Мери Хигинс Кларк
Нежни убийства (71)

70

След като се свърза с Джъстин Уелс в болницата и се уговори с него да се видят в апартамента му, Сюзън спря набързо за един хамбургер с пържени картофи и кафе в една закусвалня недалеч от офиса си. „Прилично — помисли си тя, — а и поправя вкуса, след като трябваше да преглътна горчивия факт, че моята голяма сестра отново се опитва да сваля мъж, който проявява интерес към мен. Не че имам някакви силни чувства към Алекс — продължи мислено тя, докато отхапваше от хамбургера. — Твърде рано е за нещо подобно. Става въпрос за почтеност и лоялност и всички онези старомодни добродетели, които изглежда отдавна не се котират в нашето семейство“ — констатира тя, докато се опитваше да определи обидата, която чувстваше, заради поведението на сестра си.

Усещайки нарастваща буца в гърлото си и с ясното съзнание, че в следващия момент очите й ще плувнат в сълзи, тя поклати глава и ядосано си каза: „Добре, ревливке, престани!“.

Сюзън погледна часовника си, после прие отново да й напълнят чашата с кафе и поиска сметката. Джъстин Уелс се беше съгласил да се види с нея в своя апартамент на Пето Авеню в осем часа. Оставаше й време, колкото да стигне дотам.

 

 

Сюзън не знаеше как изглежда Уелс. Памела Хейстингс, капитан Ший и Дон Ричардс го бяха описали като болезнено ревнив. „Вероятно съм си мислела, че във вида му трябва да има нещо зловещо“ — даде си сметка тя, когато той отвори вратата на апартамента си и тя се взря в тревожните очи на привлекателен мъж малко след четиридесетте.

„Тъмна коса, широки рамене, атлетична фигура — определено красив“ — реши тя, докато го изучаваше. — „Ако външността изобщо можеше да бъде някакъв критерий, той несъмнено е последният човек, чийто външен вид предполага изблици на необуздана ревност.“

— Заповядайте, доктор Чандлър. Пам също е тук. Но преди да сме си казали каквото и да е, бих искал да се извиня за начина, по който разговарях с вас преди известно време.

— Нека бъде Сюзън — каза тя. — И не са необходими никакви извинения. Както казах, според мен вие сте напълно прав, че обаждането на съпругата ви в моето предаване е причината тя в момента да е в болница.

Всекидневната недвусмислено отразяваше факта, че чук живеят архитект и дизайнер. Тесни, елегантни колони отделяха стаята от фоайето, а самото помещение беше с корнизи и винетки, с украсен със сложни фигури мраморен комин, с лъскав паркет и фин персийски килим, удобни на вид дивани и кресла, антични масички и лампи.

Памела Хейстингс поздрави сърдечно Сюзън.

— Много мило от ваша страна. Не мога да ви опиша какво означава за мен това ваше идване тук.

„Тя се чувства така, сякаш е предала Джъстин Уелс“ — отбеляза мислено Сюзън, докато слушаше думите на Памела. Отвърна й с успокоителна усмивка и после каза:

— Вижте, давам си сметка колко изтощени трябва да сте и двамата, затова минавам направо на въпроса. Когато Каролин ми се обади в понеделник, тя каза, че ще дойде в моя кабинет и ще ми донесе своя тюркоазен пръстен и една снимка на мъжа, който й го е подарил. Сега знаем, че тя вероятно е променила намерението си и е решила да ми ги изпрати по пощата. Надявам се, че има и други неща — сувенири или каквото и да е — които тя е запазила от онова пътуване с кораб, а те биха могли да ни дадат някаква информация за тайнствения мъж, когото тя спомена. Онзи, който се е опитал да я убеди да слезе от кораба в Алжир. Спомнете си думите й, че когато се опитала да му позвъни в хотела, в който трябвало да е отседнал, оттам й казали, че изобщо не са чували за такъв човек.

