Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Envy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 83 гласа)

Информация

Сканиране
rumi_1461 (2010)
Разпознаване и корекция
Dani (2011)
Последна корекция
smarfietka (2012)

Издание:

Сандра Браун. Завист

ИК „Коала“, София, 2001

Американска. Първо издание

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 954-530-076-0

История

  1. — Добавяне

Глава 14

Марис се прокашля.

— Предполагам, че на Рорк не му се е искало да размаже някого.

— Нали вие предложихте да опиша по-подробно връзката им?

— Точно така.

— Добре… Те се целуват и всичко става предсказуемо. Рорк разкопчава палтото й, сгушва се на гърдите й. Тя му дава достъп до малка част от кожата си. „Кадифено топла, ароматна женска кожа“, така пише тук. Ще поработя над това.

И си отбеляза нещо.

— Той гали гърдите й. За първи път, откакто са започнали да се срещат, използва устата си. Целува зърната й, показва й какво е възбудата, открива й приятните възможности, които имат мъжът и жената, стига да решат да ги изследват.

Сърцето на Марис заби ускорено.

— Нейното ухание. Нейният дъх. Усещането за нея на езика му. Съчетано с неприятностите от деня. Той вече примира. Затова отвежда ръката на Лесли в дънките си и деликатно казано, тя му върши „ръчна работа“.

— На това ли казвате „деликатно казано“?

Дрезгавата нотка в гласа й го накара да вдигне глава и той я изгледа.

— В сравнение с някои произволно избрани фрази, както и да ги подберете, това е доста деликатно. Така е.

— Добре.

— Рорк й казва, че я обича.

— Сериозно ли говори?

— В този момент ли? От цялото си сърце.

Строгото лице на Паркър я накара да се засмее.

— Сигурна съм. Ами Лесли как реагира?

— А — каза той и сви вежди. — Както излиза, тази „ръчна работа“ е нейният подарък за сбогуване. Тя го напуска.

— Точно в този момент?

— Да. Така е, черно на бяло.

— Хм. А дали го напуска поради причините, изложени в първата чернова?

— Да.

— Значи се проявява доста мило? И е умна. Колкото и да я боли, тя прави онова, което осъзнава, че е най-доброто и за двамата, особено за Рорк. Мисли най-напред за него и за неговата кариера.

— Може би. Но трябва да ви кажа, Марис, когато мъжът току-що е свършил, за него е страшен удар жената да стане и да си отиде.

— Предполагам.

— Да, така е — каза той, кимайки многозначително. — Питайте, който и да е мъж.

— Ще се доверя на думите ви.

— Според Рорк тя е една безсърдечна кучка. Той няма нужда от нейната милостиня, а и коя, по дяволите, си мисли, че е тя? Той е добър и… със смачкана физиономия — Марис понечи да възрази, но Паркър вдигна предупредително пръст. — Поне в началото — прелисти останалите страници. — Да продължавам ли?

— Моля.

— Денят е започнал зле и завършва съвършено гадно.

„Той помисли дали да не се напие, но не видя причина. Разочарованията му от днес щяха да го преследват и утре и не би трябвало да се изправя срещу тях с болезнен махмурлук в главата.

Освен това нямаше никакво оправдание да се напие. Мъжът прави това само ако има какво да чества… или какво да оплаква. Човек можеше да си позволи да оплаква някоя катастрофа, която му се е стоварила неочаквано на главата като Божие възмездие или каприз на съдбата. Но да съжалява заради собствената си вина — това не даваше на мъжа подобно право. Отговорността за това, че сам се е поставил в отвратителна ситуация, не можеше толкова лесно да бъде премахната.

И колкото и да му се искаше да стовари вината за сегашното си нещастие върху Лесли, Хадли или Тод, Рорк си признаваше, че по-голямата част, ако не и цялата вина, си е само негова.

