Джоана Линдзи
Съвършен годеник (21)

Глава двадесет и първа

Ричърд мъртъв? Чарлз не можеше да изхвърли ужасната мисъл от съзнанието си, яздейки обратно към Уилоу Удс. Не беше склонен да прекъсне посещението си при Ричард. Наистина мразеше да се сбогува. Но трябваше да се върне у дома, преди да падне нощта, в противен случай баща му щеше да изпрати слугите, за да го търсят. Ричард отказа да остане в околността и да се видят отново утре.

Чарлз мразеше пречките, които спираха брат му да се прибере у дома. Драстичните действия, които момичето на Милър бе предприела, за да предотврати една от тези пречки, бяха още по-жалки. Бе твърде суеверен и вместо да разпознае в тези действия просто един завършек на проблема той го приемаше като предсказание. Вкъщи се спря пред кабинета на графа, така че Милтън да разбере, че се е прибрал и да го уведоми за промяната в плановете.

Както и останалата част от къщата, кабинетът беше занемарен с напредването на годините, тъй като на Милтън не му достигаха финансови средства, за да поддържа дома им и да наеме достатъчно слуги. Старите кафяви и позлатени тапети бяха напукани на много места, а големият кръгъл килим, който покриваше по-голямата част от пода беше разръфан по краищата. Имаше само един допълнителен стол в стаята. Другите два бяха счупени и така и не бяха подменени. Не че нямаха постоянен приход. Наемателите им бяха добри. Но Милтън имаше твърде много стари дългове за уреждане и използваше по-голямата част от доходите си, за да се изплати на херцога. Очевидно очакваше сватбата на Ричард да реши проблемите. Но това нямаше да се случи.

— Утре сутрин тръгвам за посещението на Матю у херцога — каза Чарлз от прага на вратата.

Милтън вдигна поглед от писмото, което пишеше на бюрото си.

— Трябваше да тръгнеш още днес. Защо не го направи? — попита раздразнено.

— Изгубих представа за времето — отговори Чарлз.

Истина бе и не изпита трудност да отговори. Не беше добър в лъжите и никога нямаше да бъде. Той се обърна, за да излезе, но мислите му все още бяха обзети от плана на Джулия Милър. Искаше да помогне в ситуацията, в която беше попаднал брат му, но с далеч по-малко драстични действия.

— Видях онова момиче Милър наскоро — каза той, преди да е изгубил смелост. Това също не беше лъжа. Две години можеха да се считат за не толкова отдавна. — Кога ще освободиш бедното момиче от този брачен договор? Вече е на възраст за женене, нали?

Милтън остави перото си и го погледна твърдо.

— Какво значение има това? Когато Ричард дойде на себе си ще се оженят.

Лицето на Чарлз помръкна.

— Осъзнаваш ли колко години изминаха откакто ни напусна?

— Разбира се, че знам. Броя всеки проклет ден — отвърна ядосано Милтън.

Това определено беше болезнена тема в тази къща. Откакто Ричард замина, Чарлз никога не бе в състояние да го спомене, без да разгневи баща си. Но поне веднъж трябваше да пренебрегне този факт.

— Той вече не е момче, татко. Ако не се е върнал до сега, няма и да го направи. Крайно време е да се примириш и да позволиш на бедното момиче да продължи с живота си. Този договор вече е безполезен.

— Не е безполезен и точно това му е хубавото. Веднъж вече Милър предложиха зестрата й и дори повече, за да се отърват от него. След пет или десет години мога да се съглася, но не и сега.

— Тя може просто да се умори от цялото това безкрайно чакане и да се омъжи за някой друг въпреки договора.

Милтън се засмя.

— Няма да го направи. Ако това беше алтернатива, баща й щеше да обяви публично края на всичко много отдавна, още преди да се осакати. „Договорът е всичко в света на търговията“, а това е светът на Милър. Въпрос на дадена дума е. Може дори да се каже, че репутацията им е в опасност. Да се отметнат от сделка, за която знаят всички, би ги съсипало.

— Наистина ли мислиш, че това ще е от значение, когато ти съсипваш живота й?

— Нищо подобно не правя. Тя вече извлича ползата от това да е свързана с нашето име, а аз все още не съм получил нищо. Знаеш, че обществото я приема като една от тях, защото е свързана с нас чрез онзи договор. Освен това, някои деца са наистина покорни и зачитат онова, което родителите им планират за тях.