— Ясно ви е, че с Каролин не сме се задълбочавали в дискусии по това пътуване — каза Джъстин Уелс рязко. — Беше ужасен период и двамата отчаяно се стараехме да оставим тази раздяла зад гърба си.

— Джъстин, точно в това е въпросът — каза Памела. — Каролин не ти е показала тюркоазния пръстен. С положителност не ти е показала и снимката на онзи мъж. Това, което доктор Чандлър се надява, е, че може би има и други сувенири, които Каролин е скрила от теб.

Лицето на Уелс пламна.

— Докторе, както ви казах по телефона, можете спокойно да претърсите тук всичко. Искрено се надявам да откриете нещо, което да ни помогне да се доберем до човека, причинил това на Каролин.

Сюзън усети зловещи нотки в гласа му. „Дон Ричардс е прав — помисли си тя. — Джъстин Уелс е способен да убие всеки, който е причинил зло на жена му.“

— Да започваме — предложи тя.

Каролин Уелс имаше офис в апартамента — просторна стая, обзаведена с голямо бюро, диван, чертожна дъска и папки.

— Тя има офис и в Проектантската сграда — обясни Уелс на Сюзън. — Но всъщност предпочита да работи повече тук и разбира се, тук съхранява цялата си лична поща.

Сюзън долови напрежението в гласа му.

— Бюрото заключено ли е? — попита тя.

— Не знам. Не съм го докосвал.

Джъстин Уелс се извърна, сякаш връхлетян от емоции при вида на бюрото, където обикновено седеше съпругата му. Памела Хейстингс го хвана за ръката.

— Джъстин, защо не ни изчакаш във всекидневната? — предложи тя. — Нямаш нужда от тази гледка.

— Права си, нямам.

Той тръгна и чак когато стигна при вратата, се обърна:

— Но настоявам за следното — искам да зная за всичко, добро или лошо, което сте намерили и може да бъде от полза — каза той с почти обвинителен тон. — Мога ли да разчитам на думата ви?

И двете жени кимнаха. Той се обърна и продължи към коридора, а Сюзън каза на Памела Хейстингс:

— Хайде да започваме.

Тя прегледа бюрото, докато Памела ровеше в чекмеджетата с папки. „Как щях да постъпя, ако ми се случеше на самата мен? — запита се Сюзън. — Като се изключат папките на моите пациенти, които са защитени от поверителността на информацията в тях, какво не бих искала да бъде намерено и обсъждано от някой друг?“

Тя разполагаше с готов отговор: бележката, която Джак беше написал, след като вече й беше казал, че те двамата с Дий са влюбени един в друг. Сюзън все още си спомняше част от нея: „Най-силна мъка ми причинява съзнанието, че съм те наранил — нещо, което никога не бих направил преднамерено“.

„Време е да изгоря това писмо“ — реши тя.

Осъзна, че до голяма степен се чувства като воайор, ровейки в личните документи на жена, която изобщо не познава. „Каролин Уелс е сантиментална по природа“ — реши тя. В най-долното чекмедже на бюрото намери папки с написани отгоре имена: „мама“, „Джъстин“, „Пам“.

Сюзън ги погледна, колкото да разбере, че съхраняваха честитки за рождени дни, бележки и снимки. В папката, озаглавена „мама“, тя видя скръбна вест отпреди три години. Прехвърляйки бързо съдържанието, разбра, че Каролин е единствено дете и че баща й е починал десет години преди майка й.

„Било е година след смъртта на майка й, когато Каролин се е разделила със съпруга си и е потеглила на онова пътешествие — помисли си Сюзън. — По всяка вероятност е била твърде крехка емоционално и безкрайно уязвима за един привидно загрижен човек.“

Сюзън се опита да си спомни какво точно беше казала собствената й майка по повод срещата си с Реджайна Клозън на заседание на акционери преди време. Беше нещо относно това колко възторжена била Реджайна във връзка с предстоящото й пътуване и как баща й починал, когато още нямал и петдесет години, а преди това говорел за ваканциите, които така и не използвал.

