Сандра Браун
Завист (13)

Глава 10

Той беше старец.

До неотдавна Даниел Мейдърли мислеше за себе си като за възрастен човек. Бе отказвал да признае старческото си състояние много след като му беше дошло времето. Литературата, която му пращаха, без да я е поръчал, от различни организации на възрастни хора, се изхвърляше неотворена в кошчето, той отказваше да се възползва от отстъпките, предназначени за възрастни граждани.

По-късно, обаче, отражението в неговото огледало, което му бе трудно да отрече, и състоянието на ставите се оказаха неоспорим аргумент за това, че той в крайна сметка е… на път да стане старец.

Днес, докато седеше зад бюрото в домашния си кабинет, Даниел се забавляваше със собствените си мисли. Ако да размишляваш над живота си не е доказателство за напреднала възраст, тогава кое е? Тревогите за дегенерацията в тялото му бяха силен показател, че е в процес на дегенерация. Кой, освен много старите хора се занимава с подобни неща?

Младите нямаха време. Не размишляваха за смъртта, защото бяха твърде заети да живеят. Да получат образование. Да работят професията, която са си избрали. Да се женят и да се развеждат. Да издържат деца. Не можеха да си позволят да се занимават с мисли за смъртта. „Да си смъртен“ беше понятие, което те държаха на някаква лавица, за да мислят по него в далечното бъдеще. Понякога поглеждаха към него и се обезпокояваха, но вниманието им бързо биваше привличано от неща, свързани с живеенето, а не с умирането.

Далечното бъдеще обаче неизбежно се приближаваше, докато дойдеше ден, когато човек не можеше повече да отлага за по-нататък разглеждането на темата за собствената си тленност, когато трябваше да я вземе от лавицата и да се взре отблизо в нея. Даниел не бе обзет от натрапчиви мисли за неизбежното, но знаеше, че му е дошло времето да се обърне към него и да разгледа всичките последици.

Вярната Максин мислеше, че той спи безметежно всяка нощ, но не беше така. Когато бе казал на Марис, че спи като бебе, тя нямаше причина да се усъмни. На млади години никога не му трябваха повече от четири или пет часа сън на нощ. Тези часове бяха намалели с напредването на възрастта му. Сега се смяташе за щастливец, ако някоя нощ успееше да дремне поне два-три часа.

Другите нощи прекарваше легнал в леглото, четейки любимите си книги — класици, които бе поглъщал като момче, бестселъри, които другите издателства бяха имали късмета да публикуват и да спечелят от тях, книги, които самият той бе редактирал и публикувал.

Когато не четеше, размишляваше за живота — за моментите на гордост и, за да бъде честен, за онези моменти, с които не се гордееше. Често се сещаше за приятеля си от училище, който бе умрял от левкемия. Ако се бе родил с няколко десетилетия по-късно, сигурно щяха да го лекуват и излекуват, за да живее дълъг пълноценен живот. Той още му липсваше и Даниел си спомняше с копнеж за годините на приятелство, от които се бе оказал лишен.

Спомняше си болката, когато друг му отне първата любов. Връщайки се назад, призна, че изборът на младата дама е бил уместен и за двамата, но тогава бе вярвал, че ще умре от разбито сърце. След сватбения й ден повече не я бе видял. Чу, че се е преместила заедно със съпруга си в Калифорния. Питаше се дали животът им там е бил щастлив. Питаше се дали е още жива.

Първата му жена беше много мила и той бе съкрушен от смъртта й. Но после бе срещнал Розмари — майката на Марис, и тя безусловно бе станала любовта на неговия живот. Красива, очарователна, грациозна, артистична, интелигентна, съвършена в компания и пламенна любовница. Подкрепяше съпруга си, който оставаше часове наред в службата и често пъти се огъваше под натиска на необходимостта да дирижира един сложен бизнес. Той бе оценил търпението и предаността към него и към брака им, но беше сигурен, че не е успял да й покаже колко много я оценява.

