Джоана Линдзи
Съвършен годеник (3)

Глава трета

Габриел Андерсън бе застанала на кормилото на „Тритон“. Морето бе спокойно и не й костваше никакви усилия да задържи руля стабилен. Съпругът й, Дрю, не се притесняваше, че би могла да потопи така обичния му кораб. Той знаеше, че през онези три години, когато бе пътувала с баща си, Нейтън Брукс и екипажа му из Карибите, Нейтън бе научил дъщеря си на всичко, което бе нужно за управлението на един кораб. И на нея наистина й харесваше да го прави. Просто не можеше да издържа дълго, защото ръцете й започваха да треперят от усилието.

Без да каже нито дума, Дрю пое управлението и я целуна по бузата. Не й даде никаква възможност да се измъкне, а и тя нямаше нищо напротив да бъде обгърната от ръцете му и с доволна въздишка облегна гръб на широките му гърди.

Майка й често я бе предупреждавала, никога да не се влюбва в мъж, който обича морето. С баща, който винаги отсъстваше, докато бе малка, Габриел приемаше този съвет съвсем сериозно. Но откри, колко много харесва морето! Така че Дрю нямаше да има възможност да я оставя на брега, а той да пътува. Тя щеше да е винаги до него, точно както сега.

Откакто се ожениха миналата година, това бе тяхното първо дълго пътуване заедно. Направиха няколко по-кратки между островите и няколко до дома на Дрю — Бриджпорт, Кънектикът — за да купят мебели. Но това пътешествие, най-накрая ги връщаше в Англия, където се бяха срещнали за първи път и където сега живееше по-голямата част от семейството на съпруга й.

В началото на годината бе пристигнало писмо от Бойд, съобщавайки прекрасната новина, че също се е оженил, и то малко след като примката на брака се бе затегнала около врата на самия Дрю. Бойд не беше заклет ерген както брат си, затова женитбата му беше малко неочаквана, но не и изненадваща. Интересното бе, че Бойд се оказа третия от фамилията Андерсън, който се бе оженил за член на голямото английско семейство Малъри.

А най-шокиращ бе фактът, че за тази конкретна Малъри, в която се бе влюбил, никой не знаеше до този момент. Нито баща й, нито съпругата му.

Бойд бе написал съвсем малка част от цялата история, а Дрю бе нетърпелив да научи всичко, затова беше готов да отплава за Англия, в мига, в който получи писмото на брат си. За съжаление то ги завари насред строежа на новата им къща, на малкия красив остров, който Габриел бе получила като сватбен подарък.

Най-сетне къщата им бе завършена и сега пътуваха към Англия. В писмото си, Бойд беше намекнал, че тази година цялото семейство ще се събере за рождения ден на сестра им Джорджина, което си беше чудесен повод да се видят всички. Очертаваше се Габриел и Дрю да успеят да пристигнат навреме за събитието. Като единствено дете, Габриел бе очарована, че се е омъжила в голямо семейство. Андерсън бяха петима братя и една сестра. Засега тя се бе запознала само с тримата по-млади, но не се притесняваше от срещата и с по-възрастните. Очакваше я с нетърпение.

Усетил, че Габриел потръпва от студ, Дрю я обгърна с тялото си. Макар и лято, не можеше да става и дума за сравнение между студения Атлантик и топлите карибски води, с които бе започнала да свиква. Слава богу, утре щяха да стигнат Англия. Е, ако вятърът не сменеше посоката.

— Защо вие двамата не се приберете в каютата си? — каза Ричард Алън, който се появи зад тях с дяволита усмивка. — Да поема ли руля?

— Глупости, вече не сме младоженци — започна Дрю, но Габи се обърна, за да го прегърне още по-силно. — Всъщност… — изстена той.

Тя се засмя и започна да го гъделичка. Случваше се и да й позволи да го дразни, но обикновено не успяваше да й се размине и той я понасяше на ръце към най-близкото легло.

— Ако размислиш ме извикай — предложи Ричард като се подсмихваше, преди да поеме към долната палуба. — Знаеш, че аз не бих се поколебал.

Габриел се загледа след него. Нейният скъп приятел бе прекарал почти половината от живота си, е тази половина, за която поне знаеше, плавайки из Карибите и очевидно усещаше същия този хлад във въздуха, както и тя. Вече бе облякъл зимно палто! Откъде, по дяволите, се бе сдобил с тази английска дреха?

