Джоана Линдзи
Съвършен годеник (39)

Глава тридесет и девета

Ричард бе буден много преди да чуе почукването на вратата. Каква адска нощ! Почти не бе спал. Споделянето на едно легло с Джулия, с цел подсилване на шарадата им, му изглеждаше чудесна идея, когато му хрумна. Но не бе взел предвид, какво щеше да е, да усеща знойното й тяло, толкова близо до себе си през цялата нощ и да не може да го докосне. Като последен глупак бе предположил, че ще успее да укроти похотливите си желания като се съсредоточи върху тяхното безрадостно минало и причината, заради която бяха дошли в Уилоу Уудс. Бе се заблудил за пореден път.

Дори си припомни всяка предишна ожесточена среща. Не помогна. Тя просто вече не бе онова малко чудовище. Бе се променила толкова много, че вече бе съвсем различен човек.

Всъщност можеха да водят нормален разговор без никой от тях да се ядоса. Тя се смееше с него. Бе се поддала на шегите му. Каква изненада и удоволствие се бе оказало това! А какво можеше да каже за собственото си спасение от нейните ръце? Дали бе толкова егоистично, колкото си мислеше в началото? Или тя притежаваше достатъчно състрадание в себе си, за да се почувства длъжна да му помогне, въпреки че го мразеше? Дали все още го мразеше? Не можеше да каже вече.

Честно казано, промените в Джулия го удивляваха и го съблазняваха. Необходим й бе кураж, за да се включи в тази игра след всичко, което баща му бе сторил. Все пак действията й бяха користни. Споразумението не означаваше нищо за него — той живееше в друга част на света сега и щеше да се ожени, за когото желаеше, когато бе готов да го направи. Но за нея бе нужно да унищожи договора, за да може да продължи с живота си и да се ожени за някой друг.

Той прогони тази мисъл, когато на вратата се почука за втори път:

— Влез.

Джулия се размърда до него, но не се събуди. Наистина ли спеше толкова дълбоко? Или и тя бе прекарала същата дяволска нощ като него? Каква интересна мисъл, но му се стори нереална. Можеше да се е поддала на страстта на кораба на Малъри, но тогава бе разтърсена от емоции, а той бе мерзавец, че се възползва от това.

Дявол да го вземе, в момента изглеждаше зашеметяващо, като спящ ангел, с пепеляво русата си коса, разстлана върху възглавницата. Като изключим първата му среща с нея, когато тя бе крещящо петгодишно дете с изпоцапани бузи, Джулс беше красиво дете. Трябваше да се досети, че ще се превърне в разкошна красавица.

Отварящата се врата отклони погледа му от Джулия. Млада прислужница влезе с кана с прясна вода. Спря на място веднага, като го видя още да се излежава и по бузите й се разля топла червенина.

Очевидно притеснена, тя започна да върви заднишком към вратата. В случай, че не бе видяла Джулия, й каза:

— Остави водата — прислужницата трябваше да влезе по-навътре в стаята и да види спящата му съучастничка. Но как въобще бе възможно някой да пропусне яркия блясък на златистата коса?

За негово раздразнение прислужницата само кимна, но продължи да гледа към пода, като избърза към шкафа за миене, а после обратно към вратата, без да поглежда към него отново. Той въздъхна. Нямаше какво друго да направи, освен да й разясни положението, иначе тази адска нощ, която преживя, щеше да е напразна.

— Няма място за притеснение. Ще се венчаем след няколко седмици! — каза той преди вратата да се е затворила.

Трябваше да го е чула, въпреки че не го показа. Той пък си напомни, че няма да са седмици. Бе убеден, че може да намери договора след няколко дни търсене. Баща му вероятно бе направил тайни скривалища, които се заключват, но те можеше да се намират само в две помещения в къщата — кабинетът и спалнята му. Единствената грижа на младия мъж бе, че ако бе на мястото на баща си, нямаше да държи договора заключен някъде. Предвид неочакваната им поява, би го държал в себе си ден и нощ. Каква ужасна мисъл.

Вече безкрайно раздразнен, той стана от леглото и се облече. Понечи да събуди Джулия, но изведнъж спря. Не смееше да я докосне, особено след като част от раздразнението му се дължеше на силното му желание към нея! То не го напускаше. Можеше да побутне леглото и да каже името й високо, но не бе сигурен дали е подготвен да я види все още топла и опиянена от съня да седи в леглото в тази прекалено много разкриваща нощница. Вместо това направо отиде да закуси на долния етаж.

За съжаление баща му все още бе на масата в най-малката стая за закуска. След всичките тези години, коремът му не трябваше да се обръща в присъствието на Милтън, но все още му се случваше. Всички онези побои в детството му бяха оставили жесток белег върху него. Ужасно нещо бе да свързваш родител с болка и нищо друго.

— Закъсняваш — каза Милтън неодобрително, докато Ричард заемаше мястото срещу него.

