Мери Хигинс Кларк
Нежни убийства (2)

1

Три години по-късно

В опит да изпревари снежната виелица или нещо, граничещо с ураган, доктор Сюзън Чандлър тръгна на работа от своя апартамент в една кооперация от кафяв камък в Гринич Вилидж към кабинета си, намиращ се в масивна сграда от началото на века в Сохо. Клиничен психолог, тя имаше процъфтяваща частна практика и в същото време беше станала доста популярна като водеща на ежедневното сутрешно радиопредаване със заглавие „Питайте доктор Сюзън“.

Ранният утринен въздух на този октомврийски ден беше свеж и хаплив и тя беше доволна, че е облякла под сакото си поло с дълги ръкави.

Вятърът разпръсна тъмнорусите й коси, все още влажни от душа, и Сюзън съжали, че е без шал. Спомни си някогашното предупреждение на баба си: „Никога не излизай с мокра коса — ще изстинеш до смърт“ и после си даде сметка, че напоследък доста мисли за баба Сузи. Всъщност тя бе отраснала в Гринич Вилидж и Сюзън понякога се питаше дали духът й не витае някъде наоколо.

Спря на светофарите на Мърсър и Хюстън. Беше едва седем и половина и улиците все още не бяха оживени. Само след час щяха да гъмжат от нюйоркчани, поели отново за работа в понеделник сутрин.

„Слава богу, че уикендът отмина“ — възкликна мислено Сюзън.

Повечето време в събота и неделя прекара в Рай заедно със своята майка, която не беше в прекрасно настроение. „Съвсем обяснимо — помисли си Сюзън, — след като в неделя беше четиридесетгодишнината от сватбата й.“ На всичкото отгоре Сюзън имаше неприятна среща с по-голямата си сестра Дий, която беше дошла на гости от Калифорния.

В неделя след обяд, преди да се върне в града, тя направи посещение на добра воля в разкошния дом на своя баща, недалеч в Бедфорд Хил, където той и втората му жена Бинки организираха коктейл. Сюзън подозираше, че изборът на деня е заслуга на Бинки.

— На днешния ден преди четири години беше първата ни среща — възкликна тя с възторжено умиление.

„Безкрайно обичам родителите си — помисли си Сюзън, докато влизаше в сградата, където се намираше офисът й, — но има моменти, в които ми се иска да им кажа, че е крайно време да бъдат така добри да пораснат.“

Сюзън обикновено пристигаше първа на последния етаж, но минавайки покрай кантората на своята стара приятелка и покровителка Неда Хардинг, тя с почуда установи, че лампите в приемната и коридора вече светят. Реши, че на Неда й се е наложило да дойде по-рано.

Докато отваряше външната врата, която трябваше да бъде заключена, Сюзън поклати глава укорително, мина покрай все още тъмните офиси на по-младите й съдружници и служители, после се спря пред вратата на кабинета й и се усмихна. Както обикновено, приятелката й беше така вглъбена в работата си, че дори не усети присъствието й.

Неда беше замръзнала в обичайната си работна поза — подпряла чело с лявата си ръка, а дясната лежеше на бюрото в готовност да отгръща страниците на дебелата папка, разтворена пред нея. Късо подстриганите й сребристи коси вече бяха разрошени, очилата й се бяха смъкнали на носа, а солидното й тяло създаваше впечатление, че Неда всеки момент ще скочи и ще побегне. Един от най-уважаваните адвокати в Ню Йорк, с вида си на възрастна жена с внуци, тя не даваше външен израз на интелекта и агресивната енергия, която влагаше в работата си. Особено ярко те се проявяваха по време на кръстосан разпит в съда.

Двете жени се бяха запознали и сприятелили преди десет години в Нюйоркския университет, когато Сюзън беше двайсет и две годишна студентка втори курс по право, а Неда гостуващ лектор. В трети курс Сюзън си направи програмата на лекциите така, че да може два дена в седмицата да работи като стажантка при Неда.

Всички приятели, освен Неда, бяха шокирани, когато след две години стаж в окръжната прокуратура на Уестчестър Сюзън напусна работата си на помощник-прокурор, за да се върне в университета и да защити докторат по психология. „Това е нещо, което трябва да направя“ — бе единственото й обяснение по онова време.

Усещайки присъствието на Сюзън на прага на офиса си, Неда вдигна поглед. Усмивката й беше кратка, но сърдечна.

