Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Envy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 83 гласа)

Информация

Сканиране
rumi_1461 (2010)
Разпознаване и корекция
Dani (2011)
Последна корекция
smarfietka (2012)

Издание:

Сандра Браун. Завист

ИК „Коала“, София, 2001

Американска. Първо издание

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 954-530-076-0

История

  1. — Добавяне

Глава 26

Даниел държеше в ръка последното произведение в юридическата кариера на Хауърд Банкрофт. Ноа беше изчакал да свърши вечерята, преди да му го представи. Седяха удобно отпуснати в приятната дневна, сега осветена само от меката светлина на настолните лампи.

Даниел току-що бе прочел пълномощното. Отправи поглед към Ноа над стъклата на очилата си за четене.

— Значи този уикенд по мъжки си е имал скрит мотив.

Ноа издуха дима от пурата си.

— Няма такова нещо, Даниел. Бих могъл да ти представя този документ в града. Където и да е.

— Но избра да ми го покажеш тук. Защо?

— Защото тук в провинцията умът ти не е обременен. Можем да говорим, без никой да ни прекъсва, без някой в офиса да ни разсейва и без Максин да снове наоколо ни у дома. Можем да си говорим открито, по мъжки, като зет и тъст.

Той усещаше, че старецът още се съмнява. Бе го очаквал. В действителност бе очаквал гневен изблик. Но реакцията на Даниел бе много по-умерена, отколкото това, за което се бе подготвил Ноа.

Старецът обаче беше упорит и непредсказуем. Настроението му можеше драстично да се промени само за секунди. Все още би могъл да очаква избухване. Ноа загледа предпазливо как Даниел полека се изправя от удобното си кресло и се подпира на бастуна.

Наведе се напред със загрижен вид.

— Имаш ли нужда от нещо, Даниел? Още портвайн? Нека ти налея.

— Сам ще си взема — каза рязко Даниел.

Той си наля вино, оставяйки Ноа да ври в грижливо прикривано нетърпение. Бе подпрял крака на дивана пред креслото си, отпуснат лениво. Човек би казал, че мисли единствено как да издухва към тавана възможно най-съвършените кръгчета тютюнев дим.

Даниел се върна към креслото, отпи няколко глътки от портвайна и едва тогава реши да проговори.

— Ако това е семейно събиране, защо избра за него момента, когато един от членовете на семейството явно го няма?

Ноа не бързаше да отговори. Загледа се в тлеещия край на пурата, сякаш премисляше и анализираше това, което искаше да каже.

— Това е изключително деликатна материя, Даниел.

— И според мене е така.

— Аз мисля същото. Не е нещо, с което да занимаваме Марис по телефона — отпи глътка от малцовото си уиски. Когато положи чашката край масата до себе си, в обсега на вниманието му попадна снимката от сватбения прием. Докосна замечтано сребърната рамка и се усмихна почти нежно. — Марис мисли първо със сърцето, а после с главата — премести поглед обратно към Даниел и добави: — Ти го знаеш. Живял си с нея много повече, отколкото аз.

— Тя не е дете.

— Вярно е, тя е жена и нейните инстинкти и реакции са чисто женски. Именно те я правят толкова очарователна. Но същевременно невинаги й оказват добра услуга в професията. Помниш ли колко емоционално реагира миналата седмица, когато научи за срещата ми с „Уърлд Вю“? Според мене реакцията й срещу този документ ще бъде дори още по-ирационална.

Няколко мига той гледа втренчено документа, който сега лежеше на масичката за кафе между тях.

— Ако добре познавам жена си, ще изпадне в паника. Ще помисли, че искаме да я предпазим от нещо лошо. И ще си извади погрешни заключения. Може да сметне, че си тежко болен, че трябва да ти се присади сърце… Господ знае какво може да си въобрази и ще ни бъде ужасно трудно да разсеем страховете й.

Той поклати глава и леко се засмя.

— Миналата седмица ни обвини, че ненужно я предпазваме от неприятни ситуации. Ако… ако аз подпиша този документ без преди това да поговоря с нея тя ще ми се разсърди ужасно.

