Мери Хигинс Кларк
Нежни убийства (44)

43

Точно в девет часа в сряда сутринта доктор Доналд Ричардс се яви на рецепцията на петнайсетия етаж на Бродуей №1440.

— Бях гост в предаването „Питайте доктор Сюзън“ вчера и в понеделник — обясни той на сънената на вид жена, която седеше на бюрото. — Помолих да ми се направят записи на предаванията, но после си тръгнах, без да взема касетите. Дали господин Гини е тук?

— Мисля, че го видях — отвърна служителката, вдигна телефона и набра някакъв номер. — Джед, гостът на Сюзън от вчера е тук.

После вдигна поглед към него.

— Как казахте, че се казвате?

„Нищо не съм казал“ — помисли си Дон.

— Доналд Ричардс.

Администраторката измърмори името му в слушалката, после каза, че бил забравил някакви касети, за които помолил предишния ден. След като слуша един момент, тя рязко затвори.

— Идва веднага. Седнете.

„Питам се кое ли училище за културни обноски е посещавала“ — помисли си Ричардс, докато си избираше стол близо до една масичка, на която лежаха няколко сутрешни вестника.

Миг по-късно се появи Джед с пакет в ръка.

— Съжалявам, че забравих да ви напомня вчера, докторе. Точно се канех да я пратя долу за доставка. Поне все още ги искате и не сте си променили решението като онзи, как му беше името.

— Джъстин Уелс? — подсказа му Ричардс.

— Точно. Но за него ще има изненада; така или иначе ще получи онова, което си е поръчал. Сюзън тази сутрин отиде да му остави записа от предаването в понеделник.

„Интересно — помисли си Ричардс, — много интересно. Сигурно не е много обичайна практика водещият на едно популярно радиошоу да изпълнява ролята на момиче за поръчки.“

След като благодари на Джед Гини, той прибра малкия пакет в куфарчето си и петнайсет минути по-късно вече слизаше от едно такси при гаража, който се намираше близо до апартамента му.

 

 

Доналд Ричардс караше в северна посока по Палисейдс Паркуей към Беър Маунтийн. Той включи радиото и настрои на „Питайте доктор Сюзън“. Нямаше никакво намерение да изпуска предаването.

Когато стигна до мястото, към което се бе отправил, той остана в колата си, докато предаването приключи. После постоя няколко минути в пълна тишина, след което излезе от колата и отвори багажника. Извади отвътре тясна кутия и отиде към водата.

Планинският въздух беше студен и неподвижен. Езерната повърхност проблясваше на есенното слънце, но пак се виждаха тъмни отрязъци, които загатваха за дълбочина. Дърветата, ограждащи езерото, бяха започнали да променят цвета си и бяха много по-живописни в багрите си от жълто, оранжево и червено от онези, които беше виждал в града и околните предградия.

Дълго време остана седнал на земята при брега на езерото, обгърнал с ръце коленете си. В очите му блестяха сълзи, но той не им обръщаше внимание. Накрая отвори кутията и извади свежите, обсипани с роса рози, които лежаха вътре. Една по една ги хвърли във водата, докато всичките двайсет и четири се полюшваха на повърхността, събирани и разделяни от ласките на лекия ветрец.

— Сбогом, Катрин — изрече той с тържествен тон, после се обърна и тръгна обратно към колата.

 

 

Час по-късно се намираше на портала на Тъксидо Парк, луксозното планинско селце, което навремето беше лятното убежище на особено богатите и особено общителни нюйоркчани. Много от тях, също като Елизабет Ричардс — неговата майка, си живееха тук през цялата година. Охраната му махна за поздрав.

— Радвам се да ви видя, доктор Ричардс.

Намери майка си в ателието й. Шейсетгодишна, тя доста късно беше започнала да се занимава с рисуване, но за дванайсет години сериозна работа нейният природен талант се беше развил в гениална дарба. Тя седеше пред статива с гръб към него и всеки сантиметър от лекото й крехко тяло бе вглъбено в работата. До платното висеше ослепителна вечерна рокля.

— Мамо…

Той почувства как тя се усмихва още преди да се е обърнала с лице към него.

— Доналд, вече бях започнала да се отчайвам — каза тя.

За момент в съзнанието му проблесна спомен — една игра от детството. Той се връщаше от училище в апартамента им на последния етаж на Пето Авеню и предполагайки, че майка му е в кабинета си, се втурваше натам, като нарочно тропаше по дървения под отстрани на килима и викаше: „Мамо, мамо“. Искаше да чуе гласа й да му отвръща: „Нима това е Доналд Уолъс Ричардс, най-доброто момче в Манхатън?“.

Този ден тя стана и се приближи до него с протегнати ръце, но вместо прегръдка, прокара пръсти по раменете му и докосна с устни страната му.

— Не искам да те изцапам с боя — каза тя и отстъпи назад, без да откъсва поглед от лицето му. — Вече бях започнала да се тревожа, че няма да успееш.

— Знаеш, че щях да ти се обадя. — Осъзна, че тонът му прозвуча рязко, но майка му изглежда не забеляза това. Той нямаше намерение да й казва къде е прекарал последните няколко часа.

— И какво мислиш за последните ми мъки? — Тя го хвана под ръка и го отведе до платното. — Одобряваш ли?

