Мери Хигинс Кларк
Нежни убийства (49)

48

Преди да тръгне от студиото, Сюзън се обади в офиса си. Знаеше, че има голяма вероятност насрочената за един часа среща да се отмени. Пациентката, Линда, четиридесетгодишна писателка, чиито любимец, един златен ретривър, наскоро бил прегазен, се опитваше да превъзмогне депресията и скръбта си. Беше минала само два сеанса, но Сюзън вече беше сигурна, че основната причина на потиснатостта на Линда, бе, не искрената мъка по загубата на любимия домашен питомец, а наскорошната внезапна смърт на нейната осиновителка, от която Линда се беше отчуждила.

Нейното предположение, че Линда ще отмени часа, се оказа правилно.

— Тя каза, че искрено съжалява, но че имала неотложно заседание в службата, което изникнало в последния момент — обясни й Джанет.

„Може и така да е, а може и да не е“ — помисли си Сюзън и си каза, че непременно трябва да се обади на Линда по-късно.

— Някакви други съобщения? — попита тя.

— Само едно. Госпожа Клозън иска да й се обадите, когато ви е удобно след три часа. О, и освен това на бюрото ви очаква разкошен букет.

— Цветя! И от кого са?

— Картичката е запечатана, естествено, не съм я отваряла — отвърна Джанет дяволито. — Убедена съм, че посланието е лично.

— Отвори го сега, моля те, и ми го прочети. — Сюзън вдигна вежди в пълно недоумение. В много отношения Джанет беше великолепна секретарка, но нейната потребност да обсъжда другите предизвикваше раздразнение.

Само след миг Джанет подхвана отново.

— Знаех си, че е лично, докторе — каза тя и започна да чете: — „Благодаря за прекрасната вечер. Очаквам с нетърпение събота. Алекс“.

Сюзън внезапно усети как настроението й се повишава.

— Много мило от негова страна — каза тя, като внимаваше тонът й да прозвучи безстрастно. — Джанет, понеже нямам нищо планирано до два часа, мисля да свърша една работа.

След по-малко от минута Сюзън беше навън и махаше на едно такси. Беше решила, че следващото нещо, което трябва да направи, е да говори с някого от полицията, отговарящ за разследването на злополуката с Каролин Уелс. Сега, след като вече нямаше никакво съмнение, че именно Каролин се бе обадила по време на предаването в понеделник и се бе представила като „Карен“, тя трябваше да установи дали в полицията допускаха някаква достоверност във версията на онази старица — че Каролин Уелс е била блъсната от някого, за да падне под камиона.

Материалът, който прочете в „Таймс“ тази сутрин, съобщаваше, че както злополуката с Каролин, така и убийството на Хилда Джонсън се разследват от XIX районно полицейско управление.

Очевидно това беше мястото, от което трябваше да се започне с търсенето на отговорите.

Въпреки категоричните свидетелски показания на Оливър Бейкър, че Каролин Уелс е загубила равновесие и е паднала, капитанът от полицията Том Ший все още не беше удовлетворен. Като се имаше предвид прекалено огласеното изявление на Хилда Джонсън, че тя е видяла някой да блъска Уелс, той не можеше да приеме, че смъртта на старицата е просто съвпадение и резултат на случайно убийство. Всичко това водеше до няколко основни въпроса: преди всичко — как престъпникът е влязъл в сградата. После — как е проникнал в апартамента на Хилда Джонсън? И последно — защо точно в нейния апартамент и защо само в нейния апартамент?

Откакто откриха тялото, екип инспектори бяха разговаряли с всеки наемател в сградата поотделно. При наличие само на четири апартамента на етаж и само на дванайсет етажа, задачата не беше кой знае каква.

Повечето наематели бяха като Хилда — доста възрастни. Те всички бяха категорични, че не са натискали копчето на домофона, за да пуснат някой доставчик или когото и да било друг в сградата в понеделник вечерта. Всички, вътре или извън сградата през въпросното време, се заклеха, че нито са виждали някакъв непознат да се навърта наоколо, нито са пускали външен човек, когато са си отключвали, за да влязат във фоайето.

