Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Envy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 83 гласа)

Информация

Сканиране
rumi_1461 (2010)
Разпознаване и корекция
Dani (2011)
Последна корекция
smarfietka (2012)

Издание:

Сандра Браун. Завист

ИК „Коала“, София, 2001

Американска. Първо издание

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 954-530-076-0

История

  1. — Добавяне

Глава 13

— Заминавате си утре?

— Сутринта — отвърна Марис. Тя се озърна нервно из солариума, избягвайки да погледне Паркър. — Майк уреди един кораб да дойде да ме вземе. Имам полет в девет и тридесет от Савана и в Атланта правя връзка за летище „Ла Гуардия“.

— Приятно пътуване.

Навъсеното му изражение подсказваше, че се надява пътуването й да бъде далеч от приятното.

Сега виждаше Паркър за пръв път през този ден. Сутринта се бе промъкнала в кухнята, за да хапне набързо някаква студена зърнена закуска, изобщо не бе обядвала, а после бе помолила Майк да й донесе сандвич във виличката за вечеря. Използваше работата си като извинение за усамотяването си. Искаше още веднъж да прочете ръкописа абсолютно съсредоточена, без никакво разсейване. Майк бе приел обяснението. Поне се бе престорил, че го приема.

Ако намусената физиономия на Паркър подсказваше нещо, тя бе постъпила умно, като цял ден се бе държала на разстояние. Той й се стори в лошо настроение, готов за битка. Колкото по-скоро кажеше каквото имаше да казва, за да си тръгне, толкова по-добре.

— Преди да си замина — започна тя, — мисля, че би трябвало да поговорим още веднъж за ръкописа. Употребих по-голямата част от деня, за да го оценя повторно.

— Да го оцените повторно. Така ли го наричаме?

— Кое наричаме?

— Това, че ме избягвате.

Добре. Той искаше битка. Защо да го разочарова?

— Да, избягвах ви, Паркър. Можете ли да ме обвинявате? След…

Тя прекъсна, когато Майк се появи с един поднос.

— Пресен сладкиш с круши — обяви той.

Паркър стана още по-мрачен.

— Как така няма сладолед?

— Искаш да се разтопи, преди да мога да ти го поднеса?

— Божичко…

Майк положи подноса на масата, после се оттегли в кухнята, мърморейки си, че всички днес са ужасно кисели. Върна се с една кутия ванилов сладолед, която разпредели върху порциите димящ сладкиш.

— Ще си го ям в стаята — каза той, вземайки една от купичките. — Довечера дават по телевизията панорама на филми с Бет Дейвис. Ако на тебе ти трябва нещо, можеш сам да си го донесеш — каза той на Паркър. — Марис, ако имате нужда от нещо, само почукайте на вратата. На горния етаж. Първата врата вдясно.

— Благодаря, Майк. Не мисля, че ще трябва да ви безпокоя. Сладкишът е чудесен.

— Приятен апетит.

След като Майк ги остави, Паркър нападна своята порция сладкиш и сладолед така, сякаш му бяха личен враг. Когато свърши, пусна лъжицата в празната купичка и тя изтрака шумно, после върна купичката в подноса и придвижи количката си до бюрото с компютъра.

— Искате ли да прочетете това, над което работя?

— Разбира се, искам да го прочета.

Докато принтерът изкарваше новите страници, Марис ядеше своя сладкиш. Стиснала в ръце купичката, тя бавно тръгна покрай претъпканата с книги лавица, четейки заглавията в огромната колекция на Паркър.

— Обичате криминалетата.

Той извърна глава.

— Ако са добре написани.

— Сигурно мислите, че Макензи Руун пише добре.

— Той е чудесен.

— Само чудесен? Имате цялата серия за Дек Кейтън.

— Чели ли сте нещо от тях?

— Някои, не всички — тя извади една от книгите и я прелисти. — Искаше ми се ние да ги бяхме публикували. Продават се като топъл хляб.

— Защо според вас?

— Вие защо ги харесвате?

Той се позамисли.

— Повърхностни са, но забавни.

Тя кимна.

— Милиони читатели в цял свят мислят точно така. Персонажът на Дек Кейтън се харесва и на мъже, и на жени и защо не? Той е независим и богат. Детективската работа е само хоби за него. Живее на приказен кораб, кара бързи коли, лети със собствен реактивен самолет. Чувства се удобно както в смокинг, така и в дънки.