Лесли беше мъдра за годините си и житейския си опит. Нещо повече, беше честна до болка. Индивидуалните им желания толкова се разминаваха, мечтите им бяха толкова различни, че двамата не можеха да имат съвместно бъдеще. Сега техните цели влизаха в конфликт. В бъдеще конфликтът неминуемо щеше да се превърне в катастрофа. И когато дойдеше неизбежната раздяла, двамата щяха да останат наранени и огорчени.

Мъдростта на нейния избор да се върне към малкия град и към дълготърпеливия си предишен приятел не намаляваше с нищо горчивината от нейната загуба, но ако прекратяха връзката дори преди тя да е започнала, това щеше да им спести бъдещи главоболия. Поне се разделяха в момент, когато всичките им спомени бяха хубави.

Професор Хадли имаше пълното основание да се ядоса. Не искаше да бъде наставник на глупави студенти. Беше вероятно също толкова ядосан от Рорк, заради това че се е оставил съквартирантът му да го метне, колкото и поради самото му закъснение. Времето на професора беше и без това ограничено, а наставленията му — твърде ценни, за да бъдат разпилявани за глупаци.

Сега изпитанието на Рорк беше да докаже на Хадли, че въпреки всички очебийни свидетелства той не е малоумен. Че може да си извлече поука от този опит. И трябваше да я извлече. В противен случай напълно щеше да оправдае мнението на Хадли, че е глупак, за когото не си струва да хаби време и усилия.

Днес беше първият студен ден от сезона. Беше и първият ден от живота на Рорк Слейд като възрастен. Без церемонии, без посвещения той бе минал през ритуала на инициацията. С каквито и остатъци от невинност да се бе събудил тази сутрин, сега те му бяха отнети. След днешния ден доверието оставаше само празна дума, далечен идеал, който никога нямаше да има практическо приложение в живота. След днешния ден всяко негово убеждение щеше да бъде белязано със скептицизъм.

Рорк осъзна това израстване едва след години, след часове, дни и месеци, в които се бе ровил в страниците на личната си история, бе търсил онзи крайъгълен момент, когато животът му от прелестна магия се бе превърнал в проклятие… бе търсил дълго. И търсенето винаги го отвеждаше до този ден.

Месеци след Деня на благодарността Рорк мислеше за професор Хадли, за това, какво би могъл да научи от този свой горчив опит. Размишляваше за всичко, което бе научил от Лесли за себе си като човек и като начинаещ писател. Опознаваше горчивината чрез собствената си болка.

Но съвършено съзнателно избягваше да мисли за това, което бе научил за своя най-добър приятел Тод.“

Когато Паркър дочете последната страница, той остана загледан известно време в последното изречение, после пусна листа, който падна на пода до другите.

— Толкова съм написал засега — каза тихо той, без да погледне към Марис.

Тя бавно спусна крака на пода. Плъзна длани по бедрата си, после сплете пръсти, изправи рамене, пое си дълбоко въздух и го изпусна на пресекулки.

— Добре, Паркър. Това е против политиката на компанията и против моята собствена политика, но ще ви дам аванс от десет хиляди долара само за да завършите ръкописа. Когато сложите последната точка, ще се договаряме за условията на договора. Ако отклоните нашите условия и продадете книгата другаде, десетте хиляди трябва да бъдат възстановени от първите доходи, които получите от другия издател. Ако приемете, тези десет хиляди ще бъдат прибавени към аванса, за който после ще се споразумеем. Междувременно ви предлагам да си намерите агент.

— Аз предлагам да се върнете към действителността.

— Това „не“ ли означава?

— Двадесет и пет хиляди. Което едва ще покрие разходите ми. Трябва да си купувам касети за принтера, хартия.

— Доста скъпа хартия — отбеляза тя шеговито. — Петнадесет. Това е акт на добра воля, като се има предвид, че дори няма нахвърлян сценарий.

Той се замисли няколко секунди.

— Петнадесет, без клауза за първите приходи от друг издател и петнадесетте не се включват в аванса, за който ще се споразумеем. С други думи, петнадесетте си остават за мене, независимо от всичко. Ако „Мейдърли прес“ не може да си позволи да заложи петнадесет бона, би трябвало утре да пуснете кепенците.

