Джоана Линдзи
Съвършен годеник (9)

Глава девета

„Колко разочароващо, въпреки че не е абсолютно безнадеждно, нали?“ Джулия не можеше да си избие от главата думите на Карол.

— Е, кой е той? — попита я тя, щом Джулия се доближи до нея.

— Кой?

— Кой друг, освен този, който бе привлякъл пълното ти внимание за толкова дълго?

Джулия се изчерви, при което Карол се изкикоти:

— Това е толкова вълнуващо! Почти се чувствам така все едно отново изживявам дебюта си, сега, когато най-после и ти го правиш.

— Все още не съм…

— Разбира се, че си. Това, че никой друг все още не го знае, не означава, че не си започнала. В крайна сметка всичко се върти около това да откриеш перфектният за теб мъж, с когото ще искаш да прекараш остатъка от живота си. А и ти каза, че си започнала да го търсиш — търсиш го, нали?

— Да.

— Опитвах се да те открия, но когато те видях да водиш толкова задълбочен разговор с този висок млад мъж, нямаше шанс да те прекъсна. Така че, кой е той? С маската, която носеше не можах изобщо да предположа.

— Той е само на посещение в Англия.

— Чужденец? Е, по дяволите, това никак не е идеално — би било ужасно, ако заминеш от Англия — но и други чужденци са се установявали в нашата хубава страна.

Наистина беше така. Джулия, без дори да се замисли, бе поставила бариерите в съзнанието си. Това, че тя и Жан Пол бяха от две различни държави не означаваше нищо, особено когато тези две страни бяха съседни. Самата тя бе посещавала Франция по работа. Знаеше колко малко време бе необходимо, за да се прекоси Канала. Отнемаше й много повече време, за да стигне до северна Англия за съвещание с управителите си там, отколкото едно пътуване до Франция. Така че, това поне не бе основателна причина да не го види отново.

И все пак тя реши да подразни приятелката си:

— Не мислиш ли, че прибързваш малко?

— Глупости, трябва да се помисли за всичко, когато настъпи време да ти изберем съпруг. А това включва и къде би те завел да живеете. Няма да намериш много мъже, които да са по-богати от теб, затова съм сигурна, че би могла да убедиш твоя хубавец да живеете, където ти пожелаеш. Можете дори да го включите в брачния договор!

Джулия се засмя. Тя нямаше навика да премисля нещата толкова напред, не и когато се отнасяше за мъже и определено не след първа среща. Но все пак призна с половин усмивка:

— Франция не е толкова далеч.

— О, Боже, французин? Наистина не е, както би казал Хари — скок-подскок и си там. А и наскоро се запознах с няколко французина, така че може би го познавам.

— Името му е Жан Пол.

Карол смръщи вежди замислено, преди да поклати глава:

— Не, не ми звучи никак познато. Но основният въпрос е ти дали си заинтересована? Надяваш ли се да го видиш отново?

Вълнението, което Карол бе пробудила в нея, внезапно избледня, когато Джулия трябваше да признае:

— Той е очарователен, интригуващ и аз дори се почувствах превъзбудена от срещата ни, но се опасявам, че вече е зает, или по-скоро е влюбен в друга жена, макар че тя е омъжена.

— Колко разочароващо, въпреки че не е абсолютно безнадеждно, нали?

Наистина не беше и с тази мисъл в ума си малко по-късно Джулия тръгна да го търси. Но той явно бе последвал съвета й. Беше си отишъл. Осъзнавайки, че вероятно никога повече няма да го види, тя усети особено чувство на загуба. Което беше глупаво. Та тя дори не знаеше как изглежда в действителност, макар че половината от лицето му, която бе видима, й подсказа, че е красив. Да, беше привлечена от него. Той можеше да бъде забавен, когато не беше вял и разсеян. Беше я накарал да се смее. Както и да потръпва при допира на устните му. И й бе спрял дъха — колко дълго бе чакала нещо такова да й се случи! Но той не бе свободен в нормалния смисъл на думата, а и тя си нямаше и най-малка представа как да спечели мъж, който вече бе запленен от друга!

Джулия се опита да си го избие от главата. Броят на гостите неочаквано бе намалял преди свалянето на маските, въпреки че доста други бяха останали. Но повечето си бяха тръгнали. Танците зачестиха и тя спря да отказва, когато я помолеха. Дори успя да пофлиртува с друг млад мъж, който все още явно не знаеше за обстоятелствата около нея, но не се почувства наистина заинтересована, така че в крайна сметка му призна, че е сгодена, което бързо пресече ентусиазма му. Тя дори не знаеше защо го направи. Някак осъзна, че веселото й настроение се бе изпарило.

С напредването на вечерта то никак не се подобри. Напротив, бе потисната също като Жан Пол и изпита облекчение, когато дойде време да си ходи. По-късно, когато пропълзя между чаршафите, иронията на ситуацията, в която се намираше я изуми. Жадуваната свобода бе само на крачка. Отново щеше да има дебют и да се „предложи“ на брачния пазар, както обществото деликатно се изразяваше. Трябваше да бъде най-вълнуващият период в живота й… До тази нощ. До мига, в който бе завладяна от неподозирани до сега емоции, след като Жан Пол я накара да почувства онова, което винаги си бе представяла, че ще бъде, щом открие своята половинка в живота. Защо иначе съзнанието й ще е изпълнено с тревожни мисли за него още след първата среща? Която за нейно съжаление щеше да си остане единствена.

Бе си тръгнала, без да го уведоми как да я намери. Съмняваше се дори, че той се интересува, а и не биваше да забравя, че е французин. Никой не го познаваше. Карол поне не го бе срещала, а това означаваше, че не е известна личност. Дори не трябваше да присъства на бала. Очевидно нямаше начин да го открие дори и да искаше. А искаше ли? Все пак двама от присъстващите го познаваха. Обектът на несподелената му любов и съпругът решен да го убие заради нея. Но как да ги попита? Би било грешно, или…!?