! И колко имена имаш? За какво, по дяволите, беше всичко? За какво бяха тия лъжи, тия игри?

— Навремето ми изглеждаше забавно. Е, няма що, чукахме се. Няколко пъти снощи ти стенеше „да, да, по-силно, по-бързо, Паркър“ и нещо такова. Стори ми се, че и ти се забавляваш.

Няколко секунди тя се взираше в него, питайки се в кой момент се е превърнал в този саркастичен непознат. После запокити кутията колкото можа по-далече. Капакът отхвръкна и близо петстотин ръкописни страници се разпръснаха на всички страни по полирания дървен под и килимчето.

Марис почти се блъсна във вратата и я отвори със сила. Майк стоеше от другата страна, вдигнал ръка, готов да почука. В другата държеше слушалката на безжичен телефон.

— Марис — в гласа му нямаше учудване. Бе очаквал тя да е при Паркър. Но емоционалното й състояние го разтревожи.

Погледна през рамото й и веднага схвана всичко. Погледът, който отправи към Паркър, съдържаше неумолим укор; напомняше съдия, който се готви да произнесе присъда. Подаде с вдървена ръка телефона на Марис.

— За вас е. Не исках да ви безпокоя, но господинът каза, че е спешно.

Тя взе телефона с трепереща ръка и излезе в коридора. Майк се плъзна покрай нея в спалнята и затвори вратата зад себе си. Бяха й нужни няколко секунди, за да се успокои. Вдиша дълбоко, подсмръкна силно и пропъди сълзите с мигане.

— Ало? — успя да възвърне самообладанието си тя.

— Марис?

— Ноа? — гласът му звучеше странно задавен. Едва го позна.

— Налага се веднага да се върнеш в Ню Йорк. Позволих си да ти уредя обратния път. Билетът те чака на летището в Савана. Самолетът ти излита в единадесет и десет, нямаш много време.

Тя бе така ужасена, че изведнъж се вкочани и изстина. Затвори очи, но сълзите се процеждаха през клепачите. Нямаше смисъл да се опитва да ги сдържа.

— Татко, нали?

— Страхувам се, че да.

— Зле ли е? Удар ли?

— Той… Господи, колко е трудно да ти кажа такова нещо. Не би трябвало да чуеш подобно нещо по телефона, Марис, но той е мъртъв.

Тя извика. Коленете й се подкосиха и тя се строполи на пода.

* * *

Паркър седеше на бюрото си в солариума и се взираше навън към океана. Само от време на време откъсваше поглед, за да притисне наведената си глава между дланите в жест на отчаяние и самоненавист.

Бе чул, когато Майк се върна от континента, но не го повика, а и Майк не дойде при него. Беше се качил веднага горе и си намираше някаква работа в стаята си. На Паркър му се стори, че го чу да се разхожда.

А Паркър преповтаряше мислено последния си разговор с Марис. Ако това можеше да се нарече разговор. Стомахът му се сви на възел, когато си спомни ужасните неща, които й бе казал. Смаяното й изражение не изчезваше от погледа му.

Тя би могла да намери утеха, ако знаеше, че той се чувства също толкова зле, колкото и тя, но всъщност едва ли. Единственият начин, по който би могла да бъде успокоена, беше ако го види разчекнат на парчета и хвърлен на стадо диви свине.

Следобедът се проточи безкрайно. Навън беше горещо и влажно, атмосферата се бе процедила в къщата и засилваше чувството му, че се задушава. Но трябваше ли да обвинява времето? Най-вероятно бяха угризенията на съвестта му.

— Останах с Марис, докато се качи на борда.

Паркър не бе чул кога Майк е влязъл в солариума. Надигна се изведнъж и погледна с празен поглед през него.

— Излетя навреме — добави възрастният мъж.

Беше си тръгнала, без да каже и дума на Паркър, но той не бе и очаквал да се сбогува с него. Не го заслужаваше. Не заслужаваше дори едно „майната ти“. Това, че тя си замина, без да му обърне никакво внимание, бе по-красноречиво, от който и да е епитет. Красноречиво, изискано и достойно. Типично за нея.

Скрит зад пердето край прозореца на трапезарията, той я бе гледал как заминава. Бе му се сторила съвсем дребна и крехка под широкополата си сламена шапка. Слънчевите очила скриваха зачервените й очи от любопитството на непознатите. Загарът, който бе получила на плажа, като че ли бе избледнял, когато бе разбрала за смъртта на баща си. Бе му се сторила бледа и ранима, толкова деликатна, че дори самото атмосферно налягане би могло да я смаже.