Като се сещаше сега, съжаляваше за всичките пъти, когато отговорностите му в „Мейдърли прес“ го бяха държали далеч от Розмари. Искаше му се да върне назад тези дни. Тогава изборът му би бил различен. Щеше да пренареди приоритетите си, да отдели повече време и енергия за семейството си. Или, съвсем честно казано, вероятно щеше да направи пак същия лош избор, да допусне същите грешки.

Слава Богу, съжаленията му бяха малко и не толкова сериозни, макар че съжаляваше и за няколко извънредно важни неща. Веднъж бе уволнил един редактор почти безпричинно, само заради някакво глупаво различие в мненията. Бе пуснал под секрет слуха, че онзи бил хомосексуален, което по онова време не се приемаше и дори не се толерираше. Намекваше, че личният живот на този редактор е започнал да се отразява върху работата му, което си беше чиста проба лъжа. Човекът беше превъзходен редактор и професионалната му етика беше безупречна.

Въпреки квалификацията му, никой не пожела да го наеме заради слуха, пуснат от Даниел. Той стана парий в издателския бранш, който обичаше, и в крайна сметка напусна града. Клеветата на Даниел бе съсипала обещаващата кариера на човека и бе лишила книгоиздаването от един талантлив сътрудник. Той щеше да носи тази вина до края на дните си.

Няколко години след смъртта на Розмари се бе увлякъл в една връзка, с която не се гордееше. Трудно беше за сам мъж на средна възраст да има любовен роман, докато живее с подрастващата си дъщеря. Беше необходимо да проявява финес и постоянно да жонглира с графика си. Жената го ревнуваше от връзката му с Марис. Стана взискателна, непрекъснато го натискаше да избира между него и Марис. Даниел в крайна сметка реши умът да надделее над желанието. Разбра, че никога не би могъл да обича човек, който не обича и не приема дъщеря му изцяло, напълно и без резерви. И сложи край на връзката.

Десетилетия наред бе успявал да поддържа репутацията си на перфектен издател. Сякаш беше надарен с шесто чувство кой ръкопис да грабне и кой да отклони. Под негово ръководство компанията бе увеличила десетократно активите си. Той бе спечелил повече пари, отколкото би могъл да похарчи, повече, отколкото Марис би могла да похарчи за цял живот, и сигурно повече, отколкото децата й биха могли да похарчат.

Парите бяха първият страничен ефект от неговия успех, но не те го мотивираха. Подтикът му идваше оттам, че искаше да запази това, което предците му с такъв труд бяха създали. Преди да навърши тридесет години, бе наследил ръководното място на семейния бизнес. На него се бе паднало да пази и подобрява полученото за следващото поколение.

Което беше Марис, неговото коронно постижение. Тя беше хиляди пъти по-скъпа за него от „Мейдърли прес“ и той с всички сили предпазваше своето издателство от вълците, които всяка година ставаха все по-големи и все по-гладни.

Разбира се, не би могъл да я постави под стъклен похлупак. Никой родител не може да спести житейските разочарования на детето си, а дори и да можеше — това нямаше да бъде честно. Марис трябваше да живее собствения си живот, а неотменна част от него бяха несполуките и грешките.

Той се надяваше единствено, че нейните разочарования няма да бъдат прекалено сурови, че ще има много повече триумфи и радости, отколкото моменти на тъга, и че когато стигне до неговите години, ако има късмета да живее толкова дълго, ще погледне назад към живота си поне със същата степен на задоволство, с която той бе способен. Не го беше страх от смъртта. С изключение на Максин, никой друг не знаеше за няколкото му неотдавнашни разговора с един свещеник. Розмари беше предана, активна католичка. Той никога не бе сменял религията си, но бе попил от нейната вяра чрез осмоза. Твърдо вярваше, че двамата заедно ще се радват на живота в отвъдния свят.

Не се страхуваше да умре.

Но се страхуваше да не умре като глупак.