— Виж ти кой е тук. Добре ли мина уикендът или да не питам?

Неда знаеше както за приема на Бинки, така и за годишнината от сватбата на майка й.

— Според очакванията — отвърна унило Сюзън. — Дий пристигна в къщата на мама в събота и двете избухнаха в сърцераздирателен плач. Заявих на Дий, че нейната депресия само пречи на мама да се съвземе, а тя ме наруга. Каза, че ако преди две години аз съм видяла собствения си съпруг, пометен от смъртоносна лавина, така както тя е гледала как Джак умира, съм щяла да разбера какво е изживяла. Освен това изказа предположението, че ако съм предложела на мама рамо, на което да облегне глава и да си скърби, вместо непрестанно да й казвам, че животът й трябва да продължи, съм щяла да й помогна много повече. Когато й отвърнах, че рамото ми вече е хванало артрит от всички тия сълзи, Дий още повече се ядоса. Добре че поне мама се разсмя.

А след това ходих на приема, организиран от Бинки и татко — продължи Сюзън. — Между другото, татко ме помоли да го наричам „Чарлс“, което абсолютно изчерпва този въпрос.

Сюзън въздъхна дълбоко.

— Ето това беше моят уикенд. Още един подобен и самата аз вече ще имам нужда от рамо, на което да поплача. Но понеже съм твърде стисната, за да си наема терапевт, накрая ще започна да си говоря сама.

Неда я гледаше със съчувствие. Тя беше единствената приятелка на Сюзън, която знаеше цялата история за Джак и Дий, за родителите на Сюзън и за техния объркан развод.

— Струва ми се, че имаш нужда от план за оцеляване — каза тя.

Сюзън се засмя.

— Може би ти ще ми предложиш такъв. Заведи ми го на сметка, наред с всичко, което вече ти дължа, за това, че ми осигури тази работа в радиото. Сега май е по-добре да тръгвам. Трябва да си подготвя материала за предаването. И между другото — напоследък да съм изказвала своите горещи благодарности?

Година по-рано Мардж Макин, популярна радиоводеща и близка приятелка на Неда, беше поканила Сюзън да гостува на нейната програма, за да коментира един много нашумял процес в качеството си на юрист-експерт и психолог. Успехът на тази първа поява в ефир доведе до редовни гостувания в предаването, а когато Мардж стана водеща на телевизионна програма, Сюзън беше поканена да заеме мястото й в това радио топшоу, което се излъчваше всеки ден.

— Не ставай глупава. Нямаше да получиш работата, ако не се беше справила. Дяволски си добра и ти самата го знаеш — отвърна живо Неда. — Кой ще ти гостува днес?

— Тази седмица смятам да насоча вниманието на слушателите към въпроса, защо в своето общуване жените трябва да бъдат особено внимателни за собствената си безопасност. Доналд Ричардс, психиатър, специализирал криминология, е написал книга, наречена: „Изчезнали жени“. Разглежда редица случаи, върху които е работил. Много от тях е успял да разкрие, но няколко доста интересни все още очакват своето разрешение. Прочетох книгата, добра е. Той анализира миналото на всяка жена и обстоятелствата, при които е изчезнала. После разисква вероятните причини, поради които една интелигентна дама може да изпита влечение към убиец. Следва методична последователност от опити да се установи какво й се е случило. Смятам да разговаряме за книгата и за някои по-интересни случаи, а накрая да обсъдим по принцип как нашите слушателки биха могли да избегнат потенциално опасни положения.

— Хубава тема.

— И на мен така ми се струва. Реших да изложа случая с изчезването на Реджайна Клозън. Той винаги ме е интригувал. Помниш ли я? Често я гледах по CNBC и според мен беше страхотна. Преди шест години използвах чека, който получих от татко за рождения си ден, за да си купя акции, които тя препоръчваше. Оказаха се златна мина и сега се чувствам някак особено, все едно, че съм й длъжница.

Неда вдигна поглед и се смръщи.

— Реджайна Клозън изчезна преди около три години, слизайки в Хонг Конг по време на едно околосветско пътешествие с кораб. Помня много добре. Доста се шумя по този случай.

