Джоана Линдзи
Съвършен годеник (29)

Глава двадесет и девета

— Мислех, че с мен е свършено. Няма да повярвате с какви наказания ни се заканваха пазачите — каза Ричард.

Бе се изкъпал, а Охър беше донесъл чантата с дрехите му, за да има чисти, в които да се преоблече. Сега всичко, за което мислеше, бе храна и как да се натъпче, докато не може да побере нито хапка повече.

Не бе вкусвал сносно ядене откакто го бяха извлекли от странноприемницата в близост до Уилоу Уудс преди повече от седмица. Докато чакаха да отплават на кораба не сервираха нищо, освен овесена каша, но поне с нея имаше и пресен хляб. След като потеглиха, престанаха да им дават хляб с кашата, а един от пазачите се бе изсмял, че дори помията, която ядяха, също щяла да изчезне с намаляването на запасите заради липсата на пристанища, в които да заредят през втората половина на тримесечното им пътуване. Голяма част от неиздържливите затворници вероятно нямаше да оцелеят до края на пътуването. Стражите не спираха да се гаврят — постоянно заплашваха с гладуване, работа до припадък, удари с камшик по приумица на пазачите, затваряне в килии, толкова малки, че мъжете да не могат да се изпънат в цял ръст, докато спят. Разказваха как престъпниците в колонията се избивали един друг, само и само да бъдат обесени — тяхното бягство от този ад. Така говореха на затворниците на кораба, за да знаят какво ги чака, ако случайно оцелеят по време на пътуването.

— Наистина ли баща ти те е пратил там? — попита Дрю.

— Да, и това изобщо не ме учудва. Дори си имаше биячи, които ме пребиваха и ме заключваха в стаята ми.

— Не е същото — отбеляза Дрю с печален тон. — Но как са успели да те качат на кораба без необходимите документи?

Дрю и Охър правеха компания на Ричард в главната каюта пред масата, отрупана с храна.

От момента, в който Дрю се появи в трюма на затворническия кораб, и оковите бяха махнати от ръцете и краката му, Ричард бе на ръба да избухне в смях. Все още не вярваше на случващото се и бе преизпълнен с облекчение. Бе се надявал и молил да бъде спасен преди каторжническият кораб да отплава, но съвсем беше изгубил надежда, когато потеглиха.

— Баща ми е приятел с местния съдия — обясни Ричард. — Но още по-лошото е, че капитанът на кораба е негов брат. Той не искаше да ме вземе и те се скараха. Предполагам, обаче, че дължеше услуга, след като накрая се оказах при останалите затворници. Не вярвам, че капитанът знаеше кой съм, но дори и да му бяха казали, това нямаше да има никакво значение. А вие как ме открихте? Пребихте баща ми до смърт, за да го накарате да си признае?

Ричард зададе въпроса на Охър, като се надяваше отговорът да е положителен, но приятелят му се усмихна криво и каза:

— Не, това даже не ми хрумна. След като накарах брат ти да претърси дома ти и той ме увери, че баща ти се държи съвсем естествено, аз…

— Този човек няма никакви емоции — прекъсна го Ричард. — Така че поведението му не би издало нищо.

— Дори да ликува, че най-накрая е постигнал своето?

— О, разбира се — каза Ричард горчиво, — но ще запази тази победа за себе си. Не би позволил на Чарлз да забележи. Знае, че брат ми и аз сме близки и ако разбере, това ще унищожи жалкото им примирие.

— Е, какъвто и да е случая, погрешно заключих, че баща ти няма нищо общо.

— Щеше да е по-добре ако брат ми не бе научил, че съм изчезнал. Не ми харесва мисълта, че се тревожи за мен.

Дрю се изсмя:

— Но иначе няма проблем всички ние да се тревожим?

Ричард се захили:

— Очаквах вие да ме спасите и затова за вас беше наложително. Но Чарлз нямаше да има и идея как да ме измъкне от тази каша.

— Не съм го оставил да се притеснява — Охър увери Ричард. — Казах му, че и друг път така си изчезвал и вероятно просто не съм открил бележката, в която ми го казваш. По моя молба рано на следващата сутрин той претърси къщата, така че трябва да си бил отведен оттам още предната нощ.

— Да, веднага след разпита на баща ми бях отведен директно към затвора за през нощта, а на разсъмване ме захвърлиха в една карета на път за лондонските докове.

— По дяволите, проверих и затворите, но едва на следващия ден. След като претърсвах цялата околия почти седмица, идеите ми се изчерпаха и се върнах в Лондон.

Ричард се намръщи:

— Не разбирам. Как ме открихте тогава?

— Колко досадно — каза Джеймс при влизането си. — Можехте да го нахраните в неговата каюта, а не в моята.

Ричард скочи на крака, тялото му се напрегна инстинктивно и се подготви за следващата порция от смъртоносните юмруци на Малъри:

— Твоята каюта?

— Успокой се, Ричард — намеси се бързо Дрю. — Нямаше да успеем без неговата помощ. Капитанът на кораба щеше да ни се изсмее, ако бяхме поискали освобождаването ти. Благородник те е качил на този кораб и трябваше да се намеси друг благородник, за да те свалим от там.

— Всъщност — каза Джеймс, като се отправи към бюрото и седна на ръба му, — веднага след като споменах за незаконното му деяние, да превозва английски лорд, капитан Кантел се опита да отрече, че си на кораба. Обаче можех да помириша вината му. Затова, за да получа съдействието му, просто споменах какви ще са последствията.

Дрю избухна в смях:

— Наистина успяваш да наложиш мнението си доста необичайно.

Джеймс повдигна рамене:

— Умение.

Беше оставил вратата отворена. Габриел влетя и с вик на радост се втурна към Ричард да го прегърне. Смеейки се, той я завъртя в ръцете си. Дяволите да го вземат, беше хубаво да е отново с приятелите си. Бе започнал да мисли, че няма да ги види никога вече.

— Господи, Ричард, никога повече не ми го причинявай! — възкликна Габриел.

— На теб? — подсмихна се той.

Тя направи крачка назад и леко го удари по гърдите:

— Сериозна съм! Беше също толкова ужасно, както когато Лакрос отвлече баща ми и го остави в тъмницата си, за да се докопа до мен. Но този пират беше зъл човек и нямаше да се поколебая да го залича от картата на моретата. А това беше британски кораб. Не можехме да стреляме по него, за да те измъкнем, без да започнем нова война!

— Радвам се, че не сте го направили! Не си мисли, че щеше да ми хареса да потъна заедно с кораба, ако бяхте успели!

— Е, и за това също се досетихме — намуси се тя.

Тогава Ричард погледна към Джеймс и измърмори:

— По дяволите, май трябва да ти благодаря.

— Недей — отвърна Джеймс. — И двамата знаем какви са отношенията ни. Нямаше да съм тук, ако съпругата ми не беше с меко сърце.

Ричард грейна от удоволствие, че Джорджина се е намесила, за да му помогне, но бързо се усети и прикри емоцията си. Не искаше още един бой от Малъри. Ала все още беше объркан. Дори ако Абел Кантел бе имал угризения на съвестта да престъпи закона, а Ричард не можеше да се сети за друг, който би могъл да задвижи освобождаването му, съдията нямаше как да знае кои са приятелите на Ричард, за да ги осведоми за случващото се.

— Все още искам