Висок, греховно красив, дързък младеж — може би твърде дързък — но с толкова очарователно чувство за хумор… беше чудно, че Габриел не бе привлечена от него, а вместо това се бяха превърнали в най-добри приятели. Черната му коса беше толкова дълга, че я носеше на опашка. Тънкият мустак му придаваше елегантен вид, а зелените му очи блещукаха дяволито. Когато Габриел го срещна за първи път преди четири години, Ричард бе много по-слаб. Но сега, на двадесет и шест, тялото му бе станало по-едро и мускулесто. Държеше изключително много на чистотата и хигиената си. С чистата си коса и дрехи, с лъснатите си до блясък ботуши, той винаги се открояваше от останалите пирати. Беше се присъединил към екипажа на баща й скоро, след като бе пристигнал на Карибите от… всъщност, никой не знаеше откъде идваше той. Повечето пирати никога не казваха откъде са и използваха фалшиви имена, които често сменяха. Жан Пол бе името, което Ричард ползваше най-често, в повечето време, придружено и от френски акцент, който звучеше толкова смешно, когато прибягваше към него. Отне му доста време да усъвършенства акцента, но веднага след като го направи, спря да използва както него, така и фалшивото си име. Просто не искаше да се откаже, докато не го изглади, а после го загърби доволен от постигнатото.

Баща й не беше типичен пират. Малко или много се бе превърнал в посредник, който взимаше заложници от другите пирати и ги връщаше при семействата им срещу откуп. А ако семействата на някои заложници не можеха да платят откупа, той просто ги пускаше на свобода. Междувременно търсеше и съкровища! Но след като бе пленен от един истински пират и прекара няколко месеца в тъмницата му, Нейтън повече не се свърза със старите си приятели. Влияние върху решението му оказа и женитбата на Габриел в семейство, което се занимаваше с легален корабен бизнес и което считаше пиратите за свои врагове. Все още търсеше изчезнали съкровища и понякога превозваше товари на корабната компания Скайларк, особено, ако маршрута включваше някоя следа за изчезнало съкровище, което да издирва. Тогава пръв предлагаше услугите си.

Дълбоко замислена, Габриел не забеляза Ричард, който се бе опрял на перилата на долната палуба и бе вперил взор към Англия. Веднага щом спря да използва този глупав френски акцент, за всички бе станало очевидно, че той е англичанин. Но тя отдавна го подозираше заради случаите, в които вмъкваше по някое „по дяволите“, или друг, характерен за видните англичани израз. Но, въпреки че звучеше като истински англичанин, никога не го бе изтъквал, а тя не посмя да повдигне открито въпроса, защото пиратите, обикновено или криеха нещо от миналото си, или бягаха от закона, а Ричард бе доста неспокоен при заминаването им за Англия миналата година. Беше сложил маската на безгрижния, вечен шегаджия, но когато най-малко усещаше, Габриел го наблюдаваше и чувстваше неговото… Какво? Безпокойство? Страх? Страхът да бъдеш затворен в най-близкия затвор заради нещо, което си извършил в миналото? Тя нямаше представа. После той бе срещнал Джорджина Малъри и тогава Габриел наистина се бе разтревожила.

И сега, докато го наблюдаваше, тя отново улови внезапната промяна в неговото поведение, дълбоката меланхолия, която го бе обзела. Габриел подозираше, че той отново си мисли за Джорджина и всички съмнения, които имаше преди отплаването, се върнаха с пълна сила.

— Как успя да ни убеди да го вземем с нас? — каза го на себе си, но Дрю проследи втренчения й поглед и изсумтя.

— Защото е най-добрия ти приятел.

— Сега ти си моят най-добър приятел — увери го тя като се обърна към него.

— Аз съм твой съпруг, а той все още е най-добрият ти приятел. И ти се остави другият ти „най-добър“ приятел Охър, да те убеди, че Ричард не е влюбен в сестра ми. Знаеш ли, Габи — добави рязко Дрю като присви тъмните си, почти черни очи — имаш твърде много приятели мъже.

Тя се засмя на изблика на ревност у съпруга си и това отвлече мислите й от Ричард и въпросите, които досега занимаваха съзнанието й. Когато Дрю свеждаше поглед към нея, дори и така намръщен, тя не можеше да устои на желанието си, да го целуне. Обичаше го толкова много и беше наистина трудно да държи ръцете си далеч от него, още повече, че и той се чувстваше по същия начин.

— Спри — той я предупреди дрезгаво. — Или ще приема предложението на Ричард да ни замести на кормилото.

Тя се усмихна. Всъщност това не беше толкова лоша идея. Определено беше за предпочитане да се прегръща с Дрю в тяхната каюта, пред това да мисли за Ричард, смело пътуващ към смъртния си капан в Англия. Но този „смъртен капан“ продължи да се върти в ума й, защото Дрю добави:

— По-добрият въпрос е как ти успя да ме убедиш да взема тези двамата с нас?

