Мери Хигинс Кларк
Нежни убийства (5)

4

Каролин Уелс изключи радиото и се отправи нервно към прозореца. От другата страна на улицата Музеят на изкуствата беше обгърнат в тишината на понеделника — неговият почивен ден.

След като се обади по телефона на радиопредаването „Питайте доктор Сюзън“, тя не беше в състояние да се отърси от ужасното предчувствие за предстоящо бедствие.

„Само ако не бяхме карали Памела да ни гледа“ — помисли си тя, спомняйки си събитията от предишния петък, които толкова я бяха разстроили.

Каролин беше приготвила тържествена вечеря по случай четиридесетгодишнината си за своята предишна съквартирантка и приятелка Памела. Освен това беше поканила две други жени, с които преди време бяха живели заедно на Източна осемнайсета улица. Групата включваше Памела, сега преподавател в колеж; Лин, съдружник във фирма за връзки с обществеността; Вики, водеща програма в кабелна телевизия и самата тя, специалист по вътрешна архитектура.

Бяха решили да прекарат чисто дамска вечер, което означаваше без съпрузи или приятели. Четирите си побъбриха с разтоварващата непринуденост на стари приятелки.

От години не бяха карали Памела да им гледа. Преди време, като по-млади и наскоро пристигнали в града, за тях беше станало почти ритуал — на шега да я молят да им гледа за бъдещето с новия приятел или наскоро получената работа. По-късно обаче, нейните възможности заслужиха по-сериозно отношение, факт, който Памела не желаеше да признава, бе, че нейната свръхестествена дарба беше станала причина вече няколко пъти да я търсят от полицията, макар и дискретно, за да им съдейства в разследването на отвличания или в търсенето на изчезнали хора. Но нейните приятелки знаеха, че дори и понякога да не успяваше да помогне, в други случаи тя „виждаше“ със стъписваща точност подробности, които улесняваха разрешаването на тези случаи.

И така, след вечерята миналия петък, на разпускаща чаша порто, Памела отстъпи и се съгласи да им гледа подред. Както обикновено тя помоли всяка от приятелките си да си избере някакъв личен предмет, който да държи в ръка, докато й говори.

„Бях последна — помисли си Каролин, спомняйки си емоциите, предизвикани от онази нощ — и нещо ми подсказваше да откажа гледането. И защо избрах и й дадох да държи онзи проклет пръстен? Аз изобщо не го бях носила, а и той със сигурност няма никаква стойност. Дори не зная защо го запазих.“

Онази вечер тя извади пръстена от кутията за бижута, защото по-рано през деня се беше сетила за Оуен Адамс, мъжът, който й го беше подарил. Знаеше защо се беше появил в мислите й. На днешния ден ставаха точно две години от запознанството им.

Когато Памела взе пръстена, тя забеляза почти невидимия надпис от вътрешната страна на халката и го разгледа внимателно.

— „Ти ми принадлежиш“ — прочете тя с глас, в който звучеше едновременно любопитство и ужас. — Малко силничко за този ден и този век, нали, Каролин? Надявам се, че Джъстин го е измислил на шега?

Каролин си спомни неудобството, което беше изпитала.

— Джъстин не знае нищо за този пръстен. Преди време, когато бяхме разделени, един човек ми го подари на кораба. Бяхме се запознали току-що, така че изобщо нямах представа кой е той; но винаги ми е било любопитно какво ли се е случило с него. Напоследък често мисля за това.

Памела стисна пръстена в шепата си и само след миг цялата видимо се промени. Тялото й се напрегна, изражението й внезапно стана сериозно.

— Каролин, този пръстен е можел да бъде причина за твоята смърт — каза тя. — И все още може. Който ти го е дал, е искал да ти причини зло.

После го хвърли на масичката, като че ли пареше дланта й.

В този момент ключът на вратата щракна и те всички скочиха като виновни ученички, хванати насред поредната лудория. По негласно споразумение незабавно смениха темата. Знаеха, че временната раздяла е тема табу за Джъстин и освен това си даваха сметка, че той не приема свръхестествените заложби на Памела.

Каролин си спомни как грабна пръстена и го скри в джоба си. Той все още беше там.

Изключителната ревност на Джъстин беше причината за раздялата им преди две години. Каролин просто нямаше сили да понася повече.

— Не мога да живея с човек, който непрекъснато ме подозира, ако закъснея с пет минути — заяви му тя. — Имам си работа, да я наречем кариера, и ако съм останала в офиса заради някакъв проблем, значи се е налагало.

В деня, в който й се обади на кораба, той обеща да се промени.

„И Бог е свидетел, че се опитваше — помисли си Каролин. — Ходи и на терапия, но ако се замеся в тази история около доктор Сюзън, той ще си помисли, че наистина е имало нещо между мен и Оуен Адамс и пак ще се върнем там, откъдето започнахме.“

Внезапно й хрумна друго решение. Няма да спази уговорката с доктор Сюзън Чандлър. Вместо това ще й изпрати снимката от кораба, направена през време на организирания от капитана коктейл, на която Оуен Адамс се виждаше на заден план. Щеше да я изреже, така че тя да не бъде на фотографията и да й я изпрати заедно с пръстена и гравирания върху него текст.

„Ще напечатам бележка на обикновена хартия — помисли си тя. — Никога няма да могат да стигнат до мен. Ще го направя бързо и просто. Ако съществува някаква връзка между Оуен Адамс и Реджайна Клозън, нека Чандлър я открие.“ Щеше да бъде смешно да напише, че една приятелка с паранормални възможности твърди, че пръстенът е символ на смърт! Никой нямаше да го възприеме сериозно.