Той беше прав, разбира се, и само за да спази приличието, тя реши да не се пазари повече. Яростните преговори можеха да почакат, докато дойдеше времето да се уговарят окончателните условия за договора.

— Разбрахме се. Когато се върна в Ню Йорк, ще кажа в юридическия отдел да подготвят предварително споразумение. А за момента сключваме джентълменско споразумение.

Тя му протегна ръка. Той я взе, но само за да я привлече по-близо до себе си.

— С никакви усилия на въображението човек не би ви нарекъл джентълмен.

Тя се наведе още малко, почти долепяйки лицето си до неговото, и прошепна:

— Нито пък вас.

Той се разсмя и пусна ръката й.

— Заслужих си го. Искате ли да вземете останалото със себе си? — и посочи страниците, пръснати по пода.

— Моля. Бих искала баща ми да ги прочете.

— А съпругът ви?

— Ноа по принцип се занимава с деловата страна и оставя на мене редакторската работа, но тъй като вложих толкова много лични усилия в тази книга, сигурна съм, че и той ще иска да я прочете.

Паркър избута количката си назад, за да може тя да коленичи и да събере листата.

— Бих ви помогнал, но…

— Не се тревожете.

— … така ми харесва. Вече си ви представях коленичила пред мене.

— Коленичила в унижение?

— Да, и това.

Тя вдигна очи към него, но си пожела да не го бе направила. Той не се усмихваше, не се шегуваше. Забележката не спадаше към обичайните му намеци.

— Мръсни фантазии. В някои щати биха могли да ме арестуват.

— Престанете, Паркър.

— Добре, преставам.

— Благодаря ви.

— Когато вие престанете да изглеждате така.

— Как?

— Ужасно подходяща за чукане.

— Така не се говори.

— Напротив, говори се.

— Би трябвало да ви обвиня в сексуален тормоз.

— Аз ще отрека.

— Само поради тази причина няма да го направя.

Тя продължи да събира страниците с бързи и гневни движения. Тогава забеляза белега. Той не носеше чорапи, краката му бяха боси, обути само в чифт маратонки, които — за жалост — изглеждаха нови и неупотребявани. Белегът пресичаше глезена на десния му крак, изкачваше се нагоре и изчезваше в крачола. Плътта беше подута и набръчкана.

— Оттам нагоре става по-зле. Всъщност този белег си е направо красив в сравнение, с който и да е от останалите.

Тя вдигна поглед към него.

— Съжалявам, Паркър.

— Няма нужда да се извинявате. Човешко е да полюбопитстваш за такива гротескни неща. Свикнал съм да ме зяпат.

— Не. Исках да кажа, че съжалявам за това, което ви се е случило. Сигурно ужасно ви е боляло.

— Отначало.

Правеше се на равнодушен, но тя знаеше, че не е.

— След няколко години се научих да живея с него. В крайна сметка болката ми стана нещо обикновено. Освен в студено време. Тогава направо ме къса.

— Затова ли се преместихте на Сейнт Ан? Да избегнете суровите зими?

— Това е една от причините — той премести количката си. — Ще ида донеса още от сладкиша. Искате ли?

Тя се изправи.

— Не, благодаря. Трябва да си лягам. Помолих Майк да ме събуди рано сутринта.

— Да, да.

Само за секунди държанието му се бе сменило. Тя бе видяла белезите му — и вътрешните, и единия на крака му, а той не можеше да понесе това. За него белезите бяха равносилни на слабост, ограничение, наложено на мъжествеността му. Което беше смехотворно.

Защото, с изключение на обезобразените си крака, Паркър беше олицетворение на мъжествеността. Раменете и гърдите му бяха широки. Както бе забелязала вечерта, когато се запознаха, мускулите на ръцете му бяха твърде силни. Дори краката, доколкото можеше да отгатне под панталоните, също бяха мускулести. В един разговор с Майк тя беше попитала защо Паркър не използва моторизирана инвалидна количка. Той бе казал, че Паркър би искал да поддържа тялото си в максимално добра форма и придвижването на количката с ръце му помага да тонизира мускулите си.

