Джоана Линдзи
Съвършен годеник (18)

Глава осемнадесета

Инстинктът й подсказваше да почука отново на вратата на Ричард, но чу как ключа се превъртя в ключалката. Нямаше да й отвори пак и беше прав, когато каза, че няма нужда да привлича вниманието към него като вдигне скандал тук. Той бе твърде близо до дома си. Сигурно се бе вмъкнал през задната врата, след като приятелят му им бе наел стаята. Джулия имаше нужда да се успокои. Отношението му я бе ядосало както винаги. Явно не бяха способни да водят цивилизован разговор, с изключение на няколкото пъти, когато не бяха успели да се познаят. Но бе твърде късно да се върнат към онзи момент. Или не беше?

Тя трябваше да положи усилия и да му покаже, че не е детето, което не можеше да се въздържа и се опита да му отхапе ухото! Бе жена, която имаше контрол над емоциите си и, надяваше се, над съдбата си.

Затова слезе надолу по стълбите и без да каже дума взе пътната си чанта от приятеля на Ричард. Той все още стоеше там, с багажа й в краката си, сякаш знаеше, че ще се върне скоро. Тя провери и се оказа, че стаята до тази на Ричард е свободна. Няколко минути по-късно вече стоеше зад заключената врата и се взираше с присвити очи в стената, която я разделяше от него. Ако бе проявил здрав разум, щяха да се споразумеят набързо и сега тя щеше да е на път към къщи. Ако успееше да тръгне до час, щеше да поеме към Лондон още днес. Сега трябваше бързо да се освежи и да се опита да говори с Ричард отново.

Като свали шапката си за езда видя, че бе покрита с толкова много прах, че дори розовите пера бяха клюмнали от тежестта. Джулия осъзна, че лицето й сигурно е толкова мръсно, че прилича на клоун. Добре, че в стаята нямаше огледало, за да го потвърди, но тя не се съмняваше, че бе така и се учуди, как Ричард не й бе направил някоя злобна забележка заради това. Неговият вид също си имаше своите недостатъци, които определено не бяха допустими за сина на един граф. Бе облечен със свободна бяла риза, която не бе втъкната в панталона му, но бе опасана надолу под ханша с широк обикновен колан. Свободните му черни панталони бяха отрязани до коленете, което изглеждаше странно в комбинация с лъснатите, високи ботуши. Прекомерно дългата му коса бе вързана на опашка и доста биеше на очи. Всичко това я накара да се замисли, дали не се опитваше да се дегизира.

Тя не помисли повече за него, след като каната с прясна вода пристигна заедно с няколко кърпи. Прислужницата, или жената на собственика, й обясни, че долу, близо до кухненския килер има вана, ако иска да си изкъпе. Тя учтиво отказа и се изми хубаво. После облече резервния си костюм за езда, но не си сложи жакета с цвят на лавандула, който му подхождаше. Нямаше да има нужда от него, докато не отпътува от хотела. Този път Джулия почука леко на вратата на Ричард. Успя да го заблуди и когато й отвори тя се шмугна бързо покрай него, преди да може да я спре. Доволна от успеха, си наложи да потисне усмивката си, когато го видя как затваря вратата с ядосано изражение.

— Изслушай ме, преди отново да станеш груб — бързо каза тя. — Щом не си тук, за да се върнеш в къщи, какво правиш толкова близо до Уилоу Уудс?

— Дойдох, за да видя брат си.

— Просто така? — когато той кимна, тя каза с известно пренебрежение. — Значи си глупак, щом поемаш този риск да се появяваш близо до дома си. Вместо това трябваше да изпратиш някой да доведе Чарлз при теб в Лондон.

Изглежда той се ядоса още повече, затова че го бе нарекла глупак или може би защото знаеше, че е права. Бе очевидно, тъй като присви устни, а зелените му очи се впиха гневно в нея. Тя трябваше да отмести погледа си от дяволски красивото му лице. Разсейваше я, разбъркваше мислите й и я караше да говори неща, които не трябваше да казва. Винаги бе знаела, че той ще се превърне в красавец. Това бе очевидно, още от както беше момче, но не очакваше да е толкова красив, дори и с наранено лице. Това, че колкото и да го мразеше, й въздействаше по този начин, бе чисто безумие!

Без съмнение целувките, които бе споделила с него оказаха по-голямо въздействие върху нея, отколкото предполагаше. Сега, след като го видя, си припомни колко вълнуващи бяха. Но тя бе целунала Жан Пол, съвършено друг човек, или поне така си мислеше, а не непоносимия си годеник. Трябваше да си напомня това. Отново се съсредоточи върху облеклото му. Дрехите му бяха чисти, но не и подходящи за един джентълмен, което я накара да каже:

— Наричаш това облекло маскировка?

— Наричам го удобно и, по дяволите, не е твоя работа какво нося. Този път ще го кажа само веднъж, Джулс. Махай се оттук — каза го толкова спокойно, че за нея бе лесно да го пренебрегне.

