Мери Хигинс Кларк
Нежни убийства (58)

57

Докато караше обратно към града и се носеше по скоростната магистрала, той чувстваше как целият се облива в пот. Точно беше стъпил на ниската стена, която отделяше терена на „Пещерата“ от заключената бензиностанция, където бе паркирал колата си, когато чу как някакъв мъж извика: „Тифани“.

Беше оставил колата си от другата страна на бензиностанцията, където за щастие имаше наклон. Наложи му се да запали мотора, преди да стигне шосето. Щом излезе на пътя, той свърна вдясно и се гмурна в движението, така че по всяка вероятност никой не го беше видял.

„Следващата седмица всичко ще свърши“ — мислено си каза той. Щеше да избере кой да види „джунглата, мокра от дъжд“ и неговата мисия щеше да приключи.

Вероника беше първата. Сега лежеше погребана в Египет:

„Виж пирамидите край Нил“.

Реджайна. Той спечели доверието й в Бали:

„Наслади се на залеза над тропически остров“.

Констанс, която бе заменила Каролин в Алжир:

„Виж тържището на стария Алжир“.

„Прелети над океана в сребрист самолет.“

Той си спомни за Моника, срамежливата богата наследничка, с която се запозна в самолета за Лондон. Спомни си как й говореше за слънцето, което искреше върху крилата на самолета.

Пръстените бяха грешка, разбира се. Вече го знаеше. Бяха неговата шега, също като връзката между имената, които използваше на специалните пътувания. Щеше да бъде по-добре, ако си беше запазил шегите за себе си.

Но Парки, който правеше пръстените, беше отстранен от пътя. Вече я нямаше и Тифани, която го беше видяла в магазинчето. Той беше сигурен, че също като Каролин, миг преди края тя го беше разпознала. Вярно, Тифани го беше видяла съвсем ясно и то когато изобщо не беше направил опити да променя външността си. Но въпреки това беше обезпокоително, че успя да го разпознае дори на полутъмния паркинг.

Е, това бяха перата, понесени от вятъра; той вече не можеше да ги върне, но без съмнение те щяха да си отлетят незабелязано. Колко и да се стараеше да остане извън обсега на обектива, беше неизбежно да не го хванат в кадър, макар и на заден план, на някои снимки, правени на туристическите кораби. Снимки, които хората по целия свят обичаха да поставят в рамка, за да им напомнят за невероятната ваканция. Снимки, които стояха или висяха в безброй спални, по безброй бюра или стени. Тази перспектива му се струваше едновременно забавна и тревожна.

В края на краищата Каролин Уелс се канеше да изпрати на Сюзън Чандлър снимка, на която той се виждаше в дъното. Мисълта за това измъкване буквално на косъм, все още го напрягаше. Представи си как Сюзън отваря пакета и очите й се разширяват от удивление и ужас, когато го познае.

Най-накрая пристигна в своя гараж. Спусна се по рампата, спря, излезе от колата и кимна на портиера, който го поздрави със сърдечност, пазена за дългогодишни клиенти. Вече беше почти един часа и измина пеша краткото разстояние до дома си, а хладният, галещ лицето му вятър, му достави истинско удоволствие.

„Само след седмица всичко ще приключи — обеща си мислено той. — Тогава ще съм започнал последния преход от пътуването си. Сюзън Чандлър ще е мъртва и аз ще се отправя на своето последно пътешествие.“

Станеше ли това, той знаеше, че изпепеляващият огън вътре в него щеше да угасне завинаги и най-накрая той щеше да бъде свободен — свободен да стане човекът, който майка му винаги бе смятала, че може да бъде.