Мери Хигинс Кларк
Нежни убийства (95)

94

Алекс Райт потърси Сюзън в апартамента й в десет, в единайсет, в дванайсет и успя да се свържи с нея едва в един.

— Опитах да се свържа с вас по-рано, но не си бяхте вкъщи — каза той.

— Можехте да оставите съобщение.

— Не обичам да говоря с автомати. Исках да се видим, ако приемехте да ви заведа на късна закуска или може би на ранен обяд.

— Благодаря, но нямаше начин да успея — отвърна Сюзън.

— Посетих една позната в болницата. Което ме подсеща… Алекс, съществува ли нещо като стандарт за приюти в Централна Америка?

— Стандарт? Не съм сигурен какво имате предвид, но мисля, че не. Ако говорите за външния им вид, все пак, тогава, както при болниците и училищата, налице са някои характеристики, типични за този вид институция. Защо?

— Защото имам едни снимки, които бих искала да ви покажа. Кога тръгвате утре?

— Рано. Затова исках да ви видя днес. Какво ще кажете за вечеря?

— Съжалявам, заета съм.

— Добре, заради вас ще предприема това мъчително пътуване до центъра. Ще си бъдете ли вкъщи известно време?

— Целия следобед.

— Тръгвам веднага.

„Зная, че съм права — помисли си Сюзън, докато затваряше телефона. — Тези две сгради не са подобни, те са просто еднакви. Но по този начин ще бъда абсолютно сигурна.“

Книгата за фамилна фондация „Райт“ лежеше на бюрото й, отворена на снимката на приюта в Гватемала. Линия по линия тя съвпадаше със скицата, която Джейн Клозън имаше в болничната си стая.

„Но това е скица, не снимка — напомни си тя. — Може би Алекс ще види някои разлики, които аз пропускам.“

Когато разгледа фотографиите, Алекс наистина видя някои подробности, които тя беше пропуснала, но вместо да разграничават двете сгради, те още по-категорично потвърждаваха тяхната прилика. В скицата, която притежаваше госпожа Клозън, художникът беше изрисувал малко животно над входната врата на приюта.

— Вижте тук — каза Алекс. — Това е антилопа. Сега погледнете снимката в книгата. Там също я има. Антилопата е взета от герба на нашия род — винаги слагаме това изображение над вратата на всяка сграда, чието строителство обезпечаваме.

Двамата бяха застанали един до друг до бюрото в кабинета на Сюзън.

— В такъв случай не е възможно пред вашата сграда да има табела с името на Реджайна Клозън.

— Рисунката на табелата е абсолютен фалшификат, Сюзън. Предполагам, че някой прибира парите, които са били отпуснати за построяването на тази сграда.

— Трябваше да съм сигурна.

Сюзън си помисли за Джейн Клозън и за това колко тъжна и разочарована ще бъде, когато разбере, че Дъглас Лейтън я е мамил.

— Сюзън, вие изглеждате истински разстроена — каза Алекс.

— Наистина съм, но не заради себе си. — Тя се опита да се усмихне. — Какво ще кажете за чаша кафе? Не знам за вас, но аз май имам нужда от едно.

— Да, благодаря. Всъщност, искам да видя какво кафе правите. Това може да се окаже много важно.

Сюзън затвори книгата за фамилна фондация „Райт“.

— Утре ще покажа тази снимка на госпожа Клозън. Тя трябва да разбере колкото се може по-скоро. — Погледна писалището си и внезапно си даде сметка колко разхвърляно може да изглежда в очите на Алекс.

Алекс взе брошурата със списъка на пасажерите от „Морска нимфа“ и я отвори.

— Това е туристически воаяж, на който сте били, така ли?

— Не, аз никога не съм била на такова пътуване. — Сюзън се надяваше, че Алекс няма да й зададе повече въпроси. Тя не желаеше да разговаря с никого за онова, което вършеше в момента дори с него.

— Аз също — каза той и остави брошурата на бюрото. — Хваща ме морска болест.

Докато си пиеха кафето, той й каза, че Бинки му се обадила, за да го покани на обяд.

— Попитах дали и вие ще ходите. Когато ми отговори отрицателно, аз отказах.

— Опасявам се, че Бинки не ме харесва особено — каза Сюзън. — И мисля, че не мога да я обвинявам. Буквално на колене умолявах татко да не се жени за нея.

— Как точно?

— Какво? — Сюзън го погледна и забеляза веселото пламъче в очите му.

— Питам, защото аз също паднах на колене пред баща ми да не се жени за Джери. В крайна сметка нямаше никаква полза. И точно затова Джери ме ненавиждаше до дъното на душата си.

Той стана.

— Трябва да тръгвам. Цялото ми бюро е отрупано с неща, които трябва да разчистя.

Той се обърна към нея на прага.

— Сюзън, ще отсъствам седмица или десет дни. През това време можете да бъдете заета колкото си искате, но после не прекалявайте с работата, става ли?

Точно затвори вратата зад него и телефонът иззвъня. Обаждаше се Дий, за да се сбогува.

— Утре заминавам за Коста Рика. Ще взема кораба оттам — каза тя. — Ще остана на борда до Калао. Не беше ли забавно снощи?

— Беше страхотно.

— Обадих се на Алекс да му благодаря, но него го нямаше.

Сюзън долови въпроса в репликата на сестра си, но нямаше никакво намерение да я уведомява, че Алекс е бил с нея, нито да й дава обяснения за причината за посещението му.

— Може би ще успееш да се свържеш с него по-късно. Дий, пожелавам ти да изкараш великолепно.

Сюзън затвори с болезненото съзнание, че не може да изпита истинско удоволствие от компанията на Алекс. Тя се страхуваше от появата на някакви по-близки отношения между тях двамата, особено ако Дий продължи да го преследва. Сюзън нямаше никакво намерение да изживява повторно мъката, че е загубила мъж заради сестра си.