Мери Хигинс Кларк
Нежни убийства (57)

56

Тифани успя криво-ляво да изкара смяната си, като почти през цялата вечер сипеше обичайните си остроумия под прикритието на дръзка непринуденост. За щастие заведението беше пълно и не й остана много време за мислене. Сещаше се само от време на време, както онзи път, когато отиде до тоалетната и бе принудена да погледне собственото си отражение в огледалото. Тогава обидата и негодуванието я заляха отново.

Около единайсет някакъв мъж влезе и седна на бара. Всеки път, когато минаваше покрай него към своите маси, Тифани чувстваше как я разсъблича с поглед.

„Глупак!“ — помисли си тя.

В дванайсет без двайсет той я дръпна за ръката и я покани на едно питие у тях, след като се освободи.

— Разкарай се! — отвърна му тя.

Тогава той стисна ръката й толкова силно, че тя извика от болка.

— Няма защо да ставаш гадна! — изръмжа той.

— Пусни я! — само след секунда барманът Джоуи се озова отпред. — Достатъчно си се наливал, господинчо — каза той. — Плащай си сметката и се разкарай.

Мъжът стана. Беше едър, но Джоуи го превъзхождаше. После типът хвърли някакви пари на бара и си тръгна.

Веднага след това доктор Сюзън се обади и Тифани още веднъж си даде сметка колко отвратително се чувства; „Искам само да се прибера у дома, да си легна и да се завия през глава“ — помисли си тя.

В дванайсет без пет, точно когато Тифани си закопчаваше палтото, преди да си тръгне, пристигна цял отбор по боулинг и барът се напълни. Тифани видя, че Джоуи няма да се освободи поне още десет минути.

— Аз ще се оправя, Джоуи. До утре — извика му тя и излезе.

Едва когато се озова навън, си спомни, че беше оставила колата си в отдалечения край на паркинга. „Ама че неприятно — помисли си тя. — Ако онзи тип се мотае наоколо, може да стане лошо.“

Тя внимателно огледа всеки сантиметър от паркинга. Имаше само един човек, който изглежда току-що беше слязъл от колата си и се запътваше към бара. Но дори и в полумрака тя видя, че това не е онзи тип, който се беше нахвърлил срещу нея. Този мъж беше по-висок и по-слаб.

Въпреки това я обзе от някакво странно усещане, искаше й се да се махне оттук колкото се може по-скоро. Докато крачеше бързо към колата си, тя се опитваше пипнешком да извади ключовете от чантата си. Пръстите й се сключиха около тях. Оставаше й още малко.

Внезапно човекът, когото бе видяла от другата страна на паркинга, изникна пред нея. В ръката му проблесна нещо.

Нож! — осъзна тя и мисълта за това я смрази.

„Не!“ — възкликна мислено тя, докато гледаше как той се приближава към нея.

— Моля ви, недейте! Моля ви!

Тифани живя достатъчно дълго, за да види лицето на своя нападател. Достатъчно дълго, за да може с помощта на отличната си памет да разпознае в своя убиец изискания господин, когото беше зърнала в магазинчето за сувенири във Вилидж — онзи, който беше купил тюркоазните пръстени с гравирания от вътрешната страна надпис „Ти ми принадлежиш“.