Джоана Линдзи
Съвършен годеник (30)

Глава тридесета

Джулия едва затвори вратата на каютата си и очите й се напълниха със сълзи. Гняв и болка я разкъсваха отвътре. Неспособна да контролира силните си емоции, тя отново се почувства като малко момиче — безпомощно, слабо и неспособно да спечели спор с него. Как можеше Ричард да е толкова отвратителен след всичко, което бе направила за него?

Нямаше никакъв смисъл да бърше сълзите, които не спираха да текат по страните й затова приближи умивалника, и опита да подсуши лицето си, когато чу вратите в коридора да се отварят и затварят. Погледна зад себе си и се вторачи в дръжката на вратата. В следващия миг се втурна да заключи, но беше прекалено късно.

— Естествено, че ще си в последната каюта, която проверявам — измърмори Ричард, като затвори вратата след себе си.

Дори не попита дали може да влезе. Толкова типично за него. Звучеше огорчен. Но тя мислеше само как да скрие следите от сълзите, които той бе предизвикал. Обърна му гръб и избърса очите и бузите си с кърпата.

— Плакала ли си? — попита той подозрително.

— Не — бързо отрече тя. — Миех си лицето, но чух врявата, която вдигаш и побързах да заключа.

Тя се обърна. Той се усмихваше, но не подозрително, а някак смутено. Видът му с нищо не подсказваше ужасното премеждие, през което бе преминал. Дългата му черна коса бе чиста и вързана спретнато отзад. Носеше свободна бяла риза, прибрана в черни бричове, които бяха напъхани във високите до коляно ботуши. Последните бяха доста очукани, вероятно ги бе носил цяла седмица, но дрехите бяха чисти. Синините по лицето му бяха заздравели, и бе толкова невероятно красив, че тя се усети как го зяпа почти като хипнотизирана, което още повече я разяри.

— Смятам, че ти дължа извинение — каза той.

— Мислиш ли? — сопна му се грубо.

— Недей да започваш и ти като Малъри — предупреди я той.

Джулия рязко си пое дъх. Така ли трябваше да се извини един мъж?

— Просто излез! Ти не ме понасяш. Аз теб също. Знаеш го много добре, така че вратата е ето там.

Той не помръдна. Изглеждаше смутен, когато каза:

— Габи спомена, че си ходила да се видиш с баща ми и така си разбрала какво става. Но защо си го направила? И кога? Мога да се закълна, че те видях да се отправяш обратно към Лондон онзи ден, когато се видяхме в страноприемницата.

— Наистина се върнах вкъщи. Но трябваше да направя последен опит да разтрогна договора по мирен начин, затова се върнах в Уилоу Уудс. Усилията ми бяха напразни. Под формата на фалшива загриженост баща ти ми даде ясно да разбера какво ще се случи със семейството ми, ако не се подготвя за сватбата си. Мислех, че блъфира, че те е виждал и се опитва да ме убеди, че наистина ще имаш желание да се оженим. Най-накрая ми каза защо ти би се съгласил и какво е направил, за да го постигне.

Ричард потрепери:

— Има моменти, когато наистина си сладка. — Той й се ухили. — Приемаш ли извинението ми?

Тя бе прекалено разстроена, за да е милостива. Беше удивена, че е отговорила на предишния му въпрос, без да му се развика. Но сега?

— Шегуваш ли се с мен? Ще трябва да ми се извиняваш хиляди пъти, за да уталожиш цялата болка, която си ми причинил.

— Винаги ли трябва да преувеличаваш? Никога не съм те наранявал, просто те ядосвах. Има голяма разлика.

— Знаеш ли колко много неща пропуснах заради теб, докато растях? Нито едно момче не флиртуваше с мен, защото вече бях отредена. Нямах своето вълнуващо представяне в обществото, докато всичките ми приятели планираха техните. Защо? Защото вече бях сгодена! Трябваше да се омъжа преди три години. Сега обществото ме нарича стара мома!