Тя се обърна, така че той не успя да види лекото й трепване. Колкото и много да обичаше Охър и Ричард, сега като че ли съжаляваше, че им позволи да дойдат с тях.

— Знаеш, че беше спонтанно решение — припомни му. — След като Ричард ме помоли да дойде с нас, му отказвах с месеци преди да отпътуваме. Но после баща ми си счупи крака, точно преди да отплаваме, а това щеше да го принуди да си остане вкъщи за месец или два, заедно с целия екипаж. Знаеш как може един екипаж да си навлече неприятности, ако остане твърде дълго време на сушата, без да има какво да прави.

— Да, но тези двамата можеха да намерят какво да правят. Приеми го, баща ти искаше да дойдат, за да се правят на кучета пазачи. Все още не ми вярва, че мога да се грижа за теб.

— Не го мислиш наистина, не и след като знаеш колко е щастлив, че си му зет? Освен това, той не ме е молил да ги взема с нас, макар че би могъл да го направи, ако се беше сетил. Той се тревожи за тях. Те приемат баща ми като свое семейство и той чувства същото към тях.

— Знам, едно голямо щастливо семейство — засмя се Дрю. — Все пак се ожених за една от него, нали?

— Ти си този с голямото семейство, който даже се ожени в още по-голямо. И твоят зет не трябваше да обръща внимание на Ричард при последната им среща, но Джеймс си беше наумил съвсем друго, като това да спасява баща ми от ужасния затвор. Което не означава, че е забравил обещанието, което направи в градината, когато видя съпругата му да лепва плесница на Ричард, заради неприличното му държание към нея. Още там, без да го увърта ми каза, че ако Ричард се доближи отново до жена му, ще бъде принуден да го убие. И за минута не се усъмних, че наистина ще го направи. Познаваш го много по-добре от мен и можеш да потвърдиш, че изобщо не се е шегувал.

— Разбира се. И аз бих направил същото, ако видя някой мъж да злоупотребява с благоразположението на жена ми. Мисля, че се тревожиш напразно, скъпа — добави Дрю, когато тя се сгуши в него. — Ричард не е глупав. И всеки с достатъчно здрав разум, трябва да се отнесе сериозно към предупреждението на точно този Малъри и да не го разиграва.

— Ммм, не направихте ли ти и твоите братя същото, когато го принудихте да се ожени за сестра ви? След като го пребихте до неузнаваемост, разбира се?

— Скъпа, успяхме, само защото го нападнахме и петимата накуп. Първоначално пробвахме един по един, но просто не действаше! И казах ти, Джеймс го направи нарочно. Принуди Джорджина да се омъжи за него по неговия си странен начин, без да попита нас или нея, и всичко това, заради някаква си глупава клетва, която бил дал — никога да не се жени.

— Мисля, че е било доста романтично.

Дрю се засмя.

— Ти можеш така да го наречеш, но само инатлив англичанин би могъл да прибегне до тези методи, за да запази клетвата си относно брака. Ако ставаше въпрос за чест или родина, или… знаеш какво имам предвид, можеше да бъде разумно. Но женитба? И не забравяй, споделям всичко това с теб, само защото вече си моя съпруга. Джеймс никога не трябва да научи, че братята ми и аз сме разбрали истината. Той все още си мисли, че е успял да ни преметне. Повярвай ми, Джеймс е по-поносим, когато мълчаливо злорадства, отколкото когато се заяжда и дразни.

— Заклевам се, че ще пазя тайната — увери го тя с усмивка. — Но си напълно прав за Ричард. Не е глупав, но го познаваш какъв е. Той е очарователен мъж, с чувство за хумор, малко дразнещ, но винаги усмихнат…

— Спри да го възхваляваш!

— Не ме остави да довърша. Щях да кажа, докато не си спомни за Джорджина. Тогава той става толкова тъжен, че може да ти разбие сърцето, като го гледаш.

— Моето не го разбива.

— О, хайде, харесваш го, знаеш, че е така. Как може да не го харесваш?

— Вероятно, защото е влюбен в сестра ми. Късметлия е, че не размазах лицето му по палубата.

Тя пренебрегна мърморенето на мъжа си.

— Охър казва, че Ричард не е наистина влюбен в Джорджина. Ако не вярвах в това, нямаше да му позволя да дойде.

