Мери Хигинс Кларк
Нежни убийства (94)

93

— В неделя сутрин двете с Реджайна често отивахме на служба в „Свети Томас“, а после хапвахме някъде навън — разказваше Джейн Клозън на Сюзън. — Там музиката е просто великолепна. Почти цяла година след като я загубих нямах сили да стъпя там.

— Аз току-що излязох от службата в десет и петнайсет в „Свети Патрик“ — каза Сюзън. — Музиката там също е невероятна.

От катедралата Сюзън беше дошла направо в болницата. Беше пореден хубав есенен ден и тя се улови, че се пита какво ли бе правила Тифани Смит миналата неделя. Дали е имала някакво чувство, че това ще бъде нейният последен уикенд, че животът й ще секне само след броени дни? Разбира се, че не, каза си Сюзън и после се укори, че е толкова мрачна.

Джейн Клозън си даваше сметка, че дните й са преброени. Сюзън имаше чувството, че всичко, което казваше възрастната дама, отразяваше тази неизбежност. Джейн Клозън се беше облегнала на възглавници в леглото, а раменете й бяха загърнати с шал. Лицето й вече не беше толкова бледо, но Сюзън беше сигурна, че е вдигнала температура.

— Много любезно от ваша страна, че се отбихте днес — каза госпожа Клозън. — Неделите в болницата минават много бавно. Освен това вчера нямах възможност да разговарям с вас насаме, а ми е много необходимо. Дъглас Лейтън е изключително внимателен и безкрайно грижовен. Вече ви споменах за това. Дадох си сметка, че бях несправедлива към него и че съмненията ми бяха неоснователни. От друга страна, ако направя хода, който обмислям, а той е да кажа на сегашния директор на фондацията да се оттегли и да остави ръководството в ръцете на Дъглас Лейтън, аз ще му предоставя почти неограничена власт върху огромна сума пари.

„В никакъв случай!“ — възкликна мислено Сюзън.

Джейн Клозън продължи:

— Давам си сметка, че в това състояние съм изключително чувствителна към проява на внимание или израз на загриженост и съпричастност… Наречете го както искате.

Тя млъкна за момент, пресегна се за чашата с вода до леглото си, отпи няколко глътки и продължи.

— Затова исках да ви помоля да наредите пълно проучване на Дъглас Лейтън, преди да предприема тази основна стъпка. Осъзнавам, че е бреме, а аз ви познавам едва от седмица. Но въпреки това ви възприех като доверен приятел. Това ви е дарба. Вероятно затова сте толкова добра в професията си и постигате такъв успех.

— Моля ви, с удоволствие ще направя всичко, което е по силите ми. — Сюзън чувстваше, че сега не е момента да каже на Джейн Клозън, че Лейтън вече е проучен и че според получената първоначална информация дължи много пари.

Тя внимателно подбра думите си.

— Мисля, че е разумно човек да е предпазлив, преди да предприеме някакви основни промени, госпожо Клозън. Обещавам да се погрижа за това.

— Благодаря ви. Това ми носи огромно успокоение.

Сюзън имаше чувството, че с всеки изминал ден очите на Джейн Клозън стават все по-големи. Тази сутрин те блестяха по особен начин, но въпреки това изражението й беше спокойно.

„Само преди няколко дни бяха толкова тъжни — помисли си Сюзън, — но сега са различни, като че ли вече знае какво й предстои и го е приела.“

За момент Сюзън потърси подходящ начин да изкаже следващата си молба, но осъзна, че е по-добре да остави обясненията за по-късно.

— Госпожо Клозън, нося фотоапарат. Бихте ли възразили, ако направя няколко снимки на картината на приюта за сираци?

Джейн Клозън загърна още по-плътно шала около раменете си.

— Сигурно имате основателна причина за това свое желание. Каква е тя?

— Ще ми позволите ли да ви я кажа утре?

— Бих предпочела да я науча сега, разбира се, но мога и да почакам. Освен това ми е приятно да зная, че ми предстои ново посещение. Но Сюзън, преди да тръгнете, кажете ми, имате ли някаква вест от младата жена, която ви се обади в понеделник сутринта — онази, която каза, че имала тюркоазен пръстен като този на Реджайна?

Сюзън отговори предпазливо.

— Имате предвид „Карен“? И да, и не. Нейното истинско име е Каролин Уелс. Тя пострада сериозно няколко часа след като ми се обади и аз все още не съм успяла да разговарям с нея, защото е в кома.

— Колко ужасно!

— Тя често вика някого на име Уин. Мисля, че може би това е името на мъжа, когото е срещнала на кораба, но не съм имала възможност да получа потвърждение. Госпожо Клозън, Реджайна обаждаше ли ви се от борда на „Габриел“?

— Няколко пъти.

— Да е споменавала мъж на име Уин?

— Не, не спомена по име никого от спътниците си.

Сюзън почувства умората в гласа на госпожа Клозън.

— Правя тези снимки и тръгвам — каза тя. — Излизам само след няколко минути. Виждам, че имате нужда от почивка.

Джейн Клозън притвори очи.

— Лекарството започна да ме унася.

Скицата беше опряна върху бюрото точно срещу леглото. Като използва светкавицата, Сюзън направи четири снимки и ги проследи как излизат една по една. Доволна, че е направила необходимото, тя прибра фотоапарата в чантата си и тихо се отправи към вратата.

— Довиждане, Сюзън — изрече Джейн Клозън с глас, натежал от сън. — Знаете ли, току-що ми напомнихте за нещо много приятно. На моята първа поява на официален прием един от кавалерите ми беше млад мъж на име Оуен. Не бях се сещала за него от години, но на времето доста го харесвах. Разбира се, това беше много отдавна.

„Оуен — помисли си Сюзън. — О, господи, ето какво казваше Каролин. Не, «О, Уин», а Оуен!“

Спомни си, че в списъка на пасажерите на „Морска нимфа“ имаше един Оуен Адамс. Това беше първият мъж, когото тя отбеляза като пътник без съпруга.

Двайсет минути по-късно Сюзън се втурна в апартамента си, изтича до бюрото и грабна списъка на пасажерите от „Габриел“.

„Бъди тук — помисли си тя, — бъди тук!“

Там нямаше записан Оуен Адамс — нещо, което тя можа да определи почти веднага, но като си даваше сметка, че мъжът, когото търсеше, спокойно можеше да пътува с фалшиво име, продължи да търси в списъка.

Беше почти накрая, когато го откри. Един от малкото пътници с изписано второ име беше Хенри Оуен Йънг.