Мери Хигинс Кларк
Нежни убийства (106)

105

В осем часа същата вечер Дъг Лейтън седеше на игрална маса в едно от не чак толкова модерните казина на Атлантик Сити. Чрез бърза финансова операция беше успял да се сдобие с парите, които му бяха необходими да погаси дълговете си от предишното посещение, но все още вратите на любимото му казино оставаха затворени за него. За много хора, които го познаваха в Атлантик Сити, Лейтън си беше спечелил репутацията на използвач, който не си плаща дълговете.

Хората, с които се беше разплатил обаче, отпразнуваха случая, като го заведоха на обяд. В известен смисъл Дъг почувства облекчение от развоя на събитията. Рано или късно одиторите щяха да го пипнат, че краде от фамилна фондация „Клозън“, а и съществуваше съвсем реална възможност Джейн Клозън да се свърже повторно с Хюбърт Марч; тя можеше да го убеди дори да се обади в полицията. Предупреден, той възнамеряваше да се измъкне, с половиния милион, който беше докопал днес. Трябваше да го направи, преди да е станало твърде късно. Вече си беше резервирал билет за полета до Свети Томас. Оттам щеше да стигне до някой от островите, където нямаше споразумение за екстрадиране в Щатите. Точно това беше направил и неговият баща… без изобщо да го хванат.

Половин милион можеха да купят добро начало на нов живот. Лейтън го знаеше и беше твърдо решен да напусне страната с тази сума.

— Не можеш да си отидеш, без да си опиташ късмета за последен път — каза един от новите му приятели.

Дъг Лейтън прецени предизвикателството; определено имаше чувството, че късметът този път няма да му изневери.

— Добре, може би една ръка на карти — съгласи си се той.

Беше само девет часа, когато напусна казиното. Без да си дава сметка къде се намира, той се отправи към плажа. Вече нямаше начин да се сдобие с нужните пари; парите, с които беше задлъжнял към онези приятели, които отново го бяха измъкнали, когато късметът му изневери за последен път. С него беше свършено. Знаеше какво го очаква. Присъда за злоупотреба. Затвор. Или по-лошо.

Той си съблече сакото и постави отгоре му портфейла и часовника си. Беше го прочел някъде и му се стори разумно.

Чуваше рева на прибоя. Пронизващ студен вятър се извиваше над океана и вдигаше огромни вълни. Беше останал само по риза. Започна да трепери. Запита се колко ли време ще му е необходимо да се удави и реши, че това е едно от онези неща, които няма как да разбереш, преди да си ги извършил. Също като толкова други неща в живота му.

Пристъпи плахо във водата, после направи нова, по-голяма крачка.

„За всичко е виновна Сюзън Чандлър — помисли си той, когато ледената вода сграбчи глезените му. — Само ако не се беше набъркала, никой нямаше да разбере и щях да си стоя още години във фондацията…“

Той рязко пое въздух заради студа, задържа го и продължи напред, докато краката му вече не докосваха дъното. Една голяма вълна го подхвана, друга го блъсна и той се задави и потъна в ледения мрак, подмятан от вълните. Помъчи се да не се съпротивлява.

Отправи безмълвно проклятие към Сюзън Чандлър. Това беше последната свързана мисъл на Дъглас Лейтън.