Сандра Браун
Завист (22)

Глава 18

Майк Стротър остави настрана страниците от ръкописа. Отпи малко от лимонадата, направена от лимони, които сам беше изстискал. Беше си дал един ден почивка от работата по камината. Вчера бе нанесъл един слой лак и му даваше още един ден да изсъхне заради влагата. Във всеки случай, така бе обяснил на Паркър.

Цялата сутрин Майк беше работил извън къщата. Паркър го бе видял застанал на четири крака в алеята да преобръща почвата с малка лопатка. След това бе измел верандата и бе измил предните прозорци. Но следобедната горещина го бе накарал да влезе вътре, за да приготви вечерята на Паркър, която той едва сега намери време да изяде.

Той пишеше — всъщност пренаписваше — още от зазоряване и с нетърпение чакаше да чуе как ще реагира Майк на този най-нов вариант.

Паркър оценяваше критиките на Майк относно работата му дори когато бяха отрицателни. Макар че понякога му се искаше да каже на възрастния мъж да си гледа работата и да си държи мнението за себе си, той неизменно препрочиташе спорните пасажи и осъзнаваше, че забележките на Майк имат основание.

Майк никога не коментираше прибързано, независимо дали изказваше положително, или отрицателно мнение. Но когато се ядосаше на Паркър по една или друга причина, нарочно се бавеше да каже каквото и да било, докато Паркър не го попита. Днес си беше дал повече време от обикновено и Паркър знаеше, че го прави само за да го ядоса.

Самият Паркър обаче също се чувстваше доста раздразнителен. Упорито изчака Майк да прелисти втори път страниците, да препрочете няколко пасажа, да издаде някакви неангажиращи звуци също както лекар, който изслушва оплакванията на някой хипохондрик, подръпвайки замислено долната си устна.

Това продължи поне с десет минути повече.

Паркър пръв се предаде.

— Би ли превел, ако обичаш, тези грухтения на някакво подобие на членоразделна реч?

Майк вдигна очи към него, сякаш беше забравил, че той е там.

— Много често използваш думи като „шибан“.

— Това ли било? Това ли ти отне десет минути размишление? Това ли е съществената част на твоята критика?

— Не можах да не го забележа.

— Момчетата на тяхната възраст говорят така. Особено в момчешка компания. В действителност се опитват да се надговарят, да видят кой може да говори с най-мръсен език.

— Аз не правех така.

— Ти си отклонение.

Майк се намръщи, но пропусна обидата без коментар.

— Използваш и думата „хомо“. Много оскърбително.

— Признавам. Но аз отново се придържам към характера на героите. Когато хетеросексуални мъже си говорят на четири очи, те не проявяват чувствителност и разбиране, споменавайки за хомосексуалните мъже.

— Или когато говорят, например, за женската анатомия.

— По-специално, за женската анатомия — каза Паркър, пренебрегвайки неизказания укор. — Те няма да използват евфемистичния или клиничния термин за действие или част от тялото, когато има изключително колоритна алтернатива. Сега, след като ти отговорих на заяжданията относно грубия език, какво мислиш?

— Днес не отиде в памукочистачната, нали?

— Това какво общо има с ръкописа? — запита нетърпеливо Паркър.

— А има ли нещо общо с ръкописа?

— Явно си докачлив този следобед. Да не би да си забравил да си вземеш снощи хапчето против запек?

— Променяш темата, Паркър.

— Или си казва думата лимонадата, акомпанирана от „Джак Даниелс“?

— По-скоро ти избягваш темата.

— Аз ли? Мислех, че темата е моят ръкопис. Ти повдигна…

— Марис.

— Памукочистачната.

— Двете неща са свързани — каза Майк.

— След като месеци наред се занимаваше с онова място, не си стъпил там, откакто тя си замина.

— Е, и?

— И фактът, че не си ходил в памукочистачната, няма нищо общо с това, което се случи тук между тебе и Марис сутринта, когато тя си замина.