Но в нея се усещаше и едно смело достойнство, което подсказваше забележима, завидна вътрешна сила.

Майк бе натоварил багажа й в гейтъра и й бе помогнал да се качи. Паркър видя как тя раздвижва устни, докато му благодареше. После бе наблюдавал колата чак докато изчезна в края на тунела от дървета. Може би никога вече нямаше да я види. Беше го очаквал.

Но онова, което не бе очаквал, беше, че ще го боли толкова много.

Той вярваше, че се е издигнал над болката. След всичко преживяно си бе въобразил, че е имунизиран срещу нея. Но не беше. Хрумна му да притъпи чувствителността си с няколко пръста бърбън, но още от първата глътка му стана толкова лошо, че изхвърли останалото. Май нямаше успокоително, което да подейства точно срещу този вид болка.

Още седеше с гръб към Майк. Смъдящите му очи бяха приковани към прибоя.

— Снощи Марис се безпокоеше за баща си. Може би е имала предчувствие.

— Не бих се изненадал. Бяха много близки.

След обаждането на Ноа тя бе изпаднала в пълен емоционален шок, но все пак бе успяла да каже на Майк, че баща й паднал по стълбите в провинциалната им къща. Казали й, че умрял веднага поради счупване на врата. Случило се посред нощ. Шумът събудил Ноа. Той забързал към Даниел, но когато не могъл да го свести, повикал „Бърза помощ“. Дошли буквално след минути, но без никаква полза — Даниел Мейдърли бил мъртъв.

Ноа не искал да им повярва. Линейката закарала Даниел в болницата. Лекарите обявили, че е мъртъв — официално и неоспоримо. Затова Ноа сметнал, че няма смисъл да се обажда на Марис преди разсъмване.

— Тя може би изпитва вина, защото не е била там — каза Паркър.

— Спомена нещо такова, докато пътувахме към континента.

— Как се чувстваше, като тръгна?

— А ти как мислиш, Паркър?

Той се намръщи на ехидната забележка на Майк, но не му отговори. Бе задал глупав въпрос с очевиден отговор.

— Вероятно като смазана.

— И ти със сигурност даде своя принос!

За разлика от предишната, тази остра бележка изискваше отговор. И Паркър не закъсня.

— Да не би да искаш да кажеш, че съм се държал лошо?

— Знаеш го, без да ти го казвам.

— Какво ще правиш, Майк? Ще ме сложиш на колене в ъгъла? Ще ме накажеш да не излизам цял месец? Ще ограничиш времето ми за телевизия? А може би ще ме биеш през пръстите с линия?

— По дяволите! Затвори си устата поне сега!

— Да вкарам Марис в леглото беше част от интригата. Може би си се досетил?

— Досетих се, но това не означава, че ми е харесало.

— Никой не те е питал дали ти харесва — изсъска Паркър.

— А на тебе?

— Какво на мене?

— На тебе хареса ли ти?

Накани се да го среже, но се сви под пронизващия поглед на приятеля си.

— Няма значение — измърмори, извръщайки глава.

— Аз не мисля така. Мисля, че не само има значение, но е и ключът към това, което ще правиш оттук нататък.

Паркър се обърна към клавиатурата.

— Извини ме. Опитвам се да пиша.

— Добре. Обръщай ми гръб. Гледай си празния екран. Брой колко пъти ще премига курсорът, докато адът замръзне. Хич не ме е грижа. Заблуждавай се да вярваш, че пишеш. И двамата знаем, че не е така.

Паркър се извъртя отново, този път разсърдено.

— Сигурно си стигнал до заключение, което умираш да споделиш. Изплюй камъчето. Изкарай го от организма си. Още повече, че няма да имам и минута спокойствие, докато не го направиш.

По-възрастният мъж реши да не се обижда.

— Няма да се боря с тебе, Паркър — каза той с равен глас. — Обаче, да, имам да ти кажа нещо, което трябва да чуеш — пренебрегвайки престорено трагикомичния жест на Паркър, който вдигна очи към небето, той продължи. — Ти възкръсна, когато на практика животът ти бе свършил. Аз бях там и ти помогнах. Закърпих те и те залепих. Но главното го направи ти. Това бе героично усилие. Трябва да те дават за пример как се преодоляват невероятни препятствия. Всичко беше против теб, но ти го победи.

— Да, победих го — саркастичната забележка мина незабелязана, но Майк упорито продължи.

— Тялото ти оздравя, но не и душата. Раните по нея бяха хиляди пъти по-лоши; по-големи от раните върху краката ти. Душата ти е много по-насечена от тях. Иглите и лепенките държат костите ти заедно, нова кожа покрива разкъсаната плът, но душата ти не е закърпена. Тя все още е прясна, кървяща рана и ти се зъбиш на всеки, който ти протегне ръка, за да я излекува.

