Мери Хигинс Кларк
Нежни убийства (25)

24

Когато влетя в студиото в десет без пет, Сюзън видя неодобрението, изписано на лицето продуцента си.

— Зная, Джед — каза тя припряно, — но се случи нещо извънредно. Обади ми се една жена, която изглежда има сериозен проблем. Не можех просто да й затворя.

Тя не добави, че ставаше въпрос за сестра й Дий, която се беше върнала в Калифорния и звучеше сериозно потисната. „Чувствам се толкова самотна тук“ — беше казала тя. „Следващата седмица заминавам на воаяж. Татко ми го поднася като подарък. Не мислиш ли, че идеята е добра? Кой знае? Може дори да срещна някой интересен мъж.“

Накрая Дий беше попитала: „Впрочем, да си се чувала с Алекс Райт?“.

В този момент Сюзън разбра истинската причина за обаждането и приключи разговора по възможно най-бързия начин.

— Ти си тази, която ще си има проблеми, ако не идва навреме, Сюзън — каза Гини делово. — Не обвинявай мен. Аз просто работя тук.

Сюзън забеляза съчувствения поглед, който й отправи Дон Ричардс.

— Можеше да започнеш предаването с доктор Ричардс. Вчера му казах, че е талант.

През първата част на предаването разискваха по какъв начин жените биха могли да се защитават и да избягват потенциално опасни ситуации.

— Вижте — каза Ричардс. — Повечето жени си дават сметка, че ако паркират колата си на тъмен, пуст паркинг, на шест пресечки от дома си, рискуват да си навлекат неприятности. От друга страна същите тези жени могат да бъдат твърде небрежни, когато са си вкъщи. Животът стана такъв, че ако си оставите вратите отключени, независимо от това колко безопасен изглежда кварталът ви, увеличавате възможността да станете обект на кражба с взлом или дори по-лошо.

— Времената се промениха — продължи той. — Помня как баба никога не заключваше вратата си. А ако го стореше, оставяше бележка: „Ключът е в сандъчето с цветята“. Тези дни за съжаление, са безвъзвратно отминали.

„Има много приятен маниер“ — помисли си Сюзън, докато слушаше приятелския му тон. — „Не е назидателен.“ По време на следващата реклама му заяви:

— Аз изобщо не се шегувах. Май ще трябва да се поозърна, ако искам да запазя работата си. Вие сте дяволски добър в ефир.

— Установявам, че ми доставя удоволствие — потвърди той. — Предполагам, че това е псевдоактьорът в мен. Макар че трябва да призная — когато свърша обиколката по представянето на тази книга, ще се радвам да се върна към моя ограничен свят.

— Не е чак толкова ограничен, убедена съм. Не пътувате ли много?

— Доста. Давам показания като свидетел-експерт в международен план.

— Десет секунди, Сюзън — предупреди режисьорът от кабинката.

Дойде време за обаждания на слушатели. Първият въпрос беше свързан с предаването от предишния ден.

— Карен появи ли се във вашия офис, доктор Сюзън?

— Не — отвърна тя, — но ако ни слуша сега, моля я непременно да се свърже с мен, дори и само по телефона.

Няколко обаждания бяха отправени към Доналд Ричардс. Един мъж го беше слушал да дава показания в съда и беше впечатлен.

— Докторе, останах възхитен от вашата компетентност в съда.

Ричардс вдигна вежди към Сюзън.

— Аз определено се надявам, че е било така.

Следващото обаждане шокира Сюзън:

— Доктор Ричардс, причината да напишете книгата „Изчезнали жени“ свързана ли е пряко с изчезването на собствената ви съпруга?

— Докторе, можете да не отговаряте — Сюзън погледна Ричардс в очакване на някакъв знак да прекъсне линията.

Вместо това Ричардс поклати глава:

— Жена ми на практика не е изчезнала, поне не в смисъла, който обсъждаме в момента. Тя умря при злополука пред свидетели. Така и не успяхме да открием тялото й, но книгата ми по никакъв начин не е свързана с нейната смърт.

Тонът му беше овладян, но Сюзън забеляза болезненото му изражение. Усети, че той не желае тя да коментира нито въпроса, нито отговора, но незабавно заключи, че независимо от това дали го признава пред себе си или не, положително имаше връзка между смъртта на съпругата му и темата на тази книга.

Сюзън погледна в монитора.

— Следващата слушателка, която ни се обажда, е Тифани от Йонкърс. В ефир сте, Тифани.

