Мери Хигинс Кларк
Нежни убийства (39)

38

В сряда сутринта Оливър Бейкър беше хем нервен, че се намира в полицейското управление, хем обзет от тръпнеща възбуда заради ролята си на свидетел. Беше прекарал понеделник вечерта омайвайки съпругата си и двете си подрастващи щерки с разказа си за това, как ако е бил няколко стъпки по-близо до бордюра, той самият е можел да бъде проснат на улицата и прегазен от онзи камион. Бяха гледали заедно вечерните новини в пет, шест и в единайсет часа, където Оливър беше един от интервюираните очевидци. „Ако не беше милостта Божия, можех да бъда аз. Това изпитах, когато видях как камионът я блъсна — беше казал той на репортера. — Имам предвид, че видях изражението на лицето й. Тя лежеше по гръб и в тази стотна от секундата вече знаеше, че ще бъде прегазена.“

Добродушен, отзивчив човек на около петдесет и пет, Оливър беше стоков управител на супермаркет от веригата „Д’Агостино“ — пост, който му носеше пълно удовлетворение. Той се радваше, че знае повечето изискани клиенти по име и че може да задава лични въпроси от вида: „Гордън доволен ли е от първата си година в частната гимназия, госпожо Лорънс?“.

Това, че се видя по телевизията, бе едно от най-вълнуващите изживявания за Оливър, а сега фактът, че го викаха в полицията за повече подробности във връзка с инцидента, добавяше още драматизъм към събитията.

Той чакаше на една пейка в XIX полицейско управление, стиснал в ръце меката шапка от туид, която неговият брат му беше донесъл от Ирландия. Както се озърташе крадешком, изведнъж му хрумна, че някой може да си помисли, че той самият е загазил, или поне, че има в затвора някой близък. При тази мисъл присви устни и си каза, че непременно трябва да разкаже за това на Бети и момичетата.

— Капитан Ший ви очаква, господине.

Сержантът на пропуска посочи към една затворена врата зад бюрото си.

Оливър бързо стана, оправи яката на сакото си и тръгна с бърза, но прилежна стъпка към кабинета на капитана.

При отривистата команда „Влез“, той натисна дръжката и бутна вратата бавно, сякаш се опасяваше, че може по невнимание да блъсне някого зад нея. Но миг по-късно, седнал от другата страна на бюрото, срещу капитана, Оливър изостави колебливостта, обзет от възбуда да разкаже вече познатата история.

— Но вие не сте били точно зад госпожа Уелс? — прекъсна го Ший.

— Не, господине. Аз бях малко вляво.

— Бяхте ли я забелязали преди инцидента?

— Всъщност не. На ъгъла имаше много хора. Когато стигнах, светофарът току-що беше светнал червено, тъй че докато се смени отново, се беше събрала голяма тълпа.

„Така няма да стигнем доникъде“ — помисли си Том Ший. Оливър Бейкър беше десетият свидетел, когото разпитваха, и както повечето от тях, неговата история малко се различаваше от тази на останалите. Единствено Хилда Джонсън твърдеше недвусмислено, че Каролин Уелс е била блъсната, но Хилда беше мъртва. Очевидците даваха противоречиви показания по отношение на това дали госпожа Уелс е носила нещо. Двама бяха категорични, че са видели голям кафяв плик; трима се колебаеха; останалите бяха сигурни, че изобщо не е имало такъв плик. Само Хилда беше непреклонна и твърдеше, че преди да я блъсне, някой е дръпнал кафявия плик изпод ръката на жертвата.

Оливър нямаше търпение да продължи своя разказ.

— И да ви кажа, капитане, снощи сънувах кошмари, защото си мислех за бедната жена, просната там на шосето.

Капитан Ший се усмихна съчувствено на Оливър и го подкани да продължи.

— Имам предвид… — добави Оливър, — както разправих на Бети…

Той спря за момент.

— Бети е жена ми. И както й казах, горката жена може би изпълняваше поръчка и се беше запътила към пощата, без въобще да подозира на излизане от дома си, че повече може и да не се върне.

— Какво ви накара да смятате, че е отивала към пощата? — попита рязко Ший.

— Защото носеше под мишница голям кафяв плик с марки.

— Сигурен ли сте?

— Да, абсолютно. Мисля, че беше почнал да се изхлузва, защото когато светлините се смениха, тя понечи да се извърне и точно тогава залитна. Мъжът зад нея се опита да я подкрепи, струва ми се, и така пликът се озова в ръцете му. Старицата съвсем не беше права за случилото се. Питам се дали мъжът после го е пуснал в пощата вместо нея. Аз бих направил именно това.

— Успяхте ли да го зърнете… онзи мъж, който взе плика?

— Не, не можех да откъсна очи от госпожа Уелс.

— Този човек, който взе плика, опита ли се да й помогне?

— Мисля, че не. Много хора се извърнаха… една жена даже припадна. Няколко мъже наистина се втурнаха да помогнат, но те изглежда знаеха какво правят, защото изкрещяха на останалите да не се приближават.

— Значи нямате представа как изглежда този човек… мъжът, който е взел плика, докато се е опитвал да подкрепи госпожа Уелс?

— Ами, беше с „Бърбъри“… или поне приличаше на такова. — Оливър беше горд, че каза „Бърбъри“, а не просто шлифер.

Когато Оливър Бейкър си тръгна, капитан Ший се облегна назад на стола си и скръсти ръце пред гърдите си. Интуицията му подсказваше, че има връзка между твърденията на Хилда Джонсън, затова че Каролин Уелс е била блъсната, и собствената й смърт няколко часа по-късно. Но никой друг на местопроизшествието не потвърди версията на Хилда. А винаги съществуваше възможност появата й по телевизията да е привлякла някой откачен.

„В такъв случай — каза си той, — като много жертви на обстоятелствата, Хилда Джонсън и Каролин Уелс просто се бяха оказали на лошото място в лошото време.“