Мери Хигинс Кларк
Нежни убийства (108)

107

— Сюзън, навярно разбираш защо съм толкова гневен. Джери виждаше моето задължение да ръководя фондацията като форма на поетична справедливост. Всеки ден трябваше да подписвам чекове за раздаване на пари, които ми принадлежаха. Представяте ли си? При основаването й преди шестнайсет години тя струваше сто милиона долара. Сега нейната стойност е милиард, и основната заслуга за разрастването й е лично моя. Но независимо от това колко пари има в касите, аз продължавам да получавам своята нищожна заплата.

„Трябва да го накарам да продължава да говори — помисли си Сюзън. — Кога идват чистачките?“ — запита се тя и после си спомни с отчаяние, че те изпразваха кошчетата за боклук, когато госпожа Кетлър пристигна в шест. Това означаваше, че са си отишли отдавна.

Сега пръстите му галеха гърлото й.

— Аз наистина мисля, че можех да бъда щастлив с теб, Сюзън — продължи той. — Ако се бях оженил за теб, можех да се опитам да загърбя миналото. Но, разбира се, това не можеше да стане, нали? Онази вечер ти изпрати Дий да заеме твоето място на масата. Направи го, защото не искаше да бъдеш с мен, нали? Това беше причината.

„Зная, че не се чувствах спокойна в събота вечерта — помисли си Сюзън. Но дали причината наистина беше тази? Смятах, че е заради онова, което по-рано същия ден Нат Смол ми разказа за смъртта на Абдул Парки.“

Нат Смол. Той също беше свидетел. Нима Алекс щеше да се добере и до него?

— Алекс — изрече тя, а гласът й потрепери. — Няма никакъв смисъл да ме убиваш. Утре в офиса ми ще бъдат доставени още стотици снимки. Тях няма да успееш да унищожиш. В полицията ще ги огледат една по една. Ще гледат най-вече хората на заден план.

— Пера на вятъра — измърмори Алекс с безучастен тон.

— Някой ще те разпознае, Алекс. Ти не ходиш на многолюдни празненства и въпреки това първата вечер, когато се съгласих да изляза с теб, ти спомена, че си срещнал Реджайна на прием във „Фючърс Индъстри“. А там е имало много хора, Алекс. Нещо започна да ме безпокои във връзка с теб още онази вечер.

— Пера на вятъра — каза той отново. — Но, Сюзън, ти си тази, която разпиля моите. Зная, че не мога да продължавам още дълго, но ще приключа мисията си, преди някой да ме е спрял. Помниш ли песента? „Виж джунглата, окъпана от дъжда“. Знаеш ли кой беше в джунглата днес? Дий. Тя беше на екскурзия в тропическата гора в Коста Рика. Почти същото е. Утре хората ще те оплакват, когато тялото ти бъде намерено. Но това няма да стане преди девет часа сутринта. А по същото време двамата с Дий ще закусваме заедно в Панама. Нейният кораб пристига в осем и аз ще я изненадам, като я пресрещна там. Приготвил съм й и тюркоазен пръстен. Тя ще намери в него дълбок смисъл.

Той млъкна за момент.

— Всъщност, Сюзън, сега като се замисля, ти много ми помогна. Предостави ми последната самотна дама, която ми беше необходима. Дий ще бъде просто идеална за случая.

Бавно, много бавно, той започна да затваря чувала. Вече покриваше брадата й.

— Алекс, ти имаш нужда от помощ, от сериозна помощ — изрече умолително Сюзън, като се опитваше да скрие отчаянието в гласа си. — Твоят късмет се изчерпва. Все още можеш да се спасиш, ако престанеш сега.

— Но аз не искам да спирам, Сюзън — каза той делово.

Звънът на телефона го накара да скочи на крака. Двамата слушаха напрегнато, докато Дон Ричардс оставяше съобщението си, че е на път за офиса й.

„Моля те, Господи, нека пристигне скоро!“ — помисли си Сюзън.

— Време е — изрече Алекс Райт спокойно.

И с рязко движение на ръката издърпа торбата така, че да покрие останалата част от главата й, след което бързо я запечата.

После избута тялото под бюрото.

Стана и сведе поглед към творението си.

— Ще умреш много преди Ричардс да пристигне — каза той с деловата убеденост на човек, правил това и друг път. — Ще отнеме десетина минути.

Млъкна за момент, за да я остави да осмисли думите му.

— След толкова издъхна Реджайна.