— И още по-удобно се чувства извън тях.

— Сигурно сте чели книгата за убийството в нудистката колония.

Той се ухили.

— Моята любимка.

— Защо ли не се учудвам?

— И ако се върнем към персонажа…

Тя облиза разсеяно няколко капки разтопен сладолед от лъжицата си.

— Дек Кейтън е добре обрисуван. Очарователен е, остроумен, с приятна външност, той е…

— Побъркан.

— Понякога да. Побъркан с главно П. Но е описан така интригуващо, че читателят му прощава недостатъците. Авторът му позволява да бъде човек като другите и читателите оценяват това, идентифицирайки се с него. Макар да е въоръжен, опасен, с груб език, Дек е вътрешно уязвим.

— Защото жена му е починала.

— Точно така. Споменава се, но не съм прочела точно тази книга.

— Първата от серията — обясни той — „Инцидент по време на ски“. Той я предизвикал да се състезават в спускане и тя се блъснала в дърво. Аутопсията показала, че била бременна на няколко седмици. И двамата не знаели. Би трябвало да я прочетете.

— Със сигурност ще я прочета — тя почука с лъжицата по предните си зъби. — Виждате ли как авторът изгражда основанието за уязвимостта на Дек? Читателите могат да му съчувстват заради този трагичен и фатален инцидент.

— Говорите като редактор.

Тя се засмя.

— По навик, предполагам.

— Много сте мислили върху това.

— Аз анализирам всеки бестселър. Особено тези на конкурентите. Искам да знам защо Дек Кейтън раздвижва такава положителна струна. Част от работата ми се състои в опита да предскажа какво иска да чете публиката.

Тя облиза до дъно купичката със сладкиша.

— Но това не ме прави по-малко запалена по книгите. Като оставим настрана мотивацията на персонажа, Дек е вашият основен грандиозен герой на действието, който никога не пропуска да разреши тайнствения случай, да накаже лошия и да легне с мацето.

— И да го накара да свърши.

Марис захлопна решително книгата и я сложи на мястото й сред другите. Бе казал това само за да я предизвика и бе успял. Но проклета да бъде, ако го покаже.

— Както казах, той се харесва еднакво и на мъжете, и на мацките.

Нарочното умалително го накара да се усмихне, но той го пропусна без коментар.

— Коя е вашата любима книга от серията?

— „Съдбовни пари“.

Той направи гримаса.

— Сериозно? В тази книга малко му остава да се превърне в някакъв вкиснат мърморко.

— Защото е показал повече чувствителност спрямо женския характер ли?

Паркър мрачно положи ръце на сърцето си.

— Той се е свързал със своята женска страна.

— Но скоро се е осъзнал. Към края на книгата отново става безпогрешният манипулатор, какъвто всеки мъж иска да бъде.

— Издигна ли се до висотата на вашата фантазия?

— Дек Кейтън ли?

— Съпругът ви. Книгата му е изиграла ролята на искра за живота на вашата фантазия. Неговото представяне в леглото стигна ли — достига ли — висотата на вашите очаквания?

Марис го изгледа право в лицето.

— Паркър, това е неуместен въпрос.

— Което означава, че не се е издигнал.

— Което означава, че не ви влиза в работата. Вашето любопитство към личния ми живот няма нищо общо. Точно затова не исках да оставам насаме с вас снощи, както и целия вчерашен ден. Онова, което се случи в памукочистачната, ме накара да се чувствам неудобно. Аз съм омъжена.

— Какво се е случило в памукочистачната? Не си спомням нещо, което да се е случило там, и да ви компрометира в качеството ви на омъжена жена.

Престорената му невинност я вбеси, но тя нямаше да му даде удовлетворението да я покаже. Вместо това смени тактиката и си придаде безразличен вид, оставяйки празната купа върху подноса на масата.

— Вие придадохте прекалено голямо значение на онази целувка, Паркър. Запитахте защо съм я позволила и тъй като изглеждате объркан по този въпрос, нека се изясня. Позволих, защото да се боря с вас би било недостойно и смущаващо и за двама ни. Количка за голф не е място, където да се впускам в борба, за да запазя добродетелта си. И нито за миг не се заблуждавайте да мислите, че съм се уплашила от вас — тя го стрелна с остър поглед. — Бих могла да ви надмина.

— Ау! Това боли, Марис. Сега вече не се биете по правилата.