„Две уязвими жени — помисли си Сюзън, докато затваряше последната папка. — Това е ясно. Но няма нищо, което би могло да се окаже от полза.“ Тя вдигна поглед и видя, че Памела Хейстингс почти приключваше с огледа на трите чекмеджета.

— Как върви?

Памела сви рамене:

— Никак. По това, което виждам, Каролин е съхранявала тук кратък архив на последните си работи — лични бележки от клиенти, снимки на завършени стаи, такива неща.

После направи пауза.

— Чакайте малко — добави тя. — Може да е това.

Държеше папка, надписана „Морска нимфа“.

— Това е туристическият кораб, на който беше Каролин.

Отнесе папката на бюрото и дръпна един стол.

— Дано — промълви Сюзън, когато двете започнаха да я преглеждат.

Но папката изглеждаше безинтересна. Съдържаше само документи и брошури, които хората съхраняват като спомен от едно пътуване — маршрута, корабните бюлетини, изброяващи дейностите за съответния ден, информация за приближаващи пристанища.

— Мумбай е възстановено име на Бомбай — каза Памела. — Каролин се качи на кораба оттам. Оман, Хайфа, Александрия, Атина, Танжер, Лисабон… Това бяха пристанищата, през които трябваше да минат.

— Каролин за малко да тръгне да разглежда забележителности с тайнствения мъж в Алжир — каза Сюзън. — Вижте датата. Корабът по разписание е трябвало да спре в Танжер на 15 октомври. Следващата седмица стават точно две години.

— Тя си пристигна на 20 — отбеляза Памела. — Помня, защото съпругът ми имаше рожден ден.

Сюзън прегледа бюлетините. Последният описваше възможни екскурзии от кораба. Заглавието беше „Виж тържището на стария Алжир“.

Това е стих от песента „Ти ми принадлежиш“, помисли си тя. После забеляза, че на последната страница има нещо, написано съвсем леко с молив. Наведе се, за да го огледа внимателно. Краткият текст гласеше: „Уин, хотел «Палас» 555-0634“.

Тя го показа на Памела.

— Вече няма никакво съмнение, че Уин е мъжът, с когото се е запознала — каза тя тихо.

— Боже мили, какво според вас означава това, че тя го вика сега? — попита Памела.

— Не зная. Ако снимката, която ми обеща, беше все още тук… — каза Сюзън. — Обзалагам се на каквото и да е, че я е държала в тази папка.

Очите й пробягаха по бюрото, сякаш очакваше снимката да се материализира. После забеляза тънка изрезка яркосин картон до чифт ножички.

— Каролин има ли икономка?

— Да, идва в понеделник и петък сутринта от осем до единайсет. Защо?

— Защото Каролин ми се обади малко преди дванайсет. Дано да… — Сюзън не беше свършила изречението, когато се пресегна под бюрото за кошчето с хартиени отпадъци. Издърпа го и изсипа съдържанието му на килима. Отвътре изпаднаха късчета от син картон и една снимка с неравен ръб.

Сюзън я вдигна и я разгледа.

— Това е Каролин с капитана на кораба, нали?

— Да — отвърна Памела, — но защо й е било да я реже по този начин?

— Предполагам, че е искала да изпрати само онази част от снимката, изобразяваща мъжа, който й е подарил тюркоазния пръстен. Не е искала да се замесва или да удостоверява самоличността си.

— А сега я няма.

— Може би — каза Сюзън, докато съединяваше парченцата картон, — но погледнете това. Името на фирмата в Лондон, която прави тези снимки, е изписана на папката, а има и инструкции за поръчване на допълнителни копия.

Тя бутна назад стола си и стана.

— Ще се обадя на фирмата и ако все още пазят негатива на тази снимка, ще го взема. Памела — каза тя, а гласът й се повиши от вълнение, — осъзнавате ли, че ако това се окаже възможно, ние сме на път да научим името на един сериен убиец?