Габриел беше скептична относно твърдението на Охър, докато не откри, че през последната година Ричард бе имал най-малко три афери. Като че ли това беше най-основателната причина да им позволи да се присъединят към тях.

— Може и да е прав — каза Дрю, — но какво значение има, след като Ричард си мисли, че е влюбен в сестра ми?

— Да, но Охър каза, че Ричард е мъж, който толкова много иска да е влюбен, че не прави разлика между похот и любов. Той дори не знае какво търси, може би, защото не е изживял истинската любов и не може да различи едното от другото.

Дрю също се беше сблъсквал с тази дилема и точно това имаше предвид, когато каза:

— Именно, но сега изведнъж взе да се съмняваш?

— Не, но не мога да забравя нещата, които Ричард наговори на Джорджина. Когато му споменах, че тя е щастливо омъжена жена и би трябвало да я забрави, той ми каза, че се опитва, но просто не може да се откаже от неговата „единствена истинска любов“. Колко пъти един мъж нарича една жена по такъв начин?

— Мога да преброя поне два, три или дузина пъти, в които съм го казал или съм си го помислял — за теб.

Тя едва чу отговора му, но все пак се обърна, за да го прегърне. Още помнеше разговора, който проведе с Ричард, когато осъзна, че обича Дрю и беше толкова сигурна, че той не споделя нейните чувства. Тогава Ричард я прегърна и й каза:

— Всичко ще бъде наред, cheri^[1] Той те обожава.

— Той обожава всички жени — беше му отговорила тя.

— Също и аз — се бе засмял той. — Но от всички щях да се откажа, заради…

— Шшш! — беше му се скарала тя. — Ричард, спри да мечтаеш за жената на друг мъж. Малъри няма да допуснат никаква скандали в семейството им. Караш ме да се страхувам за живота ти, не разсъждаваш разумно.

— Кой казва, че любовта е разумна? — беше отговорил той.

Тези думи се загнездиха в съзнанието й и сега тя ги повтори на своя съпруг.

— Виж колко е вярно — добави. — В твоя случай, ти беше заклет ерген с любовница във всяко пристанище — той не отговори и тя се обърна, за да види сериозния „изчакващ“ поглед, с който обикновено я удостояваше, но само за да разбере, че не е реагирал на последните й думи. Тя се усмихна и обви врата му с ръцете си.

— И да! Чух те — каза му. — Можеш да преброиш поне дузина пъти, в които си ме наричал „моя единствена любов“?

Вече успокоен той я прегърна и й отвърна:

— Не. Бях скромен за бройката. Но относно последния ти коментар, бих казал, че имаше достатъчно добра причина да бъда заклет ерген. Бях твърдо решен никога да не причинявам на една жена мъката, която майка ми е преживяла — отправила тъжен взор към морето, очаквайки кораба, който рядко се прибира у дома. Нито веднъж през тези години не съм си и помислял, че ще намеря жена, която ще бъде щастлива да плава с мен. Съпругата на брат ми Уорън, обича да е с него, но не очаквах да имам и аз такъв късмет. Е, ти сама призна, колко неразумна може да бъде любовта. Тя преобърна всичките ми представи. Всъщност, сигурно дори щях да се откажа от морето заради теб. Боже, не мога да повярвам, че току-що казах това, но знаеш, че е вярно.

Изведнъж почувства толкова много емоции да напират в него, че я притисна отново в силната си прегръдка.

— Не е нужно да се отказваш от морето. Аз го обичам толкова колкото и ти — побърза да го увери Габриел.

— Знам. Знам също и какъв късметлия съм, че те имам. А сега, не мислиш ли, че този ден се тревожи достатъчно за своя приятел?

— Искаше ми се да мога да спра — въздъхна тя. — Просто се страхувам, че когато види отново сестра ти, ще захвърли цялата си предпазливост и…

— Той не би могъл да се пребори с Джеймс — предупреди я Дрю. — Знаеш го, нали?

— Да — отново въздъхна.

— Винаги мога да ги изхвърля с Охър през борда, със спасителна лодка, разбира се. Докато доплават до Англия, ние вече ще сме си тръгнали и ще си спестим проблемите.

Тя знаеше, че не мисли, нито дума от това, което казва. Просто се опиваше да я успокои, да намали тревогата й, но не можеше да пренебрегне лошото предчувствие, което я бе обзело. Дали заради миналите постъпки на Ричард или заплахата, която го грозеше, задето още преследваше жената, която вярваше, че обича, но не спираше да се страхува, че нещо лошо предстои да се случи и цялата вина щеше да бъде нейна. Нали тя беше отговорна за завръщането на Ричард в Англия.