— Това е единственият начин на борба, от който според мене разбирате.

— Това е единственият начин на борба. Точка.

— С други думи, какъв е смисълът да се биете, ако не се биете за победа?

— Улучихте — отсече той. — Победа на всяка цена. Независимо какво струва, независимо какво трябва да направиш. Аз научих — или по-скоро ми втълпиха — този урок. Ако искаш да излезеш на върха, трябва да искаш да изминеш разстоянието.

Макар че разпаленият тон, с който говореше по тази тема, я заинтригува, тя забеляза в очите му един опасен блясък, който я предупреди, че е по-добре да не се рови.

— Исках да работя заедно с вас върху „Завист“. Ако една нищо незначеща целувка ми е била пропускът към тази възможност, цената беше доста малка. Не можем ли да оставим зад себе си този детински епизод и да се съсредоточим върху това, заради което най-вече съм дошла тук? Вашата книга и моето желание да я купя.

— За колко?

Досега въпросът за парите не беше поставян и тя се стресна.

— Не съм мислила.

— Добре, помислете.

— Още не е дошло времето.

— За вас може би, но не и за мене.

— Не съм видяла завършения ръкопис, Паркър. Аз не сключвам договор, докато нямам целия ръкопис.

— А аз няма да си блъскам главата да довършвам книга, която в крайна сметка може да отхвърлите.

— Съжалявам, но по такъв начин действа системата.

— Не и моята система.

Новоразпечатаните страници бяха натрупани в скута му. Тя нямаше търпение да ги прочете, но той бе стиснал здраво зъби и явно нямаше намерение да отстъпва.

— Можем да направим компромис.

— Слушам — каза той.

— Склонна съм да ви отпусна разумен аванс, след като видя разработения сценарий.

— Не става. Не искам да разработвам сценарий.

— Защо?

— Защото ми харесва да пиша спонтанно, без предварителен сценарий.

— Няма нужда да се придържате строго към него. Ако ви хрумне някоя по-добра идея, няма да ви карам да се връщате към сценария. Искам само една обща представа накъде ще поведете историята си. Нещо като скица на интригата.

— Това ще развали изненадата.

— Аз съм вашият редактор. Няма нужда да бъда изненадвана.

— Разбира се, че има. Вие сте първо читател, а след това редактор. Вие най-напред сигнализирате дали книгата е добра или е боклук. Криволиците на интригата са от съществено значение за нейното добро качество. Освен това аз по-скоро бих насочил енергията си към самата история, отколкото да пиша някакъв глупав сценарий.

— Подканвам ви да побързате, Паркър, за ваше добро, както и за мое.

— Няма да го направя.

— Звучите ми като Тод.

— Като Тод?

Тя отиде до масата, където бе оставила своя екземпляр от ръкописа на „Завист“.

— Да видя. Мисля, че е в шеста глава. Не, в седма. Сцената между него и Рорк. Той казва на Рорк, че професор Хадли е предложил промени в поведението на неговия персонаж спрямо баща му, и Рорк смята, че предложението е уместно.

Тя се зачете в текста.

— Ето тук. Деветдесет и втора страница. Тод казва:

„Когато нашият уважаван професор пише книга, той може да прави със своите персонажи каквото си иска. Ти можеш да правиш с твоите каквото си искаш. Но това са си моите персонажи. Аз съм ги създал. Аз знам какво ги движи. Няма да ги променя, за да се приспособя към Хадли. Не. Не, сър. Няма да го направя.“

Тя вдигна очи към него.

— Добре. Значи ще оставя Тод да говори вместо мене — сви той рамене.

— Господи, колко сте упорит!

Те се гледаха един друг, докато той накрая запита:

— Искате ли да чуете какво написах днес, докато вие бяхте заета да ме избягвате?

— Разбира се, че искам… вие казахте да чуя? — пренебрегна тя сарказма му.

— Мислех да ви ги прочета, защото е много нечетливо. Пишех бързо. Не съм се занимавал да слагам главни букви и разни пунктуации и такива неща. Седнете.

Тя потъна в дълбоките възглавници на едното плетено кресло, събу сандалите и подви крака под себе си. Той приближи количката си към нея, дръпна спирачката и нагласи лампата, така че светлината да пада върху страниците. Извън този малък светъл кът стаята оставаше абсолютно тъмна.

