Мери Хигинс Кларк
Нежни убийства (101)

100

Сюзън свърши своето радиопредаване и се върна в офиса си. Оставаше й час и половина до първия пациент, който щеше да дойде точно в два. Свободното време беше лукс, с който тя не беше свикнала.

Прекара го в проучване на папката, която беше събрала през изминалата седмица. Вътре се намираха брошурите, които Реджайна Клозън и Каролин Уелс бяха запазили от пътешествията си на борда на „Габриел“ и „Морска нимфа“, както и снимките на тюркоазния пръстен на Тифани, изпратени й от Пийт Санчес. Но колкото и внимателно да ги проучваше, те не й разкриваха нищо ново.

Накрая прослуша отрязъци от три свои предавания от предната седмица — с Каролин Уелс от понеделник и с двете обаждания на Тифани Смит от вторник и сряда. Изслуша внимателно Каролин, толкова разстроена и уплашена, че се замесва; после Тифани, така изпълнена с угризения в сряда, защото в обаждането си във вторник беше омаловажила подаръка от Мат.

Усилията й отново се оказаха напразни — и записите не я наведоха на някаква следа.

Беше предупредила Джанет да не й поръчва обяд преди един часа. В един и половина секретарката й влезе в кабинета с обичайния хартиен плик. Тананикаше си „Ти ми принадлежиш“.

— Доктор Чандлър — каза тя, докато оставяше обяда й върху бюрото, — тази песен не ми излезе от главата през целия уикенд. Освен това ме влудяваше, защото не можех да си спомня пълния текст. Затова се обадих на мама и тя ми я изпя. Наистина хубава песен.

— Така е — съгласи се разсеяно Сюзън, докато отваряше хартиения плик, от която извади кутията със супата за деня. Беше от граховата, която тя ненавиждаше, и Джанет го знаеше отлично.

„Тя се омъжва следващия месец и се мести в Мичиган — каза си Сюзън. — Не се разправяй с нея. Няма смисъл.“

„Виж пирамидите край Нил…

Наслади се на залеза над тропически остров…“

Без подкана Джанет продължи да си пее текста на „Ти ми принадлежиш“.

„Виж тържището на стария Алжир…“

Сюзън внезапно забрави раздразнението си, предизвикано от супата.

— Джанет, спри за момент.

Джанет се смути.

— Съжалявам, ако съм ви подразнила с пеенето си, докторе.

— Не, не, изобщо не ме дразниш — успокои я Сюзън. — Просто докато те слушах, нещо ми хрумна във връзка с песента.

Сюзън се замисли за бюлетина от „Габриел“, в който Бали се споменаваше като тропически остров; спомни си и за картичката с ресторанта, в който една маса на верандата беше оградена с кръг.

С топка в стомаха Сюзън си даде сметка, че късчетата от пъзела започваха да се подреждат. Да, парченцата бяха там, но тя все още не можеше да определи кой ги местеше.

„Уин или О-уен беше изразил желание да разведе Каролин Уелс из Алжир — помисли си тя. — Виж тържището на стария Алжир.“

— Джанет, изпей ми песента докрай, ако обичаш. Още сега — подкани я Сюзън.

— Щом искате, докторе. Не ме бива много, ама чакайте да видя. Да, така беше: „Прелети над океана в сребрист самолет…“.

„Преди три години Реджайна е изчезнала след пристигането си в Бали — каза си Сюзън. — Преди две години можеше да бъде Каролин, а може и вместо нея да е била избрана друга жена — в Алжир. Миналата година може да е срещнал поредната си жертва в самолет, а не на туристически кораб. А какво е било преди това? — запита се тя. — Нека се върнем назад: дали преди четири години не е срещнал някаква жена в Египет? Това би паснало на модела.“

— „Виж джунглата, окъпана от дъжда…“ — продължаваше да пее Джанет.

„Това може да се окаже стихът за тазгодишната жертва. Някоя нова, която изобщо не подозира, че се излага на смъртна опасност.“

— „Спомни си, когато се завърнеш у дома…“ — Джанет очевидно пееше с удоволствие. Накрая сниши гласа си, за да прозвучи меланхолично: — „Ти ми принадлежиш“.

Веднага щом Джанет излезе от кабинета й, Сюзън се обади на Крис Райън.

— Крис, би ли проверил още нещо? Необходимо ми е да знам дали няма доклад за жена, изчезнала в средата на октомври преди четири години… най-вероятно по време на пътешествие в Египет.

— Без проблем — отвърна с готовност Райън. — Аз и без друго се канех да ти се обадя. Помниш ли имената, които ми даде тази сутрин? За онези пасажери на двата туристически кораба?

— И какво? — попита Сюзън.

— Няма такива. Паспортите, които са използвали, са били фалшиви.

„Знаех си! — възкликна мислено Сюзън. — Знаех си!“

В пет без десет следобед Крис Райън спешно й се обади. Тя наруши един от най-строгите си принципи и остави пациент, за да проведе разговора.

— На вярна следа си, Сюзън — каза й той. — Преди четири години една трийсет и девет годишна вдовица от Бърмингам, Алабама, е изчезнала в Египет. Била е на воаяж до Близкия изток. Очевидно е пропуснала обичайната туристическа обиколка и е предпочела да се разходи сама. Тялото й не е намерено. Като се имат предвид политическите размирици в Египет, властите са приели версията, че е станала жертва на някоя от терористичните групировки, които са се опитвали да свалят правителството.

— Сигурна съм, че това няма нищо общо с причините за смъртта й — заяви Сюзън.

Няколко минути по-късно, докато изпращаше пациентката си до вратата, Сюзън получи обемист пакет. Подателят беше „Снимки на презокеански пътешествия, ООД“, Лондон.

— Аз ще го отворя, докторе — предложи услугите си Джанет.

— Не е необходимо — каза й Сюзън. — Просто ми го остави. Щом свърша, ще се заема с него.

Имаше насрочени часове до късно следобед и приключи с последния си пациент едва в седем. Най-накрая щеше да прегледа снимките, които може би щяха да й разкрият лицето на мъжа, отнел живота на Реджайна Клозън и на още толкова други жени. Нямаше търпение. Самоличността на този убиец трябваше да бъде разкрита, преди да е умрял още някой.

Имаше и друга причина, която я караше да бърза, и тя беше особено важна за Сюзън: искаше да каже на умиращата Джейн Клозън, че мъжът, който й бе отнел дъщерята, нямаше да разбие и друго майчино сърце.