— Това беше след като напуснах окръжната прокуратура — поясни Сюзън. — Бях отишла да посетя една приятелка, когато Джейн, майката на Реджайна Клозън, по това време тя живееше в Скарсдейл, дойде, за да получи информация в ОП дали не може да й се окаже някакво съдействие. Но нямаше никакви признаци, че Реджайна е напуснала Хонг Конг, така че окръжната прокуратура на Уестчестър нямаше нужната юрисдикция, за да предприеме някакви действия. Бедната жена носеше снимки на дъщеря си и все повтаряше с какво нетърпение Реджайна очаквала това пътуване. Но аз помня този случай и смятам днес да говоря за него в ефир.

Изражението на Неда се смекчи.

— Познавам бегло Джейн Клозън. Двете завършихме „Смит“ в една и съща година. Сега тя живее в Бийкмън Плейс. Много затворена жена. Доколкото разбрах, Реджайна също е била доста притеснителна в общество.

Сюзън повдигна вежди.

— Как не съм разбрала, че се познаваш с госпожа Клозън? Може би щеше да успееш да ми уредиш среща с нея. По моите бележки майката на Реджайна изобщо не допуска, че дъщеря й би могла да има връзка с някого, но ако можех да я накарам да говори за това, нещо, което на времето е изглеждало незначително, сега може да ни предостави някаква следа.

Неда събра вежди и се замисли.

— Може би и сега не е твърде късно. Дъг Лейтън е семейният адвокат на Клозън. Срещали сме се няколко пъти. Ще му се обадя в девет и ще видим дали не може да ни свърже с нея.

В 9:10 интеркомът на бюрото на Сюзън иззвъня. Беше Джанет, нейната секретарка.

— Дъглас Лейтън, адвокат, на линия едно. Стегнете се, докторе. Не звучи особено дружелюбно.

Всеки ден на Сюзън й се щеше Джанет, иначе отлична секретарка, да не се чувства задължена да коментира хората, които се обаждат. Макар че истинският проблем, отбеляза мислено Сюзън, бе във факта, че реакцията й почти винаги попадаше право в целта.

Още щом заговори, на Сюзън й стана ясно, че семейният адвокат на Клозън наистина е недоволен.

— Доктор Чандлър, ние категорично отхвърляме всякаква възможност за спекулации със скръбта на госпожа Клозън — заяви той рязко. — Реджайна беше единственото й дете. Достатъчно зле щеше да бъде, ако тялото беше намерено, но понеже не е, госпожа Клозън е в непрестанна агония, на границата между рая и адът е, питайки се при какви обстоятелства живее сега дъщеря й, ако наистина е жива. Смятах, че една приятелка на Неда Хардинг не би търсила подобен вид евтина сензационност, експлоатирайки по този начин скръбта от позицията на популярната психология.

Сюзън за момент стисна устни, за да сдържи язвителната реплика, която беше изкушена да му предложи в отговор. Когато заговори, тонът й беше студен, но овладян.

— Господин Лейтън, вие вече формулирахте основанието случаят да се подложи на обсъждане. Безспорно за госпожа Клозън е много по-болезнено всеки ден да се пита дали дъщеря й е жива и страда някъде, отколкото да знае какво наистина се е случило с нея. Разбирам, че нито полицията в Хонг Конг, нито частните детективи, наети впоследствие от госпожа Клозън, са успели да намерят и най-малка следа, която да подскаже какво е направила Реджайна или къде може да е отишла, след като е слязла от кораба. Моето предаване се излъчва в пет щата. Вероятността е минимална, зная, но може би някой от слушателите е бил на онзи кораб или на посещение в Хонг Конг по същото време и ще се обади, за да ни каже нещо обнадеждаващо за това, че е видял Реджайна, след като е слязла от „Габриел“. В края на краищата тя се появяваше редовно по CNBC, а някои хора са чудесни физиономисти.

Без да изчака отговор, Сюзън затвори, пресегна се и пусна радиото. Беше подготвила кратка въвеждаща информация за своя гост в днешното предаване, както и за случая Клозън. Бяха ги излъчили в ефир миналия петък и Джед Гини, нейният продуцент, беше обещал, че радиостанцията ще ги пусне отново тази сутрин. Тя мислено се помоли горещо да не е забравил.

Двайсет минути по-късно, докато проучваше училищните сведения за един седемнайсетгодишен пациент, Сюзън чу началото на информацията.

„Дано някой, който знае нещо по случая, също да слуша“ — помисли си тя.