— Послушах съвета ви, Марис, и увеличих ролята на момичето. То влиза и в други сцени, но тази между нея и Рорк се разиграва вечерта след неговата злополучна среща с Хадли. Професорът отлага срещата им за след Деня на благодарността. Рорк се връща в общежитието, измъква Тод от койката и както вие предложихте, започва да му избива майтапчийското настроение от главата. Няколко момчета от общежитието прекратяват сбиването. Рорк се отървава с разцепена устна и окървавен нос. Тод се извинява.

— Извинява ли се?

— Извинява се. Казва, че е помислил, че това би могло да бъде хубава, ефикасна шега, но не е помислил какво ще стане, ако скара Рорк с Хадли. Допускал, че на Рорк няма да му се размине мъмренето, но че Хадли след това ще си изкара консултацията.

— Тод искрен ли е?

— Нямаме причина да подозираме друго, нали?

— Не. Предполагам, че не.

— Добре. Значи Рорк приема обяснението на Тод и извинението му, но все още е вбесен. В отвратително настроение. Обажда се на момичето и си урежда среща с нея за вечерта. Казва й, че много иска да я види, че е имал отвратителен ден, такива работи.

— Има нужда някой да го утеши.

— Съвършено вярно — Паркър прелисти още няколко страници, пускайки ги след това на пода отстрани на количката. — Тия можете сама да си ги прочетете. А, нарекох момичето Лесли.

— Това ми харесва.

— С две думи, Рорк я води на автокино. Купуват си сандвичи с чили и вишнев сироп.

— Много се е охарчил.

— Е, не бъдете толкова строга с него. Средствата му са ограничени. Освен това той много обича сандвичи с чили и вишнев сироп.

— Съжалявам. Продължавайте.

— След като хапват, отиват до езерото. Рорк паркира. Оставя радиото да свири. Тишината не им изглежда неестествена. Да видя… да, тук.

„Тишината, която го обгръщаше, беше успокояваща и нежна като майчина гръд. Целият му ден беше низ от хаотични събития, стряскащи поредици от начала и спирания. Между изблиците на гняв той бе преживял смазващо разочарование от приятеля си и от себе си.“

— Добре.

— Благодаря — отвърна той разсеяно, продължавайки да плъзга очи по страниците. — Цялата вечер Лесли е необикновено потисната, не прилича на себе си. Рорк си мисли, че киселото му настроение може да е заразително, че я е прихванало. Докато са яли сандвичите, са говорили за всевъзможни глупости. Сама можете да си ги прочетете.

Той прокара пръст по страницата, докато не намери пасажа, който търсеше.

— Добре, чуйте.

— Слушам.

„Пълната луна беше увиснала ниско над хоризонта и се отразяваше във водата под такъв остър ъгъл, че трептящите светлинни петна се простираха по цялата ширина на езерото. Но светлината, която тя хвърляше, беше хладна. На отсрещния бряг извисяващите се борове и обезлистените дървета покрай тях не помръдваха в тихата нощ, неловки и смълчани, като офорти на фона на небето, което точно днес бе станало съвършено зимно.“

— Харесва ми.

— С две думи, разговорът им е насилен, неестествен. Когато са излезли от автокиното, Лесли не е запитала Рорк къде отиват. По пътя към езерото тя дори не е гъкнала… Господи, аз ли съм написал това? — извади един червен молив от джоба на ризата си и зачеркна този ред. — Но сега мълчанието й започва да лази по нервите на Рорк. Той иска да знае какво мисли тя.

Паркър отново зачете текста.

„Рорк се въздържаше да задава въпроси, докато не усети непоносима тежест в гърдите.

— Защо си толкова тиха? — тонът му би могъл да я раздразни. И него би го раздразнило, ако някой, който цялата вечер се е държал като конферансие, изведнъж неусетно започне да го обвинява, че е източник на някакво неразбираемо усложнение.

Но когато Лесли се обърна към него, той видя по лицето й само доброта. Разбиране, вместо заинатяване. И изведнъж на Рорк му мина мисълта, че тя е невъзможно красива.

Първият път, когато я бе видял, я бе преценил като хубавичка. Пълнеше окото. Той и момчетата, с които беше тогава, я бяха забелязали сред тълпата студентки. Бяха я похвалили и бяха подмятали неприлични забележки относно физическите атрибути, за които мъжете правят винаги неприлични забележки. Бе събрала много точки.