— Не. Искам да кажа да. Искам да кажа… мамка му. Каквото каза преди малко — Паркър примирително сведе рамене. — Освен това нищо не се е случило.

— Ако отидеш там, това няма ли да събуди спомени — може би приятни, може би вълнуващи. Няма ли да ти напомни за нея? Няма ли да те накара да си спомниш нещо, което тя е казала, или нещо, което ти си казал и което по-скоро би забравил?

— Знаеш ли какво? — Паркър отметна назад глава и измери пренебрежително Майк. — Би трябвало да се родиш жена.

— Да видим. По време на този разговор ти успя да ме обвиниш, че съм истерик, после, че съм потаен пияница с проблеми с червата, а сега обиждаш моята мъжественост.

— Пъхаш си носа като някоя бабичка, която няма какво друго да прави, освен да се меси в работата на другите.

— Марис също е моя работа, Паркър.

Острият му тон промени характера на разговора и даде знак, че спорът е приключил. Паркър се обърна и се загледа към океана. Този следобед той беше спокоен като огледало, по чиято повърхност играеха металните отблясъци на слънцето.

Както винаги по това време, малко ято пеликани полетя в строен ред ниско над короните на дърветата към мястото, където щеше да нощува. Паркър се запита дали да принадлежиш към такава сплотена група е успокоително или притесняващо. Той толкова години бе живял като самотник, че не можеше да си припомни какво означава да бъдеш член на семейство или на някакво братство, или на някаква общност от индивиди.

Читателите от цял свят обичаха Макензи Руун. Той имаше място на нощните им шкафчета и в куфарчетата им. Придружаваше ги на плажа, в тоалетната, сред градския транспорт. Вземаха го със себе си във ваната и в леглото. Беше техен интимен приятел.

Но Паркър Ивънс бе познат само на малцина и не бе обичан от никого. Така бе избрал самият той, разбира се, и изборът му бе необходим. Напоследък обаче бе започнал да опознава непосилната цена, която бе платил за годините отшелничество. С времето бе свикнал да бъде сам. Но напоследък бе започнал да се чувства самотен. Имаше разлика. Тази разлика ставаше очевидна в момента, когато човек разбереше, че не му е приятно да бъде сам, точно както не му е приятно да бъде с някого. Тогава самотата се превръщаше в самотност.

Отклонявайки надигащото се отчаяние, той тихо се извини на Майк, че го е въвлякъл в плана си.

— Знам, че се чувстваш до известна степен отговорен и ти се възхищавам, че това те тревожи.

— Аз играх своята роля в това смешно изпитание, на което я поставихме, защото ти ме помоли. Необходимо ли беше?

— Може би не — призна с тих глас Паркър.

— Можех да й кажа, че ти си Макензи Руун. Можех да се направя, че съм се изпуснал, без да искам. Ти щеше да ми се разсърдиш, но щеше да го преодолееш. А пък аз продължих с цялата тая загадка и се срамувам от себе си заради това.

— Недей, Майк. Ти нямаш вина. За всичко съм отговорен аз. От началото до края — какъвто и да бъде той — тук аз съм виновната страна, не ти.

— Това не ме освобождава от вината за доброволното ми участие.

Паркър помръдна тъжно рамене и каза:

— Не, но това е най-доброто, което мога да направя.

Двамата потънаха в тежко мълчание. Накрая Майк побутна очилата си несъзнателно, напомняйки на Паркър за Марис и очилата, които тя носеше последния път, когато я видя. Което можеше да бъде и последния път, когато изобщо я вижда, напомни си той.

— Тези младежи май напълно са се помирили — забеляза Майк, прелиствайки отново страниците. — Не усещам между тях да е останала враждебност.

— След инцидента с Хадли Рорк се държа така, сякаш нищо не се е случило — обясни Паркър. — Той съзнателно реши да не позволява това да се отрази на приятелството им.

— Благородно от негова страна.

