Джоана Линдзи
Съвършен годеник (6)

Глава шеста

— Не мога да повярвам, че си тук! — каза Габриел, като удари грубо Ричард по гърба, за да привлече вниманието му.

Той се обърна с раздразнение. Досега съвсем успешно бе успявал да се измъкне от полезрението, и на Габи, и на Джеймс, както и на двама отдавнашни познайници. Малко вероятно бе да го разпознаят, защото носеше плътна маска на тъжен клоун, покриваща цялото му лице. И заради нея му беше адски горещо. Но нямаше да позволи на Габи да го напада, след като самият той имаше да й каже една-две приказки.

— А аз не мога да повярвам, задето не ми каза, че ще отпразнуват рождения ден на Джорджина Малъри с бал с маски. Не разбираш ли, колко е удобно? Нямаш повод да се притесняваш. И как, по дяволите, ме позна?

— По косата, разбира се.

— Може би трябваше да облека рокля — каза Ричард саркастично. — Защо не се сетих по-рано?

— Защото не си достатъчно слаб, а и няма толкова високи момичета. И си сложи маската преди Джеймс да те е видял — изсъска тя и го задърпа към края на тълпата.

Разговорът им подозрително започваше да прилича на последната им дискусия, а Ричард изобщо не бе сигурен дали ще понесе още някое „Не!“.

Габриел не бе спряла още от момента, в който стъпиха на брега. Тъй като успяха да намерят само една карета съставиха план да оставят първо нея, Дрю и Марджъри в градската къща на Малъри и после с Охър да си потърсят хотел. Габи обаче веднага се възпротиви. Тя дръпна Ричард настрани и го уведоми, че не иска да го вижда наоколо, дори и на тротоара пред въпросната къща.

— Нямаш основание да ми се караш, той едва ли ме помни. Два пъти по-стар е от мен и сигурно вече забравя.

— Наричаш Джеймс Малъри стар в разцвета на силите му? Не се заблуждавай. Може да си напълнял малко след последната ви среща, но лицето ти е същото, Ричард. Имаш запомнящо се лице, при това доста красиво. Бих те разпознала навсякъде, както и той. По дяволите, сигурно и бавачката ти ще те познае.

— Не съм имал бавачка — отвърна й рязко.

— Не се опитвай да сменяш темата. Няма да успееш да се скриеш от погледа му и той веднага ще си спомни мъжа, когото жена му зашлеви, защото й направи неприлично предложение пред двете й деца, в собствената й градина! Джеймс щеше да те намери още същия ден, ако не му бях обещала, че няма да се доближиш до нея отново. И все пак ти обясни доста добре, какво ще стане, ако нарушиш обещанието ми.

Като че ли не знаеше всичко това? Или пък не копнееше да зърне Джорджина с цялото си същество?

— Имай милост, Габи — каза той, в опит да я умилостиви. — Няма да се доближавам до нея, но трябва да ми позволиш поне да я видя за последен път. Можеш да го уредиш. Звярът, за когото е омъжена, дори няма да разбере. Ще избереш ден, в който отсъства.

— Защо не можеш…? — започна Габи, но постепенно осъзна какво й казваше Ричард и рязко продължи. — За последно? И след това ще я изхвърлиш от ума си?

Не искаше да я лъже, но просто нямаше как иначе да я успокои.

— За мен тя е изгубена кауза. Наистина ли мислиш, че не го знам?

Тъкмо си помисли, че ще му помогне, когато тя изведнъж каза разтревожено:

— Търсиш си белята, Ричард — но след това вдигна упорито брадичка и добави: — Всъщност не. Съжалявам, но ти си най-скъпият ми приятел, и няма да ти помогна да се самоунищожиш. Забрави за нея.

Разочарован от Габи, и в безизходица, той вдигна ръце.

— Добре. Ти печелиш. Ще оставя времето да излекува мъката ми. Сигурен съм, че Охър, който е съгласен с теб, ще ми помогне поне за това — след тези думи тръгна към каретата.

Реши да не спори повече с нея. Трябваше да намери друг начин да види Джорджина отново. И се нуждаеше от късмет в това начинание.

— И как така си намери вечерно облекло толкова бързо? — попита Габи, като ядосано оглеждаше официалните му вечерни дрехи. — Тук си само от два дни. Мислех, че старите ти дрехи, не ти стават.

— Така е, но имам добър шивач на Сейнт Кит, чийто услуги ползвам от години, така че тръгнах подготвен на това пътуване.

— Дошъл си подготвен да умреш! Господи, не мога да повярвам, че си тук!

— Преувеличаваш, Габи. Няма да ме убие, само защото я гледам.

— Той те предупреди да не я доближаваш. Можеш да подминеш такава заплаха отправена от всеки друг, но не и от него. И как въобще разбра за бала?

— Трябваше да ми кажеш.

Погледът й потъмня от вина.

— Не, не трябваше, затова и не ти казах. Как разбра?

Той въздъхна, като знаеше колко е упорита.

— Хотелът, в който ни остави — между другото, благодаря, че си избрала най-добрия в града — разполага с няколко карети за гостите. Наех една от тях и дадох на кочияша свободен ден, след което спряхме срещу къщата на Джорджина. Седях там и се надявах просто да я зърна, но тя така и не излезе.