Но тази вечер за него тя бе красива по начин, който нямаше нищо общо с приятното съчетание на чертите или с пропорциите на фигурата й. Излъчваше красота, която извираше не само от безупречната й кожа и се срещаше по-рядко от изключителните й сини очи. Излъчваше красота, която нямаше конкретен измерител. В стандартите на съвременното общество тя нямаше особена стойност. Не беше изтънчена и хладна, а домашна и топла. Караше го да се чувства обичан и приеман въпреки недостатъците му, въпреки всичко. Тази вечер Лесли беше красива точно така, както човек очаква, че ще бъде красив неговият партньор в живота.“

Когато Паркър спря да чете и вдигна очи към нея, Марис само леко кимна и му даде знак да продължи.

— Лесли го пита какво му се е случило днес, та е толкова мрачен. Нещо подобно.

Паркър пусна и тази страница до облегалката на количката и намери мястото на следващата, откъдето искаше да започне отново да чете.

„Рорк говори цели десет минути. Думите изригваха в нескончаем поток, сякаш цял ден подсъзнанието му ги бе избирало и подреждало в ред, който щеше да ги направи да звучат възможно най-внушително и най-красноречиво да изразят разочарованието му.

Но в края на краищата отчаянието му изби в гняв. Той облече в думи жестокия вътрешен спор, който бе имал със себе си, спора, който обосноваваше гнева му към Тод.

— Майната им на извиненията! — и стисна здраво ръката си в юмрук. — Не може толкова лесно да поправи вредата, която ми причини.

Когато престана да си излива гнева върху Тод, той започна да ругае надутия професор, задето е такова безмилостно копеле, и в същото време изразяваше страха си, че никога вече няма да си възвърне отношенията с Хадли, че ръкописът му ще получи лоша оценка.

Думите най-накрая се оттекоха и съвсем спряха. Рорк отново замълча и се сви в якето си не заради топлината, която му даваше, а от срам, че е говорил като някакво ревливо бебе.“

Паркър отново вдигна глава и погледна към Марис.

— Е? Да го хвърлям ли на боклука или да продължавам?

— Продължавайте. Моля.

— Ще се върна на реакцията на Лесли.

Той се зарови отново в ръкописа и прочете:

„Тя изчака пушекът на гнева му да се разнесе, когато започна да се усеща, че студът отвън прониква в колата. Дъхът й образуваше облачета помежду им. Тя заговори тихо, като на възбудено животно, което за миг се е укротило.

— Това, което се случи днес, е хубаво, Рорк.

Той изсумтя и я изгледа накриво.

— Хубаво? Как, за Бога, ще е хубаво? Не че вярвам в Бога.

Знаеше, че тази атеистична забележка няма да й хареса. Тя беше искрено религиозна и се обиждаше, когато някой се шегуваше с религията. Обикновено му прощаваше подобни шеги, но го молеше да запази непочтителните коментари за себе си. Този път реши да ги пренебрегне.

— Причината, поради която приемаш това толкова силно, е, че твоят ръкопис означава много за тебе — това беше хубаво. Той искаше да чуе още. — И понеже означава толкова много за тебе, ти ще успееш. Ако можеше да отминеш с пренебрежение недоразумението с професор Хадли или да му се посмееш, тогава щях да те посъветвам да помислиш отново за избора на кариерата си. Би могъл да пренебрегнеш този инцидент само ако наистина не беше запален по писането. Това, което се случи, показва дълбочината на твоята страст. Това, че си съкрушен от случката, показва до каква степен си обладан от желанието да пишеш, и то да пишеш добре. Ударили са те там, където най-много те е заболяло, което потвърждава, че правиш това, за което си бил роден да правиш — тя се усмихна. — Аз нямам нужда от потвърждение. Но може би ти имаш. И ако е така, значи този опит си е струвал цялата тревога, която ти е причинил — тя взе ръката му и я стисна в своите. — Помисли за това, Рорк, и ще разбереш, че съм права.“

Когато Паркър спря да чете, Марис каза:

— Момиче със силна интуиция.

— Мислите ли?

Тя кимна, забелязвайки, че има още листи в скута му, и запита:

— А как реагира Рорк?

— Както повечето мъже реагират във всяка емоционално натоварена ситуация.

— Тоест?

— В зависимост от това дали имаме основание да се чувстваме зле или добре, искаме или да размажем някого, или да нацелуваме някого.