— Въпреки това, той все още е…

— Тук — прекъсна го Паркър, доизказвайки мисълта му. — Като грозно родилно петно, белязало красивото детско лице. Никой от тях двамата не иска да признае петното от приятелството им. И двамата избягват да го гледат, надявайки се, че постепенно ще избледнее и най-накрая напълно ще изчезне, както става с някои родилни петна, така че в края на краищата никой няма да помни, че бебето е имало петно.

— Добра аналогия.

— Нали? Може да я използвам — и той си надраска някаква бележка.

— Не си уточнил или обяснил семейното задължение, което е попречило на Тод да тръгне заедно с Рорк.

— За него се говори в следващата сцена. Рорк поднася съболезнования на Тод заради смъртта на майка му. Тя не е искала да го безпокои през последните извънредно важни месеци преди дипломирането му, затова не му е казала, че диагнозата й е прогресиращ рак. Започнала е да прилага лечението, но с големи усилия. Терапията, на която се е подложила, е отслабила силите й, но за съжаление изобщо не е повлияла на болестта. Така че вместо да замине за Флорида, Тод е тръгнал заедно с нея за дома си. Останал е при нея до смъртта й. Това е голяма жертва, особено като се вземе предвид какво означавало за него преселването му в Кий Уест.

Паркър се усмихна сардонично.

— Спести си коментарите. Написал съм, че казва… чакай, ще ти го прочета.

Той се зарови из страниците, изпъстрени с ръкописни бележки, които бяха осеяли цялото му бюро, и накрая намери тази, която търсеше.

— Тод благодари на Рорк, че му е изказал съчувствието си и така нататък, после казва: „Всъщност смъртта й беше много навременна.“ Рорк съответно реагира шокирано. След това Тод добавя: „Аз просто говоря честно.“ „Жестоко честно“, казва Рорк. Тод безразлично вдига рамене. „Може би, но поне не съм лицемер. Съжалявам ли, че тя умря? Не. Това, че умря, ме прави съвършено необвързан. Свободен. Сега нямам за кого друг да мисля, освен за себе си. Нямам пред кого да давам отчет. Нямам за какво да се грижа, освен за писането си.“

Майк го прие.

— Значи сваля белите ръкавици в следващия отрязък.

— Ако с това искаш да кажеш, че ще се разкрие истинският характер на Тод — не. Не изцяло. Но все пак започваме да долавяме пукнатини във фасадата.

— По същия начин, както истинския характер на Ноа Рийд ти се разкри, когато ти се премести в Кий Уест. Парче по парче.

Паркър усети как мускулите на лицето му се втвърдяват, както всеки път, щом в мисълта му изникнеше Ноа.

— На Рорк му трябват само няколко глави, за да види така наречения си приятел като това, което наистина е. На мене ми бяха нужни няколко години. И накрая беше станало твърде късно.

Той впи поглед в краката си, после, отмествайки с усилие на волята грозните спомени, отново се зарови в ръкописните си бележки.

— В следващата сцена изниква отново и професор Хадли.

Майк си наля още една чаша лимонада, седна обратно на стола си и зае очаквателна поза.

— Всъщност Тод въвежда темата — обясни Паркър. — Той коментира колко чудесно е, че са променили мнението си за тази ситуация. Казва, че ако не е бил скроил този номер на Рорк, сегашната им връзка с професора може би нямало да е толкова здрава, каквато е. Казва, че Рорк трябва да му е благодарен за това, което е направил.

— Рорк не е готов да иде толкова далеч, че да му благодари, но се съгласява, че в дългосрочна перспектива това е било в тяхна полза — Паркър си пое дъх. — Този разговор има за цел да осведоми читателя, че професор Хадли е видял нещо обещаващо в тези талантливи момчета, така че е предложил да продължи да рецензира работите им и когато те престанат да бъдат негови студенти.

— Много великодушно от негова страна.

Паркър се намръщи.

— Не е чак такъв алтруист. Планирал съм една глава, написана от негова гледна точка, където читателят научава, че той иска да тренира тези двама млади писатели просто защото разпознава у тях таланта и иска да го види развит и обработен и после, надява се да види техни публикации и срещата им с една възторжена публика.