Тъкмо това притеснение го бе лишило от сън снощи. Силно разтревожен, той не бе могъл да прекара в четене нощните часове. И сутринта не бе донесла никакво облекчение от това натрапчиво безпокойство.

Не можеше да се отърси от чувството, че пропуска нещо. Че му убягва някаква многозначителна дума или постъпка, или събитие, което би уловил на по-млади години, с по-остър ум — преди пет години, дори преди една.

Оправдана ли беше тази параноя? Или беше симптом на разрастващо се старческо оглупяване?

Даниел си спомни, че преди смъртта си дядо му бе обвинил болногледачката си в предателство. Един ден я обвини, че е германска шпионка, натоварена да убива американски ветерани от войната. С убедеността на умствено увреден човек той бе твърдял, че икономката е бременна от него. Нищо не би могло да го убеди, че шестдесет и седем годишната англичанка не може да бъде бременна.

Натам ли се беше запътил и той? Това тъмно неназовано безпокойство беше ли предвестник на тотално оглупяване?

Или — и той избра да повярва в това — сочеше, че не е изгубил нито една от способностите си, че е също така прозорлив, както винаги, и че все още може да разчита на интуицията, която успешно го бе водила през петдесетте години усилен труд в книгоиздаването?

Докато не се докажеше противното, той реши да вярва на инстинктите си. Те му казваха, че нещо не е наред. Усещаше го, както дивечът усеща присъствието на ловеца.

Може би просто твърде много се безпокои от това, че Марис е нещастна. Тя не успяваше да прикрива чувствата си от него така добре, както си въобразяваше. Той бе доловил сигналите за дисхармония в брака. Още не знаеше причината и степента, до която бе стигнала тази дисхармония. Но ако беше толкова голяма, че видимо да смущава Марис, тя смущаваше и него.

Освен това и Ноа…

Той искаше да вярва на този мъж и като на свое протеже, и като на свой зет, но само ако Ноа заслужаваше това доверие.

Пухтейки от усилието, Даниел блъсна назад коженото си работно кресло и отвори чекмеджето на бюрото. Извади оттам една папка и измъкна визитна картичка от едно от по-малките й отделения.

„Уилям Съдърланд“ бе написано на визитката. Никакво име или адрес на компания. Само това име и телефонен номер, гравирани с едри букви в строго тъмносиньо.

Даниел потупа замислено с пръсти по картичката, както често правеше, откакто я бе получил преди няколко седмици. Не се бе обадил на телефона. Още не бе говорил лично с господин Съдърланд, но след размислите от тази сутрин почувства, че е време да го стори.

Канеше се да извърши нещо подло и недостойно. Само като си помисли за това, се почувства достоен за презрение. Никой не трябваше да узнае, разбира се. Освен ако — да пази Господ — нещо се разбере случайно. Може би нямаше да се разбере. Може би реагираше прекалено силно. Но не можеше да си позволи и да не се обезпокои. Прекалено много беше заложено, за да остави вината да надделее над предпазливостта. Като се има предвид, че трябваше да избира между съвестта и предпазливостта, фактически нямаше избор. Важеше изпитаното правило: „По-добре да си се осигурил, отколкото да съжаляваш“.

Докато посягаше към телефона, реши да бъде по-предпазлив, да наблюдава нюансите в говора и изразите, да обръща повече внимание на това, което ставаше около него. Не искаше последен да узнава… каквото и да било.

Не се страхуваше да умре. Но се страхуваше да умре като глупак.

 

 

— Трябва да стоите настрана. Малко му трябва да се срути — каза Майк на Марис, докато излъскваше полицата от камината с парче фина шкурка.

— Ако е в толкова лошо състояние, безопасно ли е Паркър да ходи там сам?

— Разбира се, че не е. Но я се опитайте да му го кажете.

— Майк…

Усещайки нерешителността й, той се обърна към нея.

— Нищо, нищо — каза тя. — Не би било честно нито към вас, нито към Паркър, ако питам.

— За…?

— За инвалидността му.

— Не, няма да е честно.