„Значи по всяка вероятност самата Хилда Джонсън бе пуснала някого в сградата, а после и в апартамента си“ — заключи Ший. Бил е някой, на когото тя е смятала, че може да се довери. И доколкото познаваше Хилда — а откакто работеше в този участък той я бе опознал доста добре — изобщо не можеше да си представи кой би могъл да бъде този човек. „Защо аз не бях дежурен в понеделник следобед?“ — запита се той за пореден път, негодувайки срещу съдбата. Това беше неговият почивен ден и те двамата с Джоун, съпругата му, бяха отишли с колата до колежа Феърфийлд в Кънектикът, където дъщеря им беше студентка първи курс. Чак когато гледа новините в единайсет същата вечер, Том разбра за злополуката и видя интервюто с Хилда.

„Само ако й се бях обадил тогава“ — тази мисъл не му даваше мира. Ако не вдигнеше, щях да усетя, че нещо не е наред, а ако бях разговарял с нея, може би щях да получа описанието на човека, който според нея беше блъснал Каролин Уелс под камиона.

Беше само един без петнайсет, но Том чувстваше отпадналост в цялото си тяло — от онази, която се получава след гневни самообвинения. Той беше убеден, че смъртта на Хилда можеше да се предотврати, а сега отново бе на нулата не само по отношение на нейното убийство, но и във връзка с разкриването на онова, което можеше да се окаже поредно преднамерено убийство. Той беше полицай от двайсет и седем години и нищо в практиката му до този момент не го беше измъчвало толкова много.

Телефонът иззвъня и прекъсна мисленото му самобичуване. Беше сержантът на пропуска. Уведоми го, че доктор Сюзън Чандлър иска да разговаря с него по повод злополуката с Каролин Уелс на Парк Авеню.

С надеждата, че може би става въпрос за още един очевидец на инцидента, той отвърна незабавно:

— Да влиза.

Няколко мига по-късно двамата със Сюзън се изучаваха с предпазлив интерес.

Сюзън моментално хареса мъжа, който седеше зад бюрото срещу нея — слабото му, симпатично лице с открити черти; будният, интелигентен поглед в тъмнокафявите очи; дългите, чувствени пръсти, които красноречиво потропваха по бюрото.

С чувството, че това не беше типът полицейски служител, който си губи времето, тя премина направо към въпроса.

— Капитане, трябва да се върна в кабинета си в два. Знаете какво може да бъде движението в Ню Йорк. Бяха ми необходими четиридесет минути, за да стигна дотук от Бродуей и Четиридесет и първа. Затова ще бъда съвсем кратка.

Тя бързо даде най-обща информация за себе си и дори почувства, че й става истински забавно, когато забеляза как слабото неодобрение, изписано на лицето на Ший, когато каза, че е психолог, се замени от чувство за съпричастност, щом допълни, че в продължение на две години е била помощник-окръжен прокурор.

— Интересът ми към Каролин Уелс се обуславя от абсолютната ми убеденост, че именно тя ми се обади през време на предаването в понеделник сутринта с косвено важна информация за Реджайна Клозън — една жена, изчезнала преди няколко години. По време на разговора ни в ефир, Уелс си уговори среща с мен. Тя обаче не се появи в уговорения час; по-късно, по сведения на един очевидец, тя може би е била блъсната пред камион, който се е движил по Парк Стрийт. Трябва да установя дали има някаква връзка между нейната… засега нека я наречем „злополука“ и обаждането й в моето предаване.

Ший се приведе напред, а на лицето му се изписа искрен интерес. Оливър Бейкър беше споменал, че на кафявия плик, който носела Каролин Уелс, били изписани големи печатни букви и той бил убеден, че е зърнал думата „д-р“ на първия ред на адреса. Може би д-р Сюзън Чандлър му посочваше следата към нещо, може би дори самата връзка между настоятелността на Хилда Джонсън, че Каролин Уелс е била блъсната, и нейното убийство.

— Да сте получавали по пощата плик от нея? — попита Ший.

— Вчера не. А когато тръгнах от офиса си тази сутрин, пощата още не беше пристигнала. Защо?