Ричард го изгледа:

— Приличам ли ти на дете, на което е нужно да казваш кога да се храни?

— Приличаш ми на своеволен бунтар, какъвто винаги си бил. — Милтън се загледа в косата на Ричард, вързана на опашка и преметната през рамото му. — Ще я отрежеш ли за сватбата?

— Не, няма.

— И ще посрамиш този дом?

— Никой няма да го е грижа как изглеждам, татко, а и решението не е твое, нали? Изяснихме ли се?

Милтън не отговори, вероятно заради прислужника, който влезе в стаята, с чиния за Ричард и я постави пред него. Храната бе определена предварително. Нямаше начин да си избереш. Стисна зъби, но бързо отпусна челюстта си. Ставаше придирчив за дреболии. Храната бе поносима и в изобилие. Поне баща му не пестеше, когато се отнасяше до собственото му, и това на семейството му, изхранване.

Но Милтън целенасочено подчерта липсата на избор и започна с наставленията си:

— Храним се точно в осем сутринта, точно в един на обяд и точно в седем вечерта. Това улеснява готвачката, която няма много помощници, да планира деня си по-лесно.

— Не мога да си представя, че старата Герта ще се оплаква от каквото и да било. Тя е прекрасна готвачка и е сред прислугите, за които си спомням с умиление. И защо не съм я виждал?

— Трябваше да освободя Герта. Всъщност уволних всички от предишните слуги преди много време и ги замених с по-млади, които не очакват голямо възнаграждение.

От израза на лицето на Милтън си личеше, че обвинява именно него за това заради дълга, който му бе оставил. Но Ричард нямаше намерение да го обсъжда отново, ако можеше да го избегне. Все пак баща му не се бе възползвал от простото решение, което му се искаше да използва — да се откаже от него.

— Страхувам се, че не съм последовател на „точно“ — каза Ричард и после отстъпи: — Ако няма храна, когато ми се яде, ще направя така, че да има.

— И къде е булката ти тази сутрин?

— Все още спи — каза Ричард и веднага в главата му се появи онази съблазнителна картина на Джулия.

— Предполагам, е привикнала към късното ставане на лондонското общество? — попита Милтън презрително.

Той никога не бе харесвал Лондон. Висшите прослойки, които живееха там, или тези, които често посещаваха града, за да се радват на сезона, бяха предимно богати. Той не беше. Но въпросът му предоставяше възможност да подразбере как вероятно бяха прекарали нощта.

— Никак даже — отговори Ричард. — Аз съм виновникът за нейното късно лягане. Може ли все пак да ти предложа да избягваш този обиден тон, когато говориш с нея? И без това тя вече е резервирана спрямо провеждането на сватбата тук след посрещането, което получихме от теб.

Милтън промърмори нещо под носа си. Ричард реши да го пропусне и се насочи към неутрална тема:

— Икономът спомена, че Чарлз трябва да се върне днес. Така ли е?

— Да. Брат ти е силно предсказуем и може да се разчита на него. Каза, че ще се върне днес и така и ще направи.

Ричард не пропусна намекнатата обида. И на него можеше да се разчита, въпреки че предпочиташе да не е толкова предсказуем. Но Милтън ценеше тези качества и Ричард се бе стремял да ги развие като дете, докато не стана ясно, че нищо не можеше да го сближи със собствения му баща. Младият мъж се отказа да продължава разговора и се съсредоточи върху довършването на ястието. Милтън не понасяше тишината.

— Забрави да споменеш за армията, която си довел със себе си. Кантел ме информира за нея.

Ричард повдигна вежда:

— Значи там си бил снощи? Притеснява те, че лакеят ти не е изпълнил заповедите ти докрай и си отишъл да се разправяш с него?

— Съдията не ми е лакей — смотолеви Милтън. — А и вече ми докладва миналата седмица… — Той започна да обяснява, но наведе поглед вместо това, за да попита остро: — Защо се опита да скриеш такъв голям конвой от мен?

Ричард се изсмя:

— Удивителен си, знаеш ли? Дали въобще някога си доволен от нещо? Просто не искахме да те притесняваме излишно, като се появим с всички тези пазачи и затова ги оставихме някъде по пътя. И те не са мои, а на Джералд Милър. Да ги поканя ли в къщата? Може и да бъдат от полза и да помогнат при реконструкцията.

— Остави ги, където са — каза Милтън сопнато.

Ричард се засмя на себе си. Наистина ли баща му си мислеше, че ги е хванал в лъжа? Явно.

За всеки случай обаче Ричард добави:

— Или си мислиш, че бащата на Джулия би я пуснал да се приближи до това място без защита след това, което ми причини? Те са нейни придружители. Аз нямам нужда от охрана. Ти и аз сме наясно какви са отношенията ни. Ако не исках да се оженя за нея, можеш да си сигурен, че нямаше да съм тук.