— Усещам, че сега идва едно „обаче“.

— Обаче нима не би било звезда в неговата корона, ако именно той открие романистите, които ще дадат лице на следващото поколение?

— С други думи, той е едно опортюнистично старо копеле.

Паркър се разсмя.

— Всички са опортюнисти, Майк. Всички. Без изключение. Различават се само по степента на опортюнизъм. Докъде е готов да стигне всеки, за да получи това, което иска? Някои отпадат рано. Предават се или поемат друга посока, или просто решават, че това, което са тръгнали да гонят, не си струва риска или цената. Но други…

Той млъкна и насочи поглед към някаква точка в близкото пространство.

— За да получат това, което искат, други са склонни да направят всичко. Всичко. Способни са да прекрачат отвъд закона, отвъд приличието или морала, стига да излязат начело.

Майк тъкмо щеше да изкаже забележка относно това философско отклонение, когато внезапно промени мнението си и зададе въпрос, който според Паркър беше по-миролюбив.

— Искаш ли да придадеш толкова голяма важност на един второстепенен персонаж?

— Тоест на Хадли? Той е много важен за интригата.

— Така ли?

— Съществено важен.

Майк кимна, явно преминал на друга мисъл. След половин минута мълчание Паркър го попита за какво мисли.

— Как се развива действието? Диалогът? Прекалено много ли се разказва за апартамента в Кий Уест или недостатъчно?

— Кестенявата стриптийзьорка на покрива…

— Мери Кетрин.

— Е момичето…

— В пролога, което ги придружава на корабчето. Нали помниш: „Едно от момчетата взе горнището на бикините й и го размаха над главата си, преди дори да бяха излезли от залива.“ Затова е извънредно важно читателят да разбере, че тя е дружелюбна и готова за забави. За нея се говори повече в следващата сцена.

— Тя е приятно момиче, Паркър.

— Стриптийзьорката със сърцевидното дупе ли?

Майк го изгледа навъсено. Паркър изруга под нос. Майк беше твърдо решил да говори за Марис, а когато Майк си втълпеше, че трябва да говори за нещо, щеше да върти и суче, докато не постигне своето.

Паркър върна записките си на бюрото, като знаеше, че може да избегне този разговор, да продължи да работи в остатъка от следобеда.

— Най-напред, Марис е жена, а не момиче. И кой изобщо е казвал, че не била хубава? Не и аз. Да си ме чувал да казвам, че не е хубава? Тя казва „моля“ и „благодаря“, разстила салфетка на скута си и прикрива устата си, когато се прозява.

Майк го стрелна с поглед.

— Приемам. Не е това, което ти очакваше.

— Не. Малко е височка — излагаше се на опасността за втори път да бъде прострелян с поглед. Разпери широко ръце. — Какво искаш да кажа? Че не е снобката, която съм смятал, че ще бъде? Добре, не е.

— Ти очакваше едно разглезено богаташко момиче.

— Една абсолютна кучка.

— Агресивна и груба…

— Нахалница.

— Която ще нахлуе тук, ще наруши спокойствието ни и ще се опита да шашне с нюйоркските си маниери и превъзходство. А вместо това Марис… е, ти най-добре знаеш какво представлява тя — и сякаш се сети за нещо, възрастният мъж добави: — Въпреки всичко тя прави впечатление, нали?

Да, така беше. Много по-меко, много по-женствено впечатление, отколкото Паркър бе очаквал. Хвърли поглед към вазата на масичката за кафе. По време на сутрешната си разходка Марис бе събрала малко орлов нокът и бе запитала дали той няма да възрази, ако го сложи в тази ваза. „Да внесе светло петно в стаята“, бе казала тя.