— Без съмнение. Май ще трябва да избираме дали искаме или не искаме да се повтори сцената от миналата седмица. Преди или след като документът бъде подписан. Ако бъде преди това, реакцията й ще е по-бавна. Ще те подложи на цял водопад от изследвания, преди да констатира, че смъртта не чука на вратата ти. Ако й кажем, след като документът бъде подписан — продължи той, — ще реагира извънредно бързо. Което, лично аз мисля, че е по-смисленият вариант. Има доста по-добри неща, за които бихме могли да отделим и времето, и енергията си — той спря, за да смукне няколко пъти от пурата. — Аз мисля и за Марис, Даниел. Опитвам се да й спестя необходимостта да взема трудни решения. Тя се затруднява да приеме някои от неизбежните житейски необходимости.

— Като това, че и аз съм смъртен.

Ноа кимна тържествено.

— Или че силите ти не са вече същите. Тя сякаш напълно отхвърля подобна възможност. Винаги си бил нейният герой. Ще погледне на този документ като на предателство спрямо този образ. Дори може да й се стори, че с подобно пълномощно изкушаваме съдбата. Че щом като тя го подпише, току-виж те поразила някаква неизлечима болест.

Той направи стратегическа пауза, преструвайки се, че размисля над поведението на съпругата си.

— Честно казано, съмнявам се, че Марис би го подписала, освен ако ти не го подпишеш преди това. Така съвестта й и чувството й за отговорност ще бъдат облекчени.

Даниел взе документа с една ръка и прехапа устни.

— Не съм малоумен, зетко.

Дъхът на Ноа заседна в гърлото му.

— Разбирам значението на подобен документ.

Той бавно изпусна неспокойния си дъх и се опита да придаде увереност на гласа си:

— Явно и Хауърд го е разбирал. Той е неговият автор.

— Което ме озадачава. Хауърд знаеше, че съществува подобен документ заедно с моето завещание и други лични документи. Господин Стърн ги изготви преди години, но Хауърд имаше копия от тях във файловете си.

— Както ми обясни Хауърд, тези документи са остарели.

Сега идваше мъчната част. Дотук всичко му бе изглеждало като упражнение в убеждаване. Аргументите му бяха солидни и както бе отбелязал Даниел, в тях имаше смисъл. Във всеки случай, сега трябваше да направи някакъв фантастичен пирует и да не допусне нито една погрешна стъпка.

С премерена доза нехайност той изтърси пепелта от пурата си в медния пепелник.

— Предполагам, Хауърд е разбирал колко остаряло е това предишно пълномощно. Представи го първо на моето внимание, вместо да се отнесе към Марис поради причините, които ти споменах току-що. Не искаше да я тревожи.

— А защо не го е представил на мене?

— По същата причина, Даниел — той отвърна поглед, сякаш му беше много мъчително да каже това, което бе принуден да изрече. — Хауърд се тревожеше как ще реагираш. Не искаше да си помислиш, че те смята за неспособен да вземаш сам подобни решения.

— Проявявали сме се и като по-добри приятели — изфуча Даниел. — За Бога, та ние се изповядвахме един пред друг десетилетия наред. И аз се шегувах с него по повод признаците на остаряването.

— Тази работа е много по-сериозна, отколкото човек да се оплаче, че тук-там го боляло. Хауърд усещаше деликатната природа на този документ — Ноа вдигна ръка, виждайки, че Даниел се кани да го прекъсне. — Казвам ти само това, което той ми каза. Страхуваше се, че може да се засегнеш.

— Че ще взема да застрелям вестоносеца ли?

Ноа сви рамене, сякаш искаше да каже: „Да, нещо такова.“.

— Това е нещо извънредно лично и Хауърд помисли, че ще е по-добре някой от семейството да ти обърне внимание върху такъв вариант.

Даниел изръмжа и отпи от портвайна. Отново започна да прелиства документа. Спираше, за да прочете отделни абзаци, и още преди да бе изрекъл и дума, Ноа разбра коя клауза бе привлякла вниманието му.

— Докато Марис не подпише това…

— Аз ще имам пълната власт да се разпореждам. Знам. И аз забелязах този пропуск.

— Защо Хауърд ще оформи така този документ, щом е знаел, че това противоречи на желанията ми? Не казвам, че не ти вярвам, Ноа, но Марис е „Мейдърли прес“ и обратното. Никога не би могло да се вземе някакво решение във връзка с издателството, без тя да е ангажирана с него и без да го е одобрила.

— Разбира се. Хауърд го знаеше. Както и аз. Както и всички. Когато му посочих този пропуск, той се стресна и каза, че сигурно е плод на недоглеждане — Ноа се засмя. — Мисля, че тук се е промъкнало неговото виждане за нещата в духа на Стария свят. Мислел е за Марис като за дъщеря и съпруга, а не като за старши съдружник в мултимилионна компания. Той беше много привързан към нея, както знаеш, и може би все още за него тя е била сладкото малко момиченце с вързана на опашка коса. Във всеки случай, настоях да прибави кодицил на последната страница, който изрично казва, че документът не е валиден, ако не е подписан и от трима ни.

