Мери Хигинс Кларк
Нежни убийства (36)

35

След като Джейн Клозън си тръгна от кабинета й във вторник вечерта, Сюзън работи по документацията си почти до седем, после звънна на Джед Гини в дома му.

— Проблем — обяви тя направо. — Обадих се на Джъстин Уелс, за да се уговорим как да му предам записа от вчерашното предаване, но той категорично отказва да го е поръчвал.

— Тогава защо ще го иска лично? — попита Гини съвсем логично. — Сюзън, виж какво ще ти кажа. Човекът, с когото разговарях по телефона, който и да е той, беше доста напрегнат. Може би Уелс не иска никой да разбере за интереса му към предаването. Или може би причината, поради която поиска записа, просто не съществува. Това е възможно. Вероятно сега се страхува, че ще му изпратим сметка за услугата. Всъщност, в началото той помоли само за онази част с обаждания на слушатели. Според мен останалото не представлява интерес за него.

— Жената, блъсната от камион на Парк Авеню вчера, е неговата съпруга — каза Сюзън.

— Разбираш какво имам предвид. Той си мисли разни други неща, горкият.

— Може и да си прав. До утре.

Тя затвори и се замисли за ситуацията.

„Така или иначе ще се срещна с Джъстин Уелс — реши Сюзън, — а сега ще изслушам пак обажданията на слушателите от вчерашното предаване.“

Тя извади касетата от чантата си, сложи я в касетофона и натисна копчето за бързо завъртане напред. След това се заслуша съсредоточено.

Всички други обаждания бяха банални, с изключение на онази жена с тихия, изпълнен с напрежение глас, която се представи като „Карен“ и разказа за тюркоазния пръстен.

„Това трябва да е обаждането, което интересува Джъстин Уелс… или който е бил там на телефона“ — помисли си Сюзън, но изминалият ден беше твърде напрегнат и точно в този момент не можеше да реши каква беше причината за този интерес. Взе си палтото, угаси осветлението, заключи вратата на кабинета си и пое по коридора към асансьора.

„Трябва да сложат по-добро осветление тук“ — помисли си тя. Офисът на Неда тънеше в мрак, а дългият коридор беше полутъмен. Тя неволно ускори крачки.

Беше уморителен ден и Сюзън се изкуши да спре такси. Устоя на изкушението обаче и с усещането за добродетелност пое пеша към къщи. По пътя се улови, че размишлява за посещението на Джейн Клозън и за тревогата й относно Дъглас Лейтън. Госпожа Клозън очевидно беше тежко болна. Дали това влияеше на отношението й към Лейтън, запита се Сюзън.

Не беше изключено предишния ден Лейтън да е имал среща, която не е могъл да отмени. Освен това може днес сутринта просто да е чакал госпожа Клозън да приключи телефонния разговор, за да влезе в кабинета й.

А убеждението на госпожа Клозън, че Лейтън е познавал Реджайна и е излъгал нарочно? В съзнанието й изникна името на Крис Райън — бивш агент на ЦРУ, с когото бе работила, докато беше в окръжната прокуратура на Уестчестър. Сега Крис имаше собствена охранителна фирма. Той би могъл да порови дискретно за Лейтън. Реши на другата сутрин да се обади на госпожа Клозън и да й предложи тази възможност.

Както вървеше, Сюзън се огледа наоколо. Тесните улици на Гринич Вилидж не преставаха да я очароват. Тя обичаше контраста на малките, тихи улички с наредени като мъниста по тях градски къщи от началото на века и оживените модерни булеварди.

Даде си сметка, че се озърта за някакъв сувенирен магазин като онзи, за който бе говорила днешната слушателка Тифани. Тя не беше мислила много за нея. Тифани също твърдеше, че има тюркоазен пръстен, подобен на описания от „Карен“. Спомена, че приятелят й го купил от Гринич Вилидж. „Дано го изпрати — помоли се мислено Сюзън. — Само ако имам възможност да го сравня с онзи, който ми остави госпожа Клозън.“ Ако се окажеха еднакви, това щеше да означава, че са правени някъде тук и това може би щеше да бъде първата стъпка към разбулването на тайната около изчезването на Реджайна.

„Удивително е как една разходка освежава мозъка“ — помисли си Сюзън, когато най-накрая стигна пред входната врата на дома си. Вътре в апартамента тя спази ритуала „у дома“, планиран за предишната вечер. Часът беше осем. Тя се преоблече с домашната роба, отиде до хладилника и извади продуктите за салатата, която беше започнала да си приготвя, преди да се обади Алекс Райт.

Тази вечер определено щеше да си остане вкъщи, реши тя, докато се пресягаше към шкафа за пакет лингуини. Докато водата за тях възвираше, а доматеният сос се размразяваше в микровълновата печка, тя включи компютъра и си провери електронната поща.

Баналните отзиви, освен това няколкото коментара колко интересен събеседник е бил доктор Ричардс и предложения да го покани отново. Внезапно й хрумна да провери дали Ричардс имаше уебстраница^[1].

Имаше. С нарастващ интерес Сюзън влезе в подстраницата за лична информация: доктор Доналд Дж. Ричардс, роден в Дейриън, Кънектикът, отраснал в Манхатън, учил в колеж; бакалавърска степен от Йейл, магистърска степен и докторска дисертация по клинична психология в Харвард, магистърска степен по криминология от Нюйоркския университет. Баща, починал, д-р Доналд Р. Ричардс; майка Елизабет Уолъс Ричардс от Тъксидо Парк. Единствен син. Женен за Катрин Карвър (починала). Следваше дълъг списък от публикации, както и рецензии за книгата му „Изчезнали жени“.

После Сюзън намери информация, която я озадачи. Кратка биография посочваше, че доктор Ричардс е прекарал една година, между втори и трети курс в колежа, работейки на околосветски лайнер като помощник-директор по пътуванията, а под раздела „отдих“ бе отбелязано, че често прави кратки туристически пътувания по море. Като любим кораб бе посочил „Габриел“. С обяснението, че на него се запознал с жена си.

Сюзън впери поглед в екрана.

— Но това е същият кораб, на който е пътувала Реджайна Клозън, преди да изчезне! — възкликна тя гласно.