— Доктор Сюзън, вашата програма много ми харесва — започна тя. Гласът й беше млад и жизнен.

— Благодаря ви, Тифани — отвърна енергично Сюзън. — С какво можем да ви помогнем?

— Ами, вчера слушах вашето предаване. Нали си спомняте онази жена, Карен, дето разказа как получила от някакъв мъж тюркоазен пръстен, на който от вътрешната страна бил гравиран надпис „Ти ми принадлежиш“?

— Да — отвърна бързо Сюзън. — Знаете ли нещо за този мъж?

Тифани се засмя.

— Доктор Сюзън, ако Карен ни слуша, просто искам да знае — имала е голям късмет, че не се е хванала с този човек. Той трябва да е доста стиснат. Моят приятел ми купи точно такъв пръстен на шега миналата година, когато ходихме в Гринич Вилидж. Изглеждаше добре, но струваше само десет долара.

— Къде във Вилидж сте го купили? — попита Сюзън.

— О, не мога да си спомня точно. Беше някое от ония забутани магазинчета за сувенири, в които се продават пластмасови статуйки на свободата и месингови слончета. Знаете ги.

— Тифани, ако успеете да си спомните къде се намира магазинчето, или ако някой друг от нашите слушатели го знае, моля, обадете ни се — подкани ги Сюзън. — Или ме уведомете за всякакви други места, откъдето може да се купи такъв пръстен — добави тя.

— Дребният човечец, дето държи магазина, ни каза, че правел пръстените сам — добави Тифани. — Вижте, аз скъсах с моя приятел, така че можете да получите този пръстен. Ще ви го изпратя.

— Реклама — предупреди Джед в слушалките на Сюзън.

— Много ви благодаря, Тифани — изрече бързо Сюзън, — а сега следва кратко съобщение от нашите спонсори.

Щом програмата приключи, Доналд Ричардс стана незабавно.

— Още веднъж благодаря, Сюзън, и ме извинете, но трябва да тръгвам. Чака ме пациент.

После се поколеба.

— С удоволствие бих вечерял с вас някой път — каза той тихо. — Не е необходимо да ми отговаряте сега. Ще ви звънна в офиса.

Сюзън остана седнала и докато си събираше бележките, мислеше за последния разговор. Беше ли възможно сувенирният пръстен, който Джейн Клозън беше намерила между вещите на Реджайна, да е купен в този град? Ако е така, това означаваше ли, че мъжът, виновен за изчезването й, беше от Ню Йорк?

Все още дълбоко замислена, тя стана и влезе в помещението с режисьорския пулт. Гини слагаше в плик една касета.

— Ричардс излезе бързо — каза той. — Предполагам, че е забравил за записите на предаванията, които ме помоли да му направя.

После сви рамене.

— Тогава ще ги изпратя с тази касета. — Той посочи плика, адресиран до Джъстин Уелс. — Този човек се обади вчера и помоли за запис на предаването от сутринта. Каза, че било за майка му, която го изпуснала.

— Звучи като комплимент — отбеляза Сюзън. — До утре.

В таксито по пътя обратно към офиса си тя отвори вестника. На трета страница на „Поуст“ имаше снимка на Каролин Уелс, специалист по вътрешен дизайн — жената, пострадала вчера при злополуката на Парк Авеню. Сюзън прочете историята с явен интерес. Това беше случаят, за който бе чула по новините тази сутрин — същият, във връзка с който старицата твърдеше, че видяла как един мъж блъснал Каролин Уелс пред камиона.

По-надолу в материала тя прочете: „Съпругът, известният архитект Джъстин Уелс…“. Миг по-късно тя набираше радиостанцията по мобифона си. Хвана Джед Гини, точно преди да тръгне на обяд.

Докато таксито стигна до офиса, Сюзън разбра, че Джед й изпраща по куриер пакета, адресиран до Джъстин Уелс.

Тя мислено прехвърли деня си до момента. Целият й следобед беше запълнен със срещи. Но после щеше да вземе касетата и да я отнесе в болницата „Ленъкс Хил“, където, според бъбривото момиче на рецепцията, Джъстин Уелс бдял неотклонно при леглото на своята съпруга.

„Той може изобщо да не пожелае да говори с мен — помисли си Сюзън, докато плащаше таксито, — но едно е сигурно — каквато и да е причината, поради която е поискал записа, тя по никакъв начин не е в това, че майка му е пропуснала предаването.“