— Имаше гости и е разбираемо, че не може да напусне къщата. Но това не обяснява как си разбрал за бала и къде си се крил.

— Седях в каретата през по-голямата част от деня. Две местни дами минаха покрай мен и може би, защото къщата на Малъри бе оттатък улицата, те се заговориха за бала. За малко да падна от каретата, докато опитвах да доловя разговора им.

— Обикновено имаш добре развит слух, освен когато се отнася за Джорджина, тогава оглушаваш. А как влезе тук без покана?

Изведнъж Ричард се усмихна. Спомни си за белите, който вършеше докато се опитваше да накара баща си да се отрече от него. За съжаление нито една не му помогна. Той каза на Габи:

— По същия начин, както и двамата млади лордове, които стояха отвън и се чудеха как да влязат. Последвах ги зад къщата и видях, че прескачат през градинската ограда. Дяволски малка градина сравнена с онази на Малъри, и твърде претъпкана, особено за всички решили да влязат по този начин. Тези, които ни забелязаха, само се засмяха.

Габриел се възмути:

— И Охър се е съгласил с тази глупост? Трябваше да те държи под око. Не взехте ли само една стая, за да може да те наглежда.

— Да, но го ядосах достатъчно, за да излезе да се успокои, преди да е избухнал.

— О, не! — прошепна тя.

— Не беше лесно. Знаеш колко е спокоен.

— Нарочно ли го ядоса? — виновното му изражение, я подтикна да му се скара. — Знаеш, че му дължиш извинение, нали?

— Знам.

— Сега е точното време да го направиш. Махай се оттук, Ричард, докато все още можеш.

Той прецени възможностите си и реши, че спора с нея няма да доведе до никъде, така че й кимна и се запъти към градината. Поне видя Джорджина. Господи, бе толкова красива, колкото си я спомняше и все още я искаше много! Времето не беше намалило желанието му. Надяваше се Габриел да помисли, че е получил това, за което е дошъл и вече си тръгва. Но един поглед към любимата не му бе достатъчен. Не и докато бе в Англия и толкова близо до нея.

Очевидно Габи не му се доверяваше достатъчно, особено след като залогът бе толкова голям. Всъщност тя го последва до вратата на терасата, която водеше към градината, което го накара да прескочи оградата и да изчезне от погледа й. Ричард не се отдалечи много и изчака десет минути, след което погледна дали приятелката му се е присъединила към Дрю в балната зала.

Беше толкова просто да се скрие отново. Благодарение на възхитителните маски — поне тази вечер всички ги носеха. Те покриваха цялото лице, освен очите, което ги правеше неудобни за носене. Забеляза един мъж, с маска различна от неговата, който стоеше под терасата в градината.

Ричард прескочи оградата и бързо се приближи към него. Погледна към терасата, за да се увери, че Габи няма да се появи отново. Отне му само миг, за да осъзнае, че мъжът също гледа натам.

— Искаш ли да си сменим маските, приятелю? — попита Ричард.

— Не.

Мъжът дори не го погледна! Очите му не се отделяха от двата изхода на терасата и непрекъснато следеше джобния часовник в ръката си. Очевидно чакаше с нетърпение някой да се присъедини към него. Но сякаш съдбата се бе намесила в избора му, защото този мъж носеше различна маска. И след като вече бе видял няколко мъже маскирани също като него реши да бъде по-настоятелен.

— За десет паунда?

Мъжът погледна към него и се разсмя:

— Доста си отчаян. Бих се съгласил, ако моята любима не ми бе купила тази маска специално, за да може да ме открива лесно в тълпата. Дадох й дума да се срещнем в градината. Имам чувството, че къщата е претъпкана.

— Тогава не би трябвало да има проблем. Ще я разпознаеш нали?

— Не мога да кажа със сигурност, но не смятам да я изпусна за нищо на света.

Тъй като дамата явно закъсняваше и щеше да се появи всеки момент, Ричард предложи:

— А след като се появи?

Мъжът поклати отрицателно глава.

— Не мога. Тя ми я купи. Осъзнаваш ли какво се случва, ако подариш нещо, което любимата ти е купила?

Ричард издаде стон на отчаяние, тъй като в балната зала нямаше друг с такава идеална маска. Трябваше да си тръгне. Вероятно съдбата пак се намесваше.

Младият мъж сигурно бе чул стона му.

— Не можеш да вземеш моята маска, но дойдох с един приятел, който може и да склони да ти отстъпи своята.

Като се забавляваше от ситуацията, младият лорд намери приятеля си и скоро осъществиха размяната. За съжаление новата маска не се понрави на Ричард — дяволско лице с керамични рога, която покриваше само половината му лице. Устните му бяха открити, но по дяволите, те не бяха толкова отличителни. А и нямаше друга възможност. Поне Габриел едва ли щеше да го познае, въпреки че можеше да заговори мъжа с неговата маска. Щеше да се изложи и да се откаже, уверена, че си е тръгнал.

Маскиран отново и доволен, този път скри косата си под палтото и бе готов отново да рискува всичко, за да погледа още няколко часа отдалеч Джорджина. В ума му се въртеше мисълта, че може би ще се изкуши да направи нещо повече от това, само да я наблюдава, но после решително я отхвърли. Трябваше да я отхвърли. Не му се искаше да умре, заради съпругата на друг мъж.