— Ето това се опитвах да ти кажа години наред, Майк — изрече Паркър със сладък глас. — Аз съм загубена кауза.

— Не си никаква загубена кауза, ами си един страхливец — изкрещя ядосано Майк. — Много по-малко смелост е необходима, за да се вкопчиш в миналото, отколкото да посрещнеш бъдещето.

— Много добре, Майк. Би трябвало да го запиша. Би ли повторил? „Много по-малко…“

— Иронизираш ли ме? Добре. Щом те накарах да се вкиснеш, поне знам, че съм привлякъл вниманието ти — изопнатите черти на Майк омекнаха. — Паркър, остави Ноа Рийд на Бога. Или на дявола. Нека двамата да се карат кой да го съди и кой да го накаже. А след това иди при Марис. Ако можеш да я накараш да те изслуша, отвори сърцето си. Обясни й всичко. Започни от началото и разкажи всичко. Разкажи й за участието на Ноа. Признай и своето. Тя може да ти прости. Може да не ти прости. И в двата случая ще се освободиш. За първи път от четиринадесет дълги години ще бъдеш свободен от всичко, което се случи в Кий Уест. Ще си се спасил. Отново. И по единствения начин, който има значение.

Сърцето на Паркър биеше силно и високо в ушите му, но той продължи да се взира напред с каменно изражение.

— Хубава проповед, Майк. Честно! Много вълнуваща. Но аз продължавам да действам според план А.

— И отхвърляш възможността да бъдеш щастлив с жената, която обичаш?

— Обичам ли? — намръщи се Паркър. — Кой го каза?

— Ти. Всеки път, щом я погледнеш.

— Ти да не би тайничко да четеш розови романчета? Не са полезни за кръвното ти.

— Добре де, прави се на палячо. Отричай, че си влюбен в нея. Само си хабиш думите. Марис ти влезе в кръвта като ония наркотици, които вземаше. Вечерта, когато тя дойде тук, ти се влюби в нея, а след това не можеше да й се наситиш. Тя е…

— Тя е жената на Ноа.

Паркър усети как самообладанието му звънва като скъсана корда от тенис ракета, която някой е удрял силно прекалено дълго време.

— Тя е „любимата избраница“ на Ноа. Ето това е важното. Това е единствено важното — изрева той, разсичайки въздуха с ръка. — Нищо друго няма значение. Нито какви са чувствата ми към нея, нито какви са нейните към мене, нито дори какви са чувствата им един към друг. Тя е жената на Ноа Рийд и аз я имах. Добре, чуках я с пръст, чуках я с език, чуках я с мисъл. Аз!

Той тупна гърдите си с юмрук и очите му заблестяха от сълзи, както всеки път, щом го обземеше неистов гняв при мисълта за предателството на Ноа. А сега и при непоносимата мисъл за собствената му вина.

Сериозното изражение слезе от лицето на Майк и на негово място се настани една остаряла маска на дълбоко разочарование.

— Може би си прав, Паркър. Може би си загубена кауза. Жестокостта ти спрямо нея е напълно непонятна. Не мислиш за нещо друго, само за това твое отмъщение.

— Точно така. Сега вече схващаш.

— За какво е следващата глава?

— Е, след като Марис ми хвърли ръкописа в лицето, не мисля, че мога да й го дам да го носи на Ноа. Затова предполагам, че трябва лично аз да му го изпратя по каналния ред, като в придружителното писмо пиша, че съм го пратил едновременно на всички издателства в Ню Йорк. Ако това не го стресне, може би един послепис за талантите на жена му в леглото ще го направи.

Майк поклати глава с отвращение.

— И после какво, Паркър?

— Завладяващата кулминация, разбира се.

Майк го простреля с дълъг, немигащ поглед, после се обърна, взе двата куфара, които бе оставил в кухнята и които Паркър не бе видял.

— Заминаваш ли?

— Махам се от тебе. Няма да участвам в това.

Майк да го изостави? Това го разтърси повече, отколкото би допуснал.

— Ти ми помогна да я докарам тук, не забравяй. Участваше във всичко.

— За което сега ужасно ме е срам. Във всеки случай, нека това ти послужи за предупреждение, че участието ми е свършило.

— Добре. Върви си. Приятно пътуване.

— Нали всичко ще е наред с тебе?

— Това вече не е твой проблем, нали?

Той извъртя количката и се озова срещу празния екран на монитора. След няколко мига чу как Майк излиза през задната врата и остана наистина сам.