Тя кимна, отърси се от нерешителността и запита:

— Как да стигна дотам?

— Може да е опасно.

— Обещавам да бягам, ако започне да се срутва.

— Не говоря за постройката. Искам да кажа, че не сте в безопасност с Паркър. Той не обича да го безпокоят.

— Ще поема риска. Достатъчно близо ли е, за да ида пеша?

— Вървите ли много пеша в Ню Йорк?

— Всеки ден, ако времето е хубаво.

— Значи е достатъчно близо, за да идете пеша — той я упъти и я предупреди още веднъж. — Няма да се зарадва, когато ви види.

— Сигурно — отвърна тя и се засмя безгрижно.

Бе прекарала целия ден вътре, четейки, докато усети очите си да се подуват. Хубаво беше да излезе на свеж въздух, макар че с никакви усилия на въображението това там навън не би могло да бъде наречено „свеж въздух“. Горещината беше невъзможна, влагата още повече. Слънцето печеше безмилостно, дори в сянката не можеше да се намери спасение от убийствената жега.

Независимо от това островът беше екзотично красив и климатът имаше съществен принос. Дъбовите дървета се извисяваха със старинна, почти мистична тайнственост, която се подсилваше от къдравия испански мъх, провиснал от тях. Мирисът на солена вода и риба не бе съвсем неприятен, смесен с омайващите благоухания от цъфналите растения, които изобилстваха навсякъде.

Марис мина покрай една къща, построена доста далеч от пътя. В двора играеха деца. Момчето и момичето бяха достатъчно малки, за да танцуват около градинската поливачка, без да се притесняват. Викаха от възторг, докато прескачаха едно след друго трептящата водна струя.

При друга къща тя забеляза огромно куче, легнало в сянката на един пикап. Пресече пътя, наблюдавайки го внимателно, докато отминаваше, но нямаше защо да се безпокои. Кучето вдигна глава, погледна я заинтересовано, стана, протегна се, направи три кръга в мръсотията, после пак легна на предишното място и затвори очи.

Тя не срещна никакви коли по пътя. Единствената й компания бяха щурците, които цвъркаха високо, но лениво под прикритието на гъстия листак.

Изоставената памукочистачна се намираше точно там, където бе описал Майк, макар че ако не й бе дал толкова точни наставления, можеше да я отмине. Гората поглъщаше постройката. Погледната от известен ъгъл, тя се скриваше съвсем зад обвилата я зеленина.

За да стигне човек до нея от пътя, трябваше да поеме по пътечка, застлана с мидени черупки. Марис я изгледа със съмнение. Беше широка не повече от един ярд, най-много. Високи бурени растяха от двете й страни. Като погледна голите си глезени, тя сериозно се замисли дали да не отмине постройката и да не разгледа другите забележителности на острова, които Майк й бе препоръчал.

— Плашлива котка — измърмори си тя.

Огледа се за пръчка и когато намери подходяща, пое по пътеката, отстранявайки с пръчката високо израсналите бурени. Искаше да сигнализира за присъствието си на всевъзможните насекоми, влечуги или други живинки и да им даде възможност да изчезнат, преди да ги е видяла.

Слава Богу, измина пътеката, без да се срещне отблизо с някой представител на местната фауна. Пусна долу пръчката, изтупа праха от ръцете си и огледа изпитателно рушащата се постройка. Както Майк я бе описал, беше готова всеки момент да се срути.

Дървото изглеждаше сиво и похабено от атмосферните влияния. Тенекиеният покрив бе прояден от ръжда. Непроницаем килим диви лози закриваше големи пространства от вътрешността и част от покрива. Няколко ярки, пурпурни цветове, съвършено несъвместими с цялостното усещане за разруха и изоставеност, допълваха картината.

Марис доближи предпазливо голямата врата, която зееше отворена. Отвътре постройката й се видя по-голяма, отколкото изглеждаше отвън. Приличаше на пещера, беше тъмно, само тук-там някой слънчев лъч се промъкваше през някоя цепнатина между вертикалните дървени плоскости, от които бяха изградени стените, и хвърляше малко петънце върху мръсния под.

