Мери Хигинс Кларк
Нежни убийства (10)

9

Той я беше изчакал пред сградата, в която се помещаваше офисът на Сюзън Чандлър. И тъй като минутите отминаваха, а тя не се появяваше, емоциите му изминаха целия път от облекчението до гнева — облекчение, че тя явно нямаше да се появи, и гняв, че е пропилял толкова време, а сега се налагаше да я проследи.

За щастие си беше спомнил името й и знаеше къде живее, така че когато Каролин Уелс не се появи в кабинета на Сюзън Чандлър, той й позвъни вкъщи и затвори, щом чу гласа й. Инстинктът, който го беше запазил през всичките тези години, го предупреждаваше, че дори и да не е отишла на днешната среща, тя продължаваше да представлява опасност.

Стигна до Музея на изкуствата и поседя на стълбите с малката тълпа студенти и туристи, които се въртяха наоколо, макар че музеят беше затворен. Оттам виждаше прекрасно нейната кооперация.

В четири часа търпението му беше възнаградено. Портиерът отвори широко вратата с орнаменти и тя се появи с малък кафяв плик под мишница.

Времето беше хубаво, улиците бяха пълни с пешеходци и това сериозно облекчаваше задачата му. Той спокойно можеше да върви плътно зад нея и дори да разчете няколко печатни букви от адреса върху плика: „Д-р Чан…“.

Предполагаше, че пликът съдържа пръстена и снимката, за които спомена в сутрешното предаване. Знаеше, че трябва да я спре, преди да е стигнала до пощата. Неговият шанс се откри на ъгъла на Парк и Осемдесет и първа, когато изнервените шофьори отказаха да отстъпят предимство на пешеходците при десен завой.

Каролин беше полуизвърната, когато я блъсна, и погледите им се срещнаха. Тя го знаеше като Оуен Адамс, английски бизнесмен. На онова пътуване си беше сложил мустаци и кестенява перука, носеше очила и цветни контактни лещи. Въпреки това улови мигновената искрица в очите й, точно преди да падне и беше убеден, че го е познала.

Със задоволство си спомни писъците на очевидците, които видяха как тялото й изчезна под колелата на закрития камион. Не беше никакъв проблем след това да потъне в тълпата, скрил под сакото си плика, който до преди малко беше у нея.

Въпреки че нямаше търпение да види какво е сложила вътре, той изчака докато се прибере на сигурно място в офиса си, заключи вратата и чак тогава разкъса плътната хартия.

Пръстенът и снимката бяха поставени в найлонова торбичка. Не бяха придружени от никаква бележка или писмо. Той разгледа внимателно снимката, спомни си точно къде беше направена — на борда на кораба, в големия салон, на коктейла, даден от капитана в чест на новите пасажери, които се бяха качили в Хайфа. Естествено, той беше избегнал ритуала да го снимат заедно с капитана, но очевидно бе допуснал небрежност. Обхождайки своята жертва, той се бе приближил твърде много до Каролин и се бе озовал в обсега на обектива. Спомни си, че моментално бе усетил аурата на тъга около нея, нещо, което всеки път съзнателно търсеше. Нейната бе толкова силна, че от самото начало знаеше — тя ще бъде следващата.

Взря се във фотографията. Въпреки че бе в профил, с мустаци и червеникава коса, ако някой с опитно око се заемеше да го изучава, не беше изключено да го познае.

Стойката му бе стегната и изправена; навикът му да закача палеца на дясната си ръка за джоба също го издаваше; позата му, с десния крак леко изнесен пред левия, поемайки по-голямата тежест заради стара рана, неминуемо би била регистрирана от преднамерено търсещия поглед.

Той хвърли снимката в резачката за хартиени отпадъци и с мрачно задоволство проследи как тя се превърна в неузнаваеми лентички. Пръстенът сложи на кутрето си. Възхити му се. Огледа го отблизо, после се смръщи и се пресегна за носна кърпичка, с която да го излъска.

„Една друга жена скоро ще бъде удостоена с привилегията да сложи същия този пръстен“ — помисли си той.

Устните му за миг се изопнаха в кратка усмивка при мисълта за неговата следваща и последна жертва.