— Защото Хилда Джонсън и още един свидетел са видели, че Каролин Уелс носела голям кафяв плик, а според втория очевидец пликът бил адресиран до д-р Не-знам-кой-си. Вие очаквахте ли тя да ви изпрати нещо?

— Не, но не е изключено да е взела решение да изпрати по пощата снимката и пръстена, които обеща да ми даде. Нека ви пусна записа от обаждането й в моето предаване.

Когато свърши, Сюзън отправи поглед към капитана и забеляза напрежението, изписано на лицето му.

— И вие сте сигурна, че тази жена е Каролин Уелс? — попита той.

— Абсолютно — отвърна тя.

— Вие сте психолог, доктор Чандлър. Смятате ли, че тази жена се страхува от съпруга си?

— Бих казала, че безпокойството, което изпитва, е във връзка с реакцията му на онова, което тя ми разказа.

Капитан Ший вдигна телефона и с рязък тон даде някаква заповед.

— Провери дали нямаме оплакване срещу Джъстин Уелс. Може би нещо семейно. Преди две години.

— Доктор Чандлър — продължи той, — не мога да ви опиша колко съм ви благодарен, че наминахте. Ако докладът, който очаквам…

Беше прекъснат от звъна на телефона. Той вдигна слушалката, слуша известно време и кимна.

После затвори и отправи поглед към Сюзън.

— Предположението ми се оказа правилно. Знаех си, че онова, което ми разказахте, смътно ми напомни за нещо. Доктор Чандлър, преди две години Каролин Уелс е внесла оплакване срещу Джъстин Уелс, което по-късно е оттеглила. В оплакването си заявява, че в пристъп на яростна ревност, съпругът й я заплашил с убийство. Знаете ли дали Уелс е разбрал за това нейно обаждане в предаването ви?

Сюзън си даде сметка, че няма друг избор, освен да каже истината.

— Той не само е научил за обаждането, но ни позвъни в понеделник с молба да получи запис на предаването; после, когато му се обадих по този въпрос снощи, отрече изобщо някога да е молил за нещо подобно. Опитах се тази сутрин да му дам касетата в службата, но той отказа да ме види.

— Доктор Чандлър, безкрайно съм ви благодарен за тази информация. Трябва да ви помоля да оставите касетата тук при мен.

Сюзън стана.

— Разбира се. В студиото разполагам с оригиналния запис. Но, капитан Ший, аз всъщност исках да ви помоля да проследите възможността за връзка между мъжа, когото Каролин Уелс е срещнала на кораба, и изчезването на Реджайна Клозън. Във вещите на Реджайна е намерен тюркоазен пръстен, с гравиран от вътрешната страна надпис „Ти ми принадлежиш“.

Точно се канеше да му разкаже и за обажданията на Тифани, и за получената от нея информация, че някой в Гринич Вилидж продава и може би изработва ръчно точно такива пръстени, когато Ший я прекъсна.

— Доктор Чандлър, протоколирано е, че Джъстин Уелс е проявявал… и може би все още проявява болезнена ревност към съпругата си. Записът показва, че тя се страхува от него. Моето предположение е, че тя не е казала нищо на съпруга си за онзи мъж, с когото се е запознала на кораба. Мисля, че Уелс е побеснял, когато е разбрал за предаването. Искам да разговарям с него. Искам да зная къде е бил между четири и четири и половина в понеделник след обяд. Искам да знам кой му е казал за обаждането във вашето предаване и с какви подробности.

Сюзън си даваше сметка, че всичко, което капитан Ший изреди, звучи разумно. Тя погледна часовника си; вече трябваше да се връща в кабинета си. Но нещо продължаваше да не е наред. Някакво шесто чувство й подсказваше, че дори ако Джъстин Уелс в пристъп на предизвикана от ревност ярост е бутнал жена си пред камиона, това не пречеше да има връзка между мъжа, когото Каролин бе срещнала на кораба, и изчезването на Реджайна Клозън.

Когато излезе от полицейския участък, тя реши, че има една връзка, която тя щеше да проследи самостоятелно: щеше да открие Тифани, с чийто телефонен номер вече разполагаше и която работеше в „Пещерата“ — „най-добрият италиански ресторант в Йонкърс!“.