Мери Хигинс Кларк
Нежни убийства (92)

91

Въпреки че многократно беше посещавала огромния филиал на Нюйоркската обществена библиотека, разположен на Пето Авеню, Сюзън Чандлър не си спомняше някога да е виждала Ротонда Макгро, където щеше да се състои приемът. Мястото беше великолепно. Извисяващите се каменни стени и фреските в естествен размер я накараха да се почувства така, сякаш се беше пренесла обратно във времето.

Въпреки елегантната обстановка и независимо че компанията на Алекс Райт й доставяше истинско удоволствие, час по-късно Сюзън се почувства отвлечена и неспособна да се отпусне.

„Би трябвало да се наслаждавам на една много приятна вечер — помисли си тя, — а ето, мислите ми непрестанно са заети с един твърде съмнителен човек, който държи порно магазин и който може би е в състояние да разпознае убиеца на Реджайна Клозън, Хилда Джонсън, Тифани Смит и Абдул Парки. Същият, който се е опитал да убие и Каролин Уелс.“

Четири от тези имена бяха включени в списъка само през миналата седмица. Имаше ли и други? Защо беше толкова убедена, че отговорът е положителен?

„Може би трябваше да си остана в окръжната прокуратура“ — помисли си тя, докато отпиваше от своята чаша вино и слушаше разсеяно Гордън Мейбъри, възрастен господин, който разпалено й разказваше за щедростта на фамилна фондация „Райт“ към Нюйоркската обществена библиотека.

Още с пристигането Алекс съвсем преднамерено я представи на няколко души, които според нея бяха ключови фигури. Тя не знаеше дали да се забавлява или да бъде поласкана, тъй като очевидно това беше неговият начин да обяви, че точно тя е неговата дама за вечерта.

Дий, баща й и Бинки пристигнаха няколко минути след тях. Дий, възхитителна в бялата си рокля, я прегърна сърдечно.

— Сузи, разбра ли, че се връщам обратно с целия си багаж? Ще се забавляваме. Толкова ми липсваше.

„Всъщност аз й вярвам, че наистина мисли така — каза си Сюзън. — Именно по тази причина онова, което се опитва да ми погоди с Алекс, е толкова нечестно.“

— Видяхте ли книгата, която ще бъде поднесена на Алекс тази вечер? — попита Гордън Мейбъри.

— Не, не съм — отвърна Сюзън, като правеше усилие да се съсредоточи в разговора.

— Ограничено издание, разбира се. На всички гости ще бъде раздаден по един екземпляр, но може би ще ви бъде приятно да я погледнете преди вечеря. Ще ви създаде известно впечатление за огромната благотворителна дейност, извършена от фамилна фондация „Райт“ през шестнайсетте години съществуване.

Той посочи към осветената стойка близо до входа към ротондата.

— Ето я там.

Книгата беше отворена някъде по средата, но Сюзън се върна към началото. На кожената подвързия имаше снимки на бащата и майката на Алекс — Александър и Виргиния Райт.

„Не особено приветлива двойка“ — помисли си тя, докато изучаваше строгите им лица. Бърз преглед на съдържанието й показа, че първите няколко страници съдържат кратка история на фамилна фондация „Александър и Виргиния Райт“; останалата част от книгата беше разделена на секции според характера на отделните благотворителни дейности: болници, библиотеки, сиропиталища, изследователски центрове.

Тя прелисти книгата и после, докато си мислеше за Джейн Клозън, обърна на онази част, посветена на сиропиталищата. На средата се спря и разгледа една снимка на приют за сираци. „Вероятно това е типична постройка за такава цел“ — помисли си тя. Оформянето на околните площи вероятно също е типично.

— Наистина възхитително, нали?

Алекс се намираше до нея.

— Много впечатляващо, бих казала — отвърна тя.

— Всеки момент ще сервират вечерята.