В задната половина на долния етаж имаше галерия. Таванът й бе изграден от масивни дървени греди. Огромно колело, около десет фута в диаметър, бе поставено точно под този таван, свързано с мръсния под с една дървена колона с диаметър приблизително колкото един варел. Марис никога не бе виждала нещо подобно.

Тя примигна, за да нагоди очите си към полумрака.

— Ехо? — след като не получи отговор, влезе вътре и направи няколко нерешителни стъпки напред. — Паркър? — след миг повтори: — Ехо?

— Тук съм.

Подскочи и притисна ръка към разтуптялото се сърце. Той беше в ъгъла над нея, невидим — ако не се смята един слънчев лъч, проникнал през покрива, който се отразяваше в хромовия отблясък на косата му.

Тя се съвзе и попита троснато:

— Не ме ли чухте?

— Сериозно ли говорите? С целия шум, който вдигнахте? Никога няма да влезете в ролята на индиански боец.

— Тогава защо не казахте нищо?

— Как стигнахте дотук?

— Пеша. А вие как стигнахте?

— Как стигам навсякъде?

— Можете да карате количката си по тая пътека?

— Справям се.

Той остана на място, но тя усещаше как я гледа и разбра, че сигурно я вижда само като силует, застанал пред правоъгълника светлина зад нея. Влезе още малко, не повече от няколко стъпки.

— Откъде взехте дрехите?

Тя погледна към всекидневната си пола, блузата и сандалите, сякаш никога преди не беше ги виждала. Обличаше тези дрехи обикновено когато ходеше в къщата в провинцията през летните уикенди, когато готвеше на открито или пазаруваше от магазините за антики. Само преди два дни лично ги бе опаковала в Ню Йорк, но сега й се струваше, че това е станало много по-отдавна и на неизмеримо по-далечно място.

— Майк помоли да вземат куфара ми от хотела и да го докарат тук. Отиде на пристанището да посрещне кораба.

— Лапнал е джама.

— Моля?

— Паднал си е по вас.

— Просто прояви любезност.

— Вече сме говорили за това.

Наистина. Тя не искаше да повтаря този разговор. Последния път беше завършил… Не й се искаше да мисли как беше завършил.

Настъпи мълчание. Очите й бяха свикнали с полумрака, но все още трудно го различаваше там в дълбоките сенки на неговия ъгъл. Тая тишина трябва да се запълни, каза си тя.

— Живописна постройка.

— Където попаднахте съвсем случайно?

— Майк ме упъти.

— Майк говори много.

— Не чак толкова. Не издава никоя от вашите тайни.

— До преди няколко минути тази постройка беше моя тайна. Дойдох тук, за да остана сам.

Тя пренебрегна намека му, че компанията й не е добре дошла, и се огледа наоколо. Мръсният под бе покрит с животински изпражнения и боклуци. Някога някой бе клал огън на него. Все още се виждаха следи от пепел и недогоряло дърво. Стълба, прикрепена към едната стена, водеше до галерията, но много от стъпалата липсваха, а оцелелите не изглеждаха способни да издържат нещо по-тежко от бръмбар. Цялото място навяваше страх, особено задната му част с ниско надвисналата галерия и античното индустриално приспособление, което според нея някой великан би могъл да използва, за да измъчва друг великан. Не можеше да си представи защо Паркър е решил да стои тук.

— Каква е историята на сградата?

— Знаете ли нещо за памука?

Тя изтананика весело популярната телевизионна реклама:

— „Той е материята на нашия живот“.

За нейна изненада Паркър се разсмя. С истински смях. Не с този презрителен звук, който обикновено минаваше за смях при него. Възползвайки се от това необичайно събитие, тя добави:

— Полезен е също и когато трябва да се маха лакът от ноктите.

Смехът му престана и това направи последвалата тишина още по-осезателна. После той каза намусено:

— Елате тук.