Мери Хигинс Кларк
Нежни убийства (84)

83

В петък вечерта Алекс Райт се прибра вкъщи към седем часа. За да уточни графика на пътуването си през следващата седмица, прекара почти целия ден в офиса си. Дори беше обядвал на бюрото си — нещо, което ненавиждаше.

След такъв натоварен ден си мечтаеше за спокойна вечер, затова отиде направо в тоалетната стая и се преоблече в памучни панталони и пуловер. И за пореден път мислено се поздрави, че най-накрая е разрешил проблема с недостатъчното пространство.

Преди няколко години тоалетната му стая беше отделена от една съседна спалня и беше достатъчно просторна да побере внушителния му гардероб. Особено му допадаше това, че на рафта винаги имаше отворен куфар, готов да прибере багажа, необходим за предстоящо пътуване. На стената над него, поставен в рамка, висеше списък с необходимите вещи.

Куфарът вече беше почти пълен с дрехи, които бяха изпрани или дадени на химическо чистене и незабавно подменени след поредното пътуване: бельо, чорапи, носни кърпи, пижама, халат, ризи с колосани яки.

За по-дълги пътувания, като това, което щеше да предприеме до Русия, Алекс предпочиташе да си приготви багажа собственоръчно. Ако по някакви причини бе прекалено зает, тогава за него щеше да се погрижи Джим Кърли. Отдавнашна шега между тях беше, че в единствения случай, когато Алекс бе поверил подготовката на багажа си на своята икономка Маргарет, тя беше забравила да му сложи официална риза — факт, който Алекс бе установил, едва когато вече се обличаше за официален прием в Лондон.

Докато нахлузваше на бос крак чифт стари удобни мокасини, той се усмихна, спомняйки си какво бе казал Джим по този случай: „Вашият баща, лека му пръст, щеше да ги изхвърли на мига“.

Преди да излезе от стаята Алекс погледна списъка и си напомни, че през октомври в Русия е много студено и че може би ще бъде разумно да си вземе дебелото палто.

Слезе долу, наля си уиски с лед и докато разклащаше ледените кубчета, преди да отпие, си даде сметка, че е потиснат. Терзаеше се, че Сюзън се държа хладно с него предишния ден, когато отказа да се присъедини към тях двамата с Дий за по едно питие.

Как ли щеше да се чувства утре вечер на приема в библиотеката, от едната страна с Дий, а от другата — със Сюзън? Едва ли щеше да му бъде особено комфортно.

После се усмихна.

„Имам една идея — помисли си той. — Ще поканя Бинки и Чарлс да се присъединят към нас. Ще сложа Дий с тях на друга маса. Което ще бъде недвусмислен намек за Сюзън.“

— И за Дий също — изрече той гласно.