Всяко изречение, което тя изричаше, звучеше като обвинение и го накара да се скове:

— Значи по-скоро би желала да бях останал, за да се оженим и да се избием? — попита той скептично.

— Нямаше да го направим, магаре такова.

— Закле се, че…

Тя го прекъсна:

— Казвам неща, които не мисля, когато съм ядосана. Ти не го ли правиш?

— Не говоря за предумишлено убийство. Говоря за моментно насилие. Много добре знаеш, че никога не си можела да се контролираш.

— Няма значение. Не съм способна да убия човек, дори и теб. Така че колкото и да ме вбесяваш, никога няма да се стигне до там.

— Как ли пък не. Ти ми отхапа ухото! Да не си забравила?

Тя изсумтя:

— Сега кой преувеличава?

— Опита се, Джулс. Срещите ни винаги завършваха с кръвопролитие.

Тя се изчерви от думите му:

— Ти беше прекалено силен. Как иначе можех да се боря с теб?

— Не беше нужно да се бориш въобще! — отвърна той с раздразнение.

— Ти нарани чувствата ми — каза тя с тих глас, устната й започна да трепери, очите отново заблестяха. — Винаги си го правил. Тогава не бях достатъчно умна. Нямах подходящите хапливи отговори, за да ти се отплатя подобаващо.

— Мили Боже, плачеш ли?

Тя рязко се извърна:

— Излез.

Той не го направи. Чу го да се приближава, вместо да се оттегли. След миг вече можеше да го усети зад себе си. И тогава той сложи ръце на раменете й. Бе твърде много за крехките й емоции. Обърна се и заудря с юмруци гърдите му. Той я обгърна с ръце, за да я спре, но тя откри, че докосването му й действа странно успокояващо. Дали се опитваше да я утеши? Това я накара да заплаче още по-силно, с мъчителни ридания, които намокриха ризата му и не спираха. Толкова отдавна не бе плакала на нечие рамо. Всъщност бе плакала само на рамото на баща си няколко пъти, защото й липсваше много, но той не бе в съзнание, за да разбере. Споменът за това предизвика още повече сълзи.

— Недей — каза Ричард тихо, опитвайки се да избърше страните й с длани.

— Недей — каза отново, галейки с ръка главата й, но успя само да освободи няколко фуркета и кичурите се посипаха по гърба й. Прокара пръсти през косата й и махна и останалите фуркети.

— Моля те, недей — каза той и целуна веждата й. Два пъти. Толкова нежно.

Успокояващият му тон правеше чудеса. Тя се запита защо ли иска да я утеши. Вина? Или самият той намираше утеха заради премеждията си? Той беше мъж. Вероятно не би си позволил лукса да поплаче, но тя усети как го прегръща — в случай, че той имаше нужда от това.

Успокояващото му докосване също извършваше магия, макар и по по-различен начин. Едната му ръка беше в косите й, а другата се движеше нагоре-надолу по гърба й с много лек натиск. Той вече не я притискаше към себе си, но тя и не помисли да се отдръпне. Не усещаше гняв в страстта му, който би могъл да прерасне в нещо друго. Това „друго“ се случваше така или иначе.

Той отново се опита да заличи следите от сълзи по страните й, този път със своите. Тя наведе глава леко и изведнъж той я целуваше. Може би просто искаше да я успокои, но Джулия не го почувства така.

Сълзите й пресъхнаха. Вероятно напиращата топлина, която се разливаше из вените й помогна. Целувката бе невероятно нежна, но я възпламени и я накара чувствено да трепти. Това беше… едно романтично, внимателно встъпление към сладострастието в живота. Защо не й се бе случило на осемнадесет… когато трябваше да се оженят? Тя заличи тази мисъл. Нямаше да позволи на миналото им да се намеси точно сега.

Целувката стана по-интимна, неговият език изследваше и завладяваше устата й. Дори вкусът му възбуждаше сетивата й. Прегърна го още по-силно. Той обгърна лицето й с дланите си, пръстите му се разпериха на врата й, изпращайки тръпки по гръбнака й.