Чарлз бе постъпил точно така. Ожени се за жена с отвратителен характер, която бе ужасно избухлива и не можеше да я понася. Но не го стори от уважение към баща си. Нищо в Милтън Алън не вдъхваше чест, любов или дори дълг. Чарлз беше направил това, което му бе наредено, защото в онази своя крехка възраст, се страхуваше от мъжа, който сега седеше пред него, повече от всичко друго на тоя свят.

— Нито един от двамата не иска тази женитба. Или не си забелязал, че те се ненавиждат?

— Това беше, когато бяха деца — изсумтя Милтън. — Ако Ричард я види сега, ще си промени мнението. Станала е много по-привлекателна, отколкото се очакваше, нали? — Милтън внезапно се засмя. — Този дълъг период всъщност е предимство, защото когато той се върне у дома, тя ще бъде толкова нетърпелива да се омъжи, че ще тича към олтара с всички сили. Старите моми са такива, повярвай ми.

Чарлз се почувства отвратен от безсърдечието на Милтън и от забавлението му от положението на Джулия Милър. Не го бе грижа кого наранява, докато парите, които очакваше да извлече не напълнеха джобовете му. Ричард беше видял вече Джулия и продължаваше да не я иска. Въпреки че, за съжаление, това засягаше много повече графа, отколкото момичето.

— Той трябва да се върне, за да се случи това — отвърна упорито Чарлз. — Изгубих надежда още преди години, че ще се прибере вкъщи. Защо не се примириш и ти?

— Глупости — изсмя се Милтън — Всъщност Ричард ще е по-склонен да се върне, тъй като е изминало достатъчно време и ще си помисли, че момичето вече се е омъжило и няма да представлява никакъв проблем.

— Не разчитай на това, татко. Ти беше причината. Той няма да се върне заради теб.

Внезапно Милтън се намръщи, или поне Чарлз предположи така, заради повишения му тон. Изведнъж баща му настоя:

— Знаеш ли нещо, което аз да не знам? Виждал ли си го, Чарлз?

— Не, разбира се, че не. Аз просто си мисля за него повече от обичайното, откакто видях момичето на Милър.

Бузите му запламтяха, и той се обърна преди баща му да забележи, като се втурна нагоре по стълбите. Милтън отиде до вратата и се загледа след бързо чезнещата фигура на сина си. Беше все още намръщен. Познаваше Чарлз. Знаеше, че синът му лъже. Просто му беше трудно да се довери на това, което му казваха инстинктите. Ако Ричард беше в Англия, нямаше ли първо да се върне вкъщи? Да се наслаждава на това, че вече е самостоятелен мъж, независим от контрола му? Разбира се, че би го направил.

Милтън се отърси от това чувство. Просто не беше свикнал да вижда покорния си син толкова емоционален, освен заради нещо свързано с Матю. Ако не друго, то най-вероятно Чарлз го беше излъгал за онова момиче Джулия Милър. Сигурно бе идвала да го моли да убеди Милтън да разтрогне договора, като знаеше много добре, че няма да има никакъв късмет сама.

Глупаво момиче. Би трябвало да бъде благодарна, че той все още подкрепя връзката им. Досега трябваше да е разбрала колко врати щяха да се затръшнат пред носа й без одобрението му.

Отново тръгна към бюрото си, не особено доволен от заключението, на което се бе спрял, но забеляза Олаф да върви по коридора като същевременно пъхаше един сладкиш в уста и спря. Вероятно трябваше да се отърве от този слуга много отдавна. Наистина нямаше нужда от грубата сила на този мъж. С тези внушителни размери бе доста смешен лакей, но това беше единственото, в което бе добър. Само Олаф остана от тримата боксьори, които беше наел толкова отдавна, когато Ричард бе достатъчно заякнал, за да успее да го надвие. Да разполага с мъж, прилагащ наказанията се оказа грешка, тъй като това направи Ричард още по-непокорен. Но грубата сила можеше отново да се окаже необходима.

След като даде нарежданията си на Олаф, изпрати съобщение на Абел Кейнтъл, местния съдия, канейки го на вечеря. Беше минало почти половин година от както го беше правил за последно. Не го харесваше особено, но скоро след изчезването на Ричард бе изковал план и да подхранва приятелството си с Абел бе съществена част от него. Беше стигнал дори по-далеч, когато под маската на пиянския унес бе уведомил Абел за престъпленията на Ричард. Абел му беше казал, че ще вкара Ричард в затвора, след като се завърне. Щеше да го стори веднага след като графът му дадеше съгласието си. Милтън обаче бе разбрал и друго. Абел имаше брат, който можеше да се окаже дори още по-полезен. Каквито и действия да предприемеше, Абел му беше предоставил доста възможности за деня, в който Ричард щеше да се върне, а Милтън обичаше да разполага с такива.