Красотата му не беше класическа, както на Ноа. В чертите на Паркър личеше ясно изразена асиметрия, но неправилността правеше лицето му привлекателно и интригуващо. Квадратната челюст, сериозното изражение и косата, почти оставена без специални грижи — всичко това допринасяше за една мъжествена привлекателност.

Мъжественост, при която най-безопасната дистанция за омъжена жена беше пълното оттегляне.

— Скоро ще ви се обадя, Паркър.

— Аз не съм тръгнал за никъде — каза той рязко.

— Излейте си сърцето на хартията.

— Да. Довиждане, Марис.

Той тръгна с количката към кухнята, без да погледне назад. Така би могъл да се отдалечи и с бяг от нея. Вратата се тресна зад гърба му.

Останала сама в празната полутъмна стая, Марис се почувства неловко и донякъде победена. Не знаеше какво бе очаквала, но бягството на този мъж съвсем я обърка. Имаше това, за което бе дошла — споразумение с него да завърши „Завист“. Още едно ръкостискане, за да подпечата това съглашение, нямаше да го убие, нали? Не беше споменал, че ще я изпрати утре сутрин. Тя със сигурност не очакваше сбогуването им да бъде продължително и сладникаво, но във всеки случай усети, че гребенът й е паднал.

Честно казано, мъчно й беше, че си тръгва. А би трябвало да се радва, че се връща на собствена почва, където акцентът, кухнята, нощните звуци й бяха познати. Тя с ужас разбра, че се плаши от утрешното заминаване. Островът я бе запленил с великолепния си пейзаж и щурците, чийто концерт я унасяше всяка нощ. Отначало влагата я бе притеснила, бе й се сторила почти непоносима, но с времето се бе научила да харесва усещането за нея по кожата си. Обраслите с мъх дървета, почти толкова стари, колкото и прибоят — всичко това правеше острова да изглежда като че ли в друг свят, омагьосващ и съблазнителен.

Такъв беше и Паркър Ивънс. Но тя прогони тази мисъл.

Отбеляза, че страниците са овлажнели от силното стискане. Отпусна пръсти и тъжно поклати глава. Нямаше съмнение относно източника на тези чувствени мисли. Те се бяха загнездили в ума й, когато Паркър бе прочел онзи проклет пасаж за целувките и зърната, и за прекрасните възможности пред мъж и жена, които биха искали да ги изследват.

Възнамеряваше да се върне във виличката за гости и да прочете насаме страниците, но промени решението си. Можеха да почакат, докато се върне в Ню Йорк под луминесцентните светлини в позната среда зад сигурната барикада на собственото й бюро и претоварения график. Можеха да бъдат прочетени, когато техният автор не беше в съседната стая, зает с фантазии за нея, за които би могъл да бъде арестуван.

Преди да излезе от солариума, тя взе един роман от Макензи Руун от библиотеката на Паркър. Имаше чувството, че няма лесно да заспи. Криминалната история щеше приятно да я развлече. Дек Кейтън щеше да й прави компания.

 

 

Когато Паркър влезе в памукочистачната на следващата сутрин, подплаши един енот.

— Вече си станал, приятел. По-добре си помести задника.

Животното се шмугна между счупените дъски на стената.

Той обичаше да идва в памукочистачната, преди слънцето да е изгряло, когато е още доста студено и лек ветрец подухва от океана. Обичаше да наблюдава как първите слънчеви лъчи си пробиват път през пукнатините в стените. Представяше си, че постройката има душа, която се събужда при изгрев-слънце с напразната надежда, че новият ден ще й донесе живот и оживление.

Представяше си го, защото можеше да се оприличи на нея.

Той знаеше какво е хората да те изключат, да си тръгват, поклащайки глави и премълчавайки, че няма да можеш да бъдеш полезен почти на никого.