Изведнъж той се отдръпна и я погледна. Зелените му очи бяха горещи и питащи. Нейните очи останаха искрящи. Даваше й възможност да спре случващото се между тях ли? Но това беше кратка възможност. Следващата целувка беше още по-провокативна и вълнуваща заради взаимно взетото, макар и мълчаливо, решение.

Той започна да разкопчава блузата й. Тя измъкна ризата от панталона му. И двамата се движеха бавно, без да прекъсват целувката. Не бързаха — все още. Желанието ставаше по-силно, но също толкова вълнуващо бе да му се наслаждават. Полата й бе откопчана и се спусна по бедрата й. Ръката му се плъзна под бельото й, за да поеме налятото й дупе, преди да я притисне към слабините си.

Тя веднага обви ръцете си около врата му със стон. Той я повдигна и изви единия й крак около хълбоците си, а тя направи същото и с другия. В следващия миг се озова до леглото така, с нозе, вкопчени в него. Ричард внимателно я положи на леглото, но не я последва. Вместо това се изправи, издърпа ризата си и се освободи от панталоните. Тя бе омагьосана от вида му. Бе се превърнал в изключителен млад мъж. Силни мускули извайваха мишците, стройните му бедра и тези тесни хълбоци. А косата му, о, Боже, тази невероятно дълга, гарваново черна коса, която му придаваше див, примитивен вид, когато бе свободно разпусната, както сега.

Ала погледът му бе този, който я хипнотизира. Не беше само заради горещата страст. Имаше и още, някаква нужда, дълбок копнеж, нещо, за което винаги бе жадувал… Дали си въобразяваше? За себе си знаеше, но за него? Или бе омагьосана от този копнеж в очите му. Но той бе докоснал онази струна в душата й, която я накара да протегне ръце към него.

Със стон той издърпа бельото й и се наведе напред, за да плъзне ръцете си под долната й риза. Тънките връвчици, които я придържаха, лесно се разтегнаха от натиска на двете му ръце, докато изучаваше гърдите й, и съвсем се развързаха, когато се наведе, за да улови една от тях с устата си.

Джулия се притисна силно към него. Усещанията, които той събуждаше, се извиваха като спирала чак до най-съкровените кътчета на тялото й. Разкъсваха сетивата й. Не можеше да стои мирна. Тя го буташе, извиваше се, искаше нещо. В следващия миг го получи, и то толкова бързо. Това твърдо, плътно напрежение, притиснато към слабините й, се приплъзна напред, прониквайки точно там, където бе желано. Почувства облекчение, че той знаеше какво да прави и тя едва усети кратката болка, преди да я изпълни изцяло.

Колко удивително! Такова прекрасно чувство бе да го усеща дълбоко в себе си. Остана без дъх от очакването. Но той не помръдваше! Или поне слабините му останаха напълно неподвижни, приковавайки я към леглото, докато устата му докосваше и изследваше нейната отново. Джулия не знаеше защо се чувства толкова отчаяна и нуждаеща се, но му отвърна яростно, диво, поривисто, готова всеки момент да експлодира от потисканата страст, крещяща за освобождение.

Той най-накрая прекъсна целувката с още един стон, отдръпна се назад и се тласна в нея. Не трябваше да прави нищо друго. О, Боже, удоволствието, което се появи внезапно, бе отвъд пределите на всичко, което си бе представяла. Бликна и се разнесе чак до пръстите на краката й. Всеки бавен тласък я омагьосваше още повече и я притискаше към него за това божествено пътуване.

Приключи прекалено бързо. Тя бе смътно разочарована, че тези удивителни усещания не можеха да продължат по-дълго. Той отметна глава и застина, даже изглеждаше сякаш изпитва болка. После изпусна дъха, който бе задържал, в ликуващ вик, преди да отпусне главата си върху рамото й, дишайки тежко. След една нежна целувка по врата й, тя почувства как цялото му тяло се отпуска върху нейното.

Нежността, която изпита, бе поразяваща.