Мери Хигинс Кларк
Нежни убийства (67)

66

Джейн Клозън, видимо изтощена от поредния курс химиотерапия, все пак успя да се усмихне слабо.

— Просто съм малко уморена, Вира — каза тя.

Виждаше, че нейната икономка, която вече двайсет години се грижеше за домакинството й, нямаше желание да си тръгне.

— Не се тревожи. Ще се оправя. Само трябва да си почина.

— Щях да забравя, госпожо Клозън — възкликна Вира тревожно. — Мисля, че може да ви се обади доктор Чандлър. Тя позвъни точно преди да тръгна и аз й казах, че сте в болница. Звучеше загрижена.

— Тя е много мила.

— Не искам да ви оставям сама — въздъхна Вира. — Ще ми се да ми позволите просто да стоя тук и да ви правя компания.

„Аз си имам компания“ — помисли си Джейн Клозън, хвърляйки поглед към нощното шкафче, където поставена в рамка стоеше снимката на Реджайна. Вира я беше донесла в болницата по нейна молба. На фотографията Реджайна беше застанала до капитана на „Габриел“.

— След пет минути ще съм заспала, Вира. Тръгвай вече.

— В такъв случай лека нощ, госпожо Клозън — каза Вира и добави със загриженост в гласа: — И непременно ми се обадете, ако имате нужда от нещо.

След като икономката й си тръгна, Джейн Клозън се пресегна и взе фотографията.

„Денят не е добър, Реджайна — помисли си тя. — Отивам си и го знам. И все пак чувствам, че нещо ме кара да се държа. Не разбирам точно какво, но знам, че нещо ще се случи.“

Телефонът иззвъня. Джейн Клозън остави снимката и вдигна слушалката в очакване, че може да се обажда Дъглас Лейтън. Вместо него се оказа Сюзън Чандлър и за пореден път топлият й глас напомни на Джейн за Реджайна. Тя се улови, че споделя със Сюзън колко тежък е бил денят й.

— Но утре ще бъде много по-леко — добави тя, — а и Дъг Лейтън прави намеци, че имал голяма изненада за мен. Очаквам я с нетърпение.

Сюзън долови моментното оживление в тона на госпожа Клозън и разбра, че няма начин да я уведоми, че без нейно съгласие е поискала проверка на Лейтън.

Вместо това каза:

— Бих желала да намина да ви видя в някой от следващите дни… разбира се, при положение, че това не би ви натоварило.

— Нека се чуем утре — предложи Клозън. — Ще видим как ще потръгне денят ми. Сега просто я карам ден за ден.

После сама се учуди на думите си:

— Моята икономка току-що ми донесе снимка на Реджайна. Понякога ми става много тъжно, когато гледам нейни фотографии. Тази вечер обаче това ме успокоява. Не е ли странно?

След което добави с извинителен ток:

— Доктор Чандлър, чувствам, че сте добър психолог. Определено не ми е навик да обсъждам собствените си чувства, но по някакъв начин ми олеква, когато ги споделям с вас.

— Снимката на любим човек може да действа много успокояващо — отбеляза Сюзън. — Двете ли сте на нея?

— Не, това е една от онези снимки за спомен, които се правят на туристическите кораби, като мострите, които излагат, за да могат хората да си поръчват. По датата отзад виждам, че е правена на „Габриел“ само два дена преди изчезването на Реджайна.

Разговорът приключи с обещанието на Сюзън да се обади на следващия ден. После, веднага след като се сбогуваха и телефонът вече се затваряше, Сюзън чу Джейн Клозън да изрича отпаднало, но с нескрито удоволствие:

— О, Дъг, колко мило, че се отби.

Сюзън остави слушалката на вилката и въздъхна. Наклони се леко напред и разтри слепоочия с връхчетата на пръстите си. Часът беше шест, а тя все още седеше зад бюрото си. Неотворената кутия супа, която трябваше да бъде за обяд, й напомни за причината, поради която усещаше първите симптоми на главоболие.

В кабинета беше тихо. Джанет отдавна си беше тръгнала. Сюзън понякога си представяше, че всеки ден точно в пет часа в главата на секретарката й се включва аларма срещу пожар и мигновено я прогонва навън.

„Доста зло за днес“ — помисли си тя и се запита защо цитатът от библията й хрумна точно в този момент. Не беше трудно да си отговори. Денят беше започнал с убийството на Тифани.

„Бих се заклела в живота си, че Тифани щеше да е жива, ако не се беше обадила в предаването, за да ми разкаже за тюркоазния пръстен!“ — помисли си Сюзън. Стана и се протегна уморено. „Гладна съм. Може би трябваше да се срещна с Алекс и Дий. Убедена съм, че Дий няма да го остави да й купи само едно питие.“

Телефонът иззвъня. Отново беше Алекс.

— Получихте съобщенията ми, нали? — попита той. — Разбрах, че секретарката ви е забравила да ви предаде първото тази сутрин.

Сюзън се почувства някак виновна, че не отвърна на обажданията му.

— Алекс, простете ми. Беше ужасен ден — каза тя и отклони поканата за среща. — Тази вечер не съм подходяща компания за никого — добави тя, знаейки, че това е самата истина.

На тръгване забеляза, че в офиса на Неда още свети. Не беше мислила да се отбива, но под въздействието на внезапен порив спря и натисна дръжката на вратата, след което установи доволна, че този път е заключена.

„Защо да не се отбия за минутка?“ — помисли си тя и потропа на стъклото. Пет минути по-късно похапваше бисквити и сирене и пийваше чаша шардоне в компанията на Неда.

Разказа й накратко за събитията и после добави:

— Нещо ми хрумна току-що. Странно е, но днес и госпожа Клозън, и доктор Ричардс споменаха за снимки, правени на туристическите кораби. Госпожа Клозън има една на дъщеря си, направена на борда на „Габриел“, а Дон Ричардс ми напомни, че когато Каролин Уелс се обади в предаването в понеделник, обеща да ми покаже снимка на мъжа, с който се е запознала на кораба, и който я помолил да слезе заедно с него в Алжир.

— Накъде биеш, Сюзън? — попита Неда.

— Ами, питам се дали екипът или екипите, които правят тези снимки, пазят архив с негативите. Дон Ричардс е пътувал доста на туристически кораби. Може би ще попитам него.