Майк, запленен до оглупяване от нея, бе преобърнал кухнята с главата надолу, докато намери подходящ съд. Дни наред букетът от диви цветя бе изпълвал солариума с тежкия си аромат. Но сега вече не приличаше на нищо. Цветчетата се бяха съсухрили, водата лъхтеше на блато. Но Паркър не бе помолил Майк да го махне и Майк не се бе заел да освободи вазата. Това беше спомен от нея, който те още не бяха готови да унищожат.

Черупките, които тя бе събрала на плажа, още лежаха на масата, където ги бе подредила с толкова гордост. Когато ги бе донесла, краката й бяха боси и целите в пясък. Бяха оставили отпечатъци по пода, които тя бе настояла лично да изтрие.

Умиращото му стайно растение се съживяваше, защото тя го бе преместила на по-добро място; две модни списания, с които се бе занимавала, докато той работеше по романа си, още лежаха на стола, на който тя бе седяла.

Именно възглавничката с ресни бе притискала до гърдите си, когато го бе слушала да чете един откъс от ръкописа си.

Накъдето и да погледнеше, имаше следи от нея.

— Тя е интелигентна жена — обади се Майк. — Доказа го. Умна и чувствителна.

Говореше с приглушен глас, сякаш чувстваше духа й в стаята и не искаше да го подплаши. Което дразнеше Паркър повече, отколкото, ако бе задраскал с нокти по някоя училищна дъска. Държаха се като глупаци. И той наравно с Майк. Двама сантиментални мухльовци.

Във всеки случай кой беше казал, че стаята му имала нужда да бъде осветлена? Тя си му харесваше точно такава, дълго преди сянката на Марис Мейдърли-Рийд да се бе появила на прага му.

— Не се заблуждавай, Майк — каза той малко по-остро, отколкото бе възнамерявал. — Прави се на чувствителна, защото иска от мен книга.

— Книга. Не приход. Не мисля, че я е грижа дали „Завист“ ще спечели и един цент за компанията й. Тя харесва твоето писане.

Паркър безразлично вдигна рамене, но тайничко се съгласи с него. Въпреки спора, Марис изглеждаше много по-заинтересувана от разказвателните аспекти на книгата му, отколкото от потенциала й да привлича пари.

— Тя умее и да се присмива на себе си. Харесвам това у всекиго — после, поглеждайки косо към Паркър, Майк добави: — Предполагам, няма нужда да споменавам, че е красива…

— Тогава защо го споменаваш?

— Значи си забелязал?

— Ти да не мислиш, че като съм сакат, съм и сляп? Да, приятно е да я гледа човек — и той направи жест, с който искаше да каже: „И какво от това?“ — Видът й не ме изненадва. Нали видяхме снимката й в оная статия в списанието.

— Снимката не даваше вярна представа за нея.

— Аз очаквах, че ще бъде привлекателна. Ноа никога не ходеше с грозни момичета — изръмжа Паркър. — Поне доколкото аз знам.

Когато Майк реши да не коментира думите му, Паркър продължи.

— Знаеш ли какво? Радвам се, че е привлекателна. Наистина се радвам. Това ще направи още по-интересно всичко, което съм замислил.

— И какво е то?

— Знаеш, че никога не говоря за интригата, докато не съм я записал поне отчасти. Предполагам, че трябва да използвам въображението си.

— Ти ще използваш Марис.

— Напълно си прав, мамка му. А ако не одобряваш езика ми, запуши си ушите — той изтри потта от челото си. Климатикът работеше, защо тогава му бе станало толкова горещо? — А сега, можем ли най-накрая да приключим с този разговор? Имам още работа.

Майк спокойно си допи лимонадата, после отново прошумоля със страниците. Най-накрая стана, отиде до Паркър и му подаде листата.

— Напредваш.

— Не прекалявай с похвалите — изрече с комичен тон Паркър. — Може да ми се замае главата.

На излизане Майк подхвърли:

— Може би ще искаш да поразмислиш върху мотивацията.

— Мотивацията на героите ми е съвършено ясна.

Майк не си даде труд да се обърне и да погледне Паркър в лицето, когато каза:

— Изобщо не говорех за героите ти.