Въпреки изисканата вечеря Сюзън не се чувстваше комфортно. Предчувствието й за нещо лошо беше толкова силно, че го усещаше като физическо присъствие. Нат Смол — собственикът на порно-магазинчето, не излизаше от мислите й. Ами ако убиецът се сети, че Нат може да го е забелязал, докато се е въртял покрай витрината? Със сигурност щеше да се отърве и от него. Каролин Уелс можеше и да не се оправи или пък ако дойде на себе си, може би изобщо нямаше да си спомня какво й се е случило. А това означаваше, че Нат вероятно е единственият човек, който би могъл да разпознае убиеца на Парки и на останалите.

Внезапно осъзна, че Алекс я пита нещо и с усилие се откъсна от мислите си, за да му отговори.

— О, не, всичко е чудесно. Храната е великолепна — каза тя, — но не съм особено гладна.

„В понеделник трябва да получа снимките от пътуването на Каролин. Но какво ще открия? Когато Каролин се обади и спомена снимката, тя каза, че мъжът, който я поканил да отидат в Алжир, бил на заден план. А пътешествието на Реджайна? Може би има други, по-ясни снимки, на които се вижда добре. Трябваше да поръчам и тях — упрекна се мислено тя. — Трябва да ги получа, преди да е станало твърде късно… преди още някой да бъде убит.“

След вечерята книгата беше представена. Директорката на библиотеката говори за щедростта на фамилна фондация „Райт“ и за средствата, отпуснати за закупуване и поддържане на редки екземпляри. Тя говори също за „скромността и всеотдайността на Александър Картър Райт“.

— Виждате ли какъв добър човек съм — прошепна Алекс на Сюзън, докато ставаше, за да приеме книгата, която директорът на библиотеката му поднасяше.

Алекс беше добър оратор, маниерът му беше непринуден, изискан и поднесен с чувство за хумор. Когато седна отново, Сюзън му прошепна:

— Алекс, имате ли нещо против да си сменя мястото с Дий за десерта?

— Сюзън, случило ли се е нещо?

— Не, ни най-малко. Просто за да има мир в семейството и в този дух. Виждам, че Дий е тъжна, обсебена изцяло от словоохотливия Гордън Мейбъри. Може би ако я спася, в отношенията ни ще настъпи разведряване. — Тя се засмя. — Освен това искам да разменя няколко думи с татко.

Приглушеният смях на Алекс я съпроводи до близката маса, където тя помоли Дий да си разменят местата.

„Има и друга причина да го направя — призна си мислено тя. — Ако излизам с Алекс, искам да бъда сигурна, че Дий няма да бъде в кадър. Ако има състезание, искам да съм начело преди изобщо да е започнало. Не желая да изживявам повторно историята с Джак.“

Сюзън изчака Мейбъри да обсеби вниманието на Бинки и се обърна към баща си.

— Татко, искам да кажа, Чарлс, това може да ти звучи налудничаво, но искам да изпратиш още петнайсет хиляди на онова фотостудио в Лондон още рано сутринта в понеделник.

Той я погледна и изражението му се смени — изненадата, изписана на лицето му, се замени от тревога.

— Разбира се, че ще го направя, скъпа, но ми кажи имаш ли някакви неприятности? За каквото и да се отнася, аз мога да помогна.

„Защо текстът на тази песен непрекъснато е в мислите ми?“ — запита се тя. Сега в главата й звучеше: „Наслади се на залеза над тропически остров“. Разбира се! Тези думи бяха изписани на бюлетина от „Габриел“, който тя намери между вещите на Реджайна Клозън по-рано същия ден.

Бинки най-накрая успя да прехвърли Гордън Мейбъри на някой друг.

— За какво си говорите вие двамата? — попита тя, насочвайки вниманието си към Сюзън и Чарлс.

Сюзън долови как баща й намигна съзаклятнически, докато отговаряше:

— Сюзън точно ми разправяше, че проявява интерес към колекциониране на предмети на изкуството.