Тя отбеляза:

— Този договор все още ни обвързва, нали знаеш. Баща ти все още го пази. Дори му предложих цялата зестра, за да го развали, но той не пожела.

— Знам. Той не е само тиранин, а е алчен тиранин. Иска всичко.

— Значи все пак може да сме единодушни за нещо? — той веднага присви очи към нея и тя бързо добави: — Отсъствието ти не промени нищо. Минаха девет години, а той все още не иска де се откаже от силата на договора да ни омъжи, ако се появиш.

— Това няма да се случи. Един къс хартия няма да ме принуда да се оженя, а и вече не съм момче, което е подвластно на един тиранин. Този договор няма значение за мен.

Смели думи, но тя можеше да види в очите му, че не си вярва само дето още не го бе осъзнал. За разлика от нея.

— Това не е обикновен договор, който може да се анулира, когато станем пълнолетни. Това е договор между две семейства, твоето и моето, споразумение да се обвържат чрез брак. Съдът ще го обяви за валиден, щом аз и ти се подпишем. Свещеникът, ще го изпълни, и дори няма да има нужда да чуе и една дума от теб, за да ни обяви за съпруг и съпруга. Не се преструвай, че не знаеше за това и че изчезна, преди да се е случило.

— Не си придавай такава важност, Джулс. Ти не си единствената причина, за заминаването ми.

Омаловажаваше ли я отново? Всъщност не го ли бе правил винаги? Трябваше да стисне зъби, за да продължи:

— Но аз съм на път да се освободя от договора, докато никой в тази страна не знае, че си още жив.

Той се засмя.

— Обявила си ме за мъртъв?

Тя леко се изчерви.

— Да, но това няма значение за теб. Колкото по-скоро анулирам договора, толкова по-скоро и ти ще можеш да се завърнеш от смъртта, както и стана. Можеш дори да се прибереш вкъщи и да ходиш на гости на брат си, толкова често, колкото пожелаеш.

— Не мога — отговори горчиво Ричард. — Надали е забравено онова, което направих, за да накарам баща ми да се отрече от мен.

Тя се намръщи.

— Какво си направил?

— Няма значение, но този отмъстителен негодник ще ме накара да си платя, ако успее да ме докопа. Дори сигурно се е обърнал към властите за помощ, за да ме вкара в затвора.

— Няма да причини това на собствения си син.

— Шегуваш ли се? Ще го направи, преди да си мигнала. Ти наистина не го познаваш, нали?

— Не, благодаря на Бога, имала съм твърде малко срещи с него, но съм добре запозната с безсмисленото му упорство.

— Добре, тогава мога да те уверя, че на всяка цена ще избегна отново да се видя с него.

— Това означава ли, че ще напуснеш страната пак, този път завинаги?

— Разбира се.

Паузата, която последва бе кратка, но осезаема. Тя не се усъмни и за миг, че той мисли за Джорджина Малъри. Сърцето му бе тук. Може би щеше да се върне, само за да я види отново. Не, че Джулия бе повярвала на думите му просто така. А искаше да му се довери, наистина искаше. Но това бе Ричард Алън, а той никога не правеше, онова, което тя очакваше от него. Дори не успя да остане изчезнал за достатъчно дълго време, за да го обяви за мъртъв! На хартия, разбира се.

— Поне ми го напиши някъде, по дяволите, за да съм спокойна — това бе най-близко до молбата, която бе дошла да му отправи.

Но той само отвърна:

— Предполагаш, че ме е грижа за спокойствието ти? Как мислиш, щом не уважих договора на баща ми, защо бих спазил този с теб? Харесвам те дори по-малко от баща си, а знам дяволски добре, че го презирам.

От това трябваше да я заболи, но не стана така, защото отразяваше собствените й чувства към него. Подразни се, че не й даваше друг избор, освен да разчита само на думата му, по въпрос, който бе толкова важен за нея. Затова се забави, докато обмисляше как по друг начин да получи уверение от него, че няма да се върне. Междувременно погледът и пробяга по високата му фигура и тя отбеляза очевидното:

— Раните ти зарастват бързо.

— Просто следвах нарежданията на доктора да си почивам, което не бе нужно — той се удари по гърдите, без да трепне.

— Виждам. И трябва да запомня този факт. Явно си свикнал да водиш битки, нали?

Какво й ставаше? Не можеше да спре да се заяжда с него. Правеше го, защото и той я дразнеше? Дори сега не можеха да се изтърпят, макар и за няколко минути!

— А ти така и не разбра какво е усещането, нали? — попита я с измамно тих глас, но изражението му показваше, че скоро ще й покаже.

— Ако ме докоснеш с ръка, ще те тикна в затвора — обеща му тя.

— Мъртвите жени, не разказват истории.

Тя пребледня припомняйки си как я превъзхождаше по сила някога. Сега като възрастен с тези мускулести ръце можеше да й прекърши врата без дори да използва и половината си сила. А и след като се бе вмъкнал в хана без никой да го забележи, кой щеше да узнае какво бе сторил?