Мери Хигинс Кларк
Нежни убийства (15)

14

Памела Хейстингс не възразяваше някоя и друга вечер да остава сама. Съпругът й Джордж беше в командировка в Калифорния. Дъщеря й Аманда учеше в колеж. Тази година беше първокурсничка в Уелзли. Нямаше и месец, откакто занятията й бяха започнали, и макар Памела да тъгуваше за нея, в същото време изпитваше гузно удоволствие от успокоителната тишина в апартамента, от мълчанието на телефона, от необичайния порядък, който цареше в стаята на Аманда.

Миналата седмица в Колумбийския университет беше доста натоварена — освен с обичайната учебна програма и със съвещания на преподавателския състав и студентски конференции. Памела винаги очакваше с нетърпение петък вечерта — желан и любим оазис — и събирането у Каролин с „бандата на четиримата“, както обичаха да се наричат едно време. Последният път мина приятно, но срещата остави у нея особено притеснение. Предчувствието за неизбежно зло, което усети, докато държеше тюркоазния пръстен, все още я плашеше. Не беше разговаряла с Каролин от онази вечер, но когато завъртя ключа на своя апартамент на Медисън и Шейсет и седма улица, си каза твърдо, че трябва да се обади на приятелката си и да я предупреди непременно да се отърве от този пръстен.

Погледна часовника си. Беше пет без десет. Памела отиде направо в спалнята, смени строгия си тъмносин костюм с удобни панталони и една от ризите на съпруга си, сипа си малко скоч и седна да гледа новините. Очакваше я спокойна вечер, която й принадлежеше изцяло.

В пет и пет тя се взря в отделената с кордон част на Парк Авеню и Осемдесет и първа улица, където имаше огромно задръстване и тълпи от минувачи оглеждаха опръскан с кръв камион с хлътнала навътре предна скара.

С недоверие и ужас изслуша коментатора зад кадър:

— Това бе сцената на Парк и Осемдесет и първа, където преди малко, очевидно подари блъсканица сред пешеходците, четиридесетгодишната Каролин Уелс попадна под колелата на минаващ камион. Пострадалата незабавно бе откарана в болницата „Ленъкс Хил“ с многобройни вътрешни и външни наранявания. Нашият репортер разговаря на местопроизшествието с няколко очевидци на злополуката.

Памела скочи на крака, долавяйки бегло репликите: „бедната жена…“, „ужасно е, че на хората им се позволява да шофират така…“, „длъжни са да направят нещо за движението в този град…“. После една възрастна жена извика:

— Вие всички сте слепи. Тя беше блъсната!

Памела не откъсваше поглед от екрана. Репортерът поднесе микрофона към жената:

— Бихте ли ни казали името си, госпожо?

— Хилда Джонсън. Аз стоях близо до нея. Тя държеше под мишница някакъв плик. Един мъж го дръпна. И после я блъсна.

— Това е глупост, тя падна! — извика друг от присъстващите.

Говорителят се включи отново:

— Току-що чухте коментара на една свидетелка, Хилда Джонсън, която твърди, че е видяла как непознат мъж блъска Каролин Уелс пред камиона, след като е издърпал нещо като плик от ръката й. Макар че сведенията на госпожа Джонсън се различават от онова, което са видели всички останали свидетели на произшествието, от полицията заявяват, че ще вземат предвид и нейните показания. Ако версията й се потвърди, това ще означава, че привидната трагична злополука на практика представлява убийство.

Памела хукна за палтото си. Петнайсет минути по-късно седеше до Джъстин Уелс в чакалнята пред интензивното отделение на болницата „Ленъкс Хил“.

— В операционната е — каза Джъстин с равен безизразен глас.

Памела потърси ръката му.

Три часа по-късно един лекар излезе, за да говори с тях.

— Съпругата ви е в кома — заяви той на Джъстин. — Твърде рано е да ви кажа дали ще може да се оправи. Но когато беше в спешното, тя изглежда викаше някого. Звучеше като „Уин“. Кой би могъл да е този човек?

Памела усети как Джъстин стисна конвулсивно ръката й, докато с треперещ глас отвърна едва чуто:

— Не знам, не знам.