Той позна обекта — съпругата на настоящия губернатор.

— Първата дама на Ню Йорк! Впечатлен съм. Името на Елизабет Уолъс Ричардс върху портрета ще стане новината на деня.

Майка му докосна ръкава на роклята, която висеше до платното.

— Това е роклята от бала й по случай встъпването в длъжност. Чудесна е, но, господи, направо ослепявам, докато рисувам тази сложна плетеница.

Все така под ръка двамата слязоха по широката стълба, прекосиха фоайето и се озоваха в трапезарията с изглед към вътрешния двор и градините.

— Наистина смятам, че едно време хората са знаели какво вършат, когато са затваряли тези места в Деня на труда^[1] — отбеляза Елизабет Ричардс. — Знаеш ли, че онази вечер прехвърчаше сняг, а е едва октомври?

— Има само едно разрешение — каза той сухо, докато й подаваше стола.

Тя сви рамене.

— Не се опитвай да бъдеш психиатър с мен. Естествено, апартаментът ми липсва… и града… понякога, но само тук мога да отхвърля толкова много работа. Надявам се, че си гладен.

— Всъщност не — отвърна той с колебание.

— По-добре вземи тези прибори. Както обикновено Кармен се постара за теб.

Всеки път, когато посещаваше Тъксидо Парк, икономката на майка му надминаваше себе си в усилията си да приготви някое от любимите му ястия. Днес беше нейният специалитет с чили и с много подправки. Докато майка му похапваше без особен ентусиазъм пилешка салата, Дон се хранеше с огромен апетит. Когато Кармен напълни отново водната му чаша, той усети, че тя го наблюдава, очаквайки реакция.

— Страхотно е — произнесе се той. — Рина е невероятна готвачка, но твоето чили е неповторимо.

Кармен, подобие на сестра си, само че по-слаба от неговата икономка, засия.

— Доктор Доналд, знам, че сестра ми се грижи добре за вас в града, но ви казвам — аз я научих да готви, само че още не ме е стигнала.

— Съвсем те приближава — предупреди я Доналд, спомняйки си, че Кармен и Рина са във вечно съревнование. Последното, което искаше, бе да засегне чувствата на Рина, а знаеше, че Кармен й беше казала за някои оплаквания, които беше споделил с нея. Реши, че трябва бързо да смени темата.

— Добре, Кармен, и какво ти докладва Рина за мен?

— Аз ще отговоря на този въпрос — обади се майка му. — Казва, че работиш твърде много, което не е нищо ново. Че си бил смъртно уморен след публичните четения на книгата си миналата седмица и че изглеждаш разтревожен за нещо.

Дон не беше очаквал последния коментар.

— Разтревожен? Няма такова нещо. Естествено, обмислям разни неща. Имам някои доста трудни пациенти. Но не познавам човек без грижи.

Елизабет Ричардс сви рамене.

— Хайде да не се хващаме за смисъла. Къде беше тази сутрин?

— Трябваше да отида в едно радиостудио — измъкна се Дон.

— Освен това си променил графика си така, че първият ти пациент да дойде чак в четири часа.

Дон осъзна, че майка му го следеше не само чрез икономката, а и чрез секретарката му.

— Пак си ходил на езерото, нали? — попита тя.

— Да.

Изражението на майка му омекна. Тя сложи ръка върху неговата.

— Дон, не съм забравила, че днес е годишнината от смъртта на Кати, но вече минаха четири години. Следващия месец ставаш на четиридесет. Трябва да продължаваш напред, животът си тече. Искам да се запознаеш с жена, чиито очи ще засияят, когато се появиш на прага привечер.

— Може би тя също ще работи — каза Дон. — В днешно време почти няма жени, които са само домакини.

— О, престани. Знаеш какво имам предвид. Искам отново да си щастлив. И позволи ми да бъда егоист — искам внуче. Ревнувам, когато приятелките ми разнасят снимки на малките си съкровища. Всеки път си казвам: „Моля те, Господи, нека и аз!“. Дон, дори психиатрите могат да се нуждаят от помощ след изживяна трагедия. Мислил ли си за това?

Той не отговори.

Тогава тя въздъхна:

— Добре, достатъчно. Ставаш от горещия стол. Зная, че не трябва да те измъчвам с това, но наистина се тревожа за теб. Кога за последен път си излизал в отпуск?

— Бинго! — възкликна Дон и лицето му се проясни. — Даваш ми шанс да се защитя следващата седмица, щом приключи едно четене в Маями, ще си взема шест-седем дни почивка.

— Дон, преди време ти обичаше пътуванията по море. — Майка му се поколеба. — Помниш ли как се наричахте двамата с Кати — „мореплавателите“ — и все предприемахте пътуванията си под напора на внезапен порив? Казвахте на своя пътнически агент да ви вземе билети за някой отрязък от дълъг туристически воаяж. Искам да те видя да го правиш отново. Тогава ти се забавляваше, може отново да ти достави удоволствие. Не си стъпвал на туристически кораб, откакто Кати почина.

Доналд Ричардс се взря в синьо-сивите очи, които изразяваха искрена загриженост.

„О, напротив, мамо, напротив — помисли си той. — Разбира се, че съм стъпвал.“