Безброй сутрини се бе будил така. Сега, преди да си спомни в какво положение се намира, в ума му се мярваше мисълта какво ще му донесе денят. Тогава болката го събуждаше изцяло и със съзнанието се връщаше жестоката действителност — че денят няма да донесе нищо друго, освен все същото отчаяние и безнадеждност, както предният ден, както и по-предният.

Слава Богу, че със зъби и нокти се бе освободил от тези пораженски настроения. С усилие на волята той бе придал смисъл на дните си. Бе си поставил цел. Макар да му бе струвало невероятно мъчителни физически болки, макар много пъти упорството му да се бе смалявало до отчаяние, той не се предаваше. Сега само седмици го деляха от осъществяването на тази цел.

Една птичка влетя в сградата през отворената врата, прекъсвайки размислите на Паркър. Кафявото създание на петна — Майк беше познавачът, той би могъл веднага да идентифицира птичето от тридесет ярда — кацна на ръба на галерията, наведе настрана перушинестата си главичка и изгледа любопитно Паркър.

— Обзалагам се, че се питаш какво ли правя тук.

Самият той се питаше какво, по дяволите, прави тук, говорейки с животни тази сутрин, но тази мисъл не го безпокоеше особено. Някога бе крещял до пресилване срещу батальон въображаеми плъхове, които се катереха по неподвижните му крака, по скута и корема му чак до гърдите, за да атакуват лицето и врата му с дългите си остри зъби. Защо сега ще го е грижа, ако напълно съзнателно се обръща към нещо толкова безобидно и истинско като едно птиче.

Бе дошъл тук сред тези руини, за да размисли отново върху интригата и за да потърси евентуалните й несъвършенства. Бе дошъл тук, за да провери доколко е готов и за да се пита — и то неведнъж — какво е могъл да пропусне. Както и за да предвкуси сладостта на бъдещото си отмъщение, да го види как стига до своя край, да го приключи след цели четиринадесет години.

Понякога се отбиваше тук просто за да избяга от Майк. Когато двама упорити ергени живееха в една къща, неизбежно единият понякога ставаше излишен. Скарванията бяха винаги по вина на Паркър. В сравнение с него Майк проявяваше характера и търпението на светец.

Не би могъл да се справи без Майк и не понасяше мисълта, че един ден това ще му се наложи. Никой не би дал на Майк истинската му възраст, Паркър знаеше, че той трябва да е над седемдесет. Слава богу, като че ли здравето му бе добро, а енергията му бе като на мъж на половината на неговите години.

Той наистина харесваше… не, обичаше този старец.

Но имаше дни, когато дори дълготърпеливият Майк Стротър му лазеше по нервите, когато имаше нужда от пълна самота, когато една стая не му беше достатъчна, за да се пребори с демоните си.

Тази сутрин бе дошъл тук да мисли специално за Марис. Сред тези порутени стени се бе родил планът му да я привлече на остров Сейнт Ан под своя покрив и под своето влияние.

Но не бе планирал, че тя ще му влезе и под кожата.

Не можеше обаче да изпита съжаление към нея. Ако трябваше да накара Ноа Рийд да познае ада тук на земята, абсолютно необходимо беше да използва неговата жена. Тя щеше да се озове в центъра на предстоящата престрелка, но това беше ужасно лошо. Щеше да си получи заслуженото, задето се е омъжила за такъв гадняр. Изглеждаше умна, говореше умно, но не можеше да бъде чак толкова прозорлива.

— Хайде де, я си представи една жена да се омъжи за някого, защото се била влюбила в герой от книга. Какъв глупак трябва да е човек? — запита той врабчето.

Не, не можеше да си позволи да се размеква при мисълта за Марис Мейдърли-Рийд. Какво от това, че го бе разсмяла? И че си бяха поговорили добре? И го бе погледнала с нейните тъжни акварелни очи и бе му съчувствала заради белезите? Не искаше нейното съжаление. Не му беше нужно. И тя със сигурност нямаше да го съжалява, ако знаеше какво й готви…

— Кучи син такъв!

Той извъртя количката си навреме, за да избегне летящата към него книга с твърда подвързия.