Той се надяваше, че възрастният човек няма да забележи, че последната страница лесно може да бъде махната, без да изглежда, че документът е бил подправян или променян. Това беше последната атака, за която би трябвало да е помислил по-рано. Бе наел един безскрупулен адвокат, с чиято помощ бе принудил Банкрофт да напише кодицила. От законова гледна точка всичко изглеждаше наред, макар че му липсваше класическият стил на останалата част от документа. Той се надяваше, че Даниел няма да забележи и това.

Ноа дръпна за последен път от пурата си, смачка угарката и я остави в пепелника. Тупна се леко по бедрата, докато се изправяше, приключвайки официално акцията.

— Ако трябва лично да говоря, вече съм ужасно уморен. Ти явно трябва да изкараш един сън, преди да вземеш решение. Можем да поговорим по-късно. Мислил ли си какво искаш да закусиш? Има достатъчно храна…

— Няма какво толкова да мисля — каза рязко Даниел. — Дай да подписвам проклетото нещо и да свършваме. Писна ми да говорим за това.

Ноа се поколеба.

— Не бързай да решаваш нищо този уикенд, Даниел. Вземи пълномощното със себе си в града. Нека господин Стърн пак да го прегледа.

— И с това да подложи на съмнение преценката на добрия ми приятел? Не. Самоубийството на Хауърд вече раздуха отвратителни спекулации. Не искам хората да казват, че компетентността му е изневерила. Къде е тая проклета писалка?

— Подписването няма да го направи законно, трябва да мине през нотариус.

Това беше още един потенциален проблем с очевидно решение — един адвокат от центъра, чиито принципи не се славеха с особена порядъчност. След като уредеше всичко, Ноа трябваше да се справи с него, иначе би рискувал да стане обект на изнудване. Но този проблем щеше да се решава по-късно.

— Ще го узаконим нотариално, щом се върнем в града — изръмжа Даниел, — но искам цялата тая работа да приключи тази вечер, за да съм спокоен и аз. Иначе няма да мога нито да се отпусна, нито да мисля за каквото и да било. Утре не искам да занимавам ума си с нищо по-сериозно от това, каква кукичка да сложа на въдицата. Затова ми подай оная проклета писалка.

Актьорското превъплъщение на Ноа бе превъзходно, ако би могъл сам да си направи оценка. Той нерешително извади писалката си и я даде на Даниел. Преди да я остави в ръката му, се вгледа в очите му.

— Ти май си пийнал малко повечко — изимитира той загриженост. — Няма нищо да изгубим, ако почакаме…

Даниел грабна писалката от ръката на зет си и надраска подписа си на определеното място.

 

 

Вечерното парти на остров Сейнт Ан се изнесе на верандата, когато в трапезарията се вмъкна една оса.

Бръмчащото страшилище изникна внезапно и кацна на ръба на чашата на Марис, от която тя се канеше да пие кафе. Тя изписка леко — съвършено неуместен момент, защото това веднага накара Паркър да подхвърли нещо относно сексуалните предпочитания.

Спомняйки си инструкциите от един летен лагер преди много години — какво да се прави с жилещи насекоми — тя замря на място.

Когато видя истинската причина за нейния писък, Паркър извика:

— Майк! Спрей против насекоми! Веднага!

Възрастният мъж се появи от кухнята, въоръжен с необходимия спрей.

Паркър предположи, че раираният нападател се е криел в цветята, поставени насред масата. Майк обаче настояваше, че ако в цветовете на магнолията е имало оса, когато ги е внесъл в къщата, отдавна трябваше да я е открил.

Преди да се разрази истинска караница, Марис тактично предположи, че насекомото може да е влязло в къщата по какъв ли не начин, и после каза, че биха могли да ядат десерта на верандата и там ще бъде приятно хладно, ако Майк включи вентилатора на тавана.

Той сервира ягодовите шербети в чаши, украсени с клончета мента. Марис настоя да налее кафето по начина, на който я бе научила Максин, и да им сервира, без да се чуе дори едно иззвънтяване на чашката по кафеничето.

Паркър изгледа намръщено сините порцеланови чашки.

— Човек не може дори да опита кафе от такова чашле. Какво не им е наред на обикновените чаши?

Нито тя, нито Майк обърнаха внимание на забележката му. Тя се настани доволно в люлката на верандата, вслушвайки се в звуците на нощта — толкова странни за нея, когато бе пристигнала, а сега станали толкова познати.

— Питам се дали отново ще свикна с градските звуци. Вече не мога да живея без стърженето на щурците и крякането на жабите.

Майк натрупа на подноса празните чинии от десерта и ги отнесе в къщата.

Когато Майк се отдалечи достатъчно, Паркър запита:

— Смяташ ли скоро да ни оставиш?

Вентилаторът над главата й раздвижваше леко косата й. Светлината, която се изливаше през предните прозорци, осветяваше само едната страна на лицето му, оставяйки другата в сянка. Марис не можеше да различи очите му, а изражението му — доколкото отгатваше в мрака — бе непроницаемо.

— Все някога ще трябва да си замина — отговори тя меко. — Когато бъде завършена черновата на „Завист“ и вече не съм ти нужна тук.

— Това са две съвършено различни неща, Марис.

Гласът му накара пеперудите в корема й да запърхат отново. Предната врата изскърца с познат успокояващ звук, пропускайки Майк, който дойде да напълни отново чашите им за кафе, давайки този път на Паркър една обикновена чаша. Когато се настани в люлеещия се плетен стол, той изскърца застрашително и тримата се засмяха.

— Надявам се, че тая реликва ще издържи — забеляза Паркър.

— За мене ли говориш или за стола? — запита добродушно Майк.

— Не бих се осмелила да седна на него — каза Марис, потупвайки стомаха си. — Много ядох на вечеря.

— Яденето беше чудесно, Майк — похвали го Паркър.

— Благодаря.

— Няма за какво — той взе да разбърква захарта в кафето си. — Да имаше сега някоя хубава история, за да завърши вечерта както трябва.

— Хм. Да имаше един добър разказвач… — подхвърли игриво Марис, поглеждайки към Паркър.

Той направи гримаса и простена, но любопитството й го бе поласкало. Сключи пръсти, обърна длани навън и протегна ръце над главата си.

— Добре, добре. Не мога да се боря срещу двама ви. Докъде бяхме стигнали?

— Те отидоха на плажа и пресушиха една бутилка уиски — каза Марис, сцената още беше жива пред очите й. — И все пак не разбирам защо трябва да говорят с такъв вулгарен език.

Паркър се намръщи на коментара на Майк и направи жест към Марис да продължи.

— Тод обвини Рорк, че прикрива от него критиките, които е получил от професора.

— Прочете ли онази част, където Рорк се ядосва? — запита Паркър.

— Да, и гневът му беше оправдан. Той никога не е давал на Тод основание да не му се доверява.

— И обратното, много пъти си е патил от номерата на Тод — отбеляза Майк.

— Най-пресният случай е с Мери Кетрин. Мисля, че трябва да добавя още някаква сцена с нея — каза Паркър по-скоро на себе си. — Може би тя да каже на Рорк, че детето, което е пометнала, е било от Тод.

— Доколкото си спомням, беше решил да оставиш читателя сам да си вади заключението.

— Така е. Но е възможно да променя намерението си. Това ще засили враждебността, която се надига между Рорк и Тод. Ами ако… — и той се замисли за миг преди да продължи. — Ако Тод изостави Мери Кетрин? Ако почне да я избягва? Дори да вземе да се оплаква на Рорк, че тя го преследва. Междувременно тя си излива душата пред Рорк. Признава, че бебето, което е изгубила, е на Тод и че се е влюбила в него, и тъй нататък.

— Тод узнава ли изобщо за детето? — обади се Марис.

— Не, не мисля. Мери Кетрин не иска той да узнае, а Рорк няма да предаде доверието й и следователно няма да му каже.

— Казах ви, че тоя тип си има чест.

— Е, не бързай толкова — изрече тихо Паркър. — Не ти ли направи впечатление, че той протестира прекалено силно, когато Тод го обвини, че не е бил честен относно критиките на Хадли?

Тя кимна бавно.

— Сега, като се замисля… да не би критиките да са били по-положителни, отколкото той ги е представил?

Паркър извади няколко сгънати листа от горния джоб на ризата си.

— Нахвърлих това, преди да привърша за днес.

Тя протегна ръка за страниците, но Майк предложи Паркър да ги прочете на глас.

— Искаш ли да го направя? — обърна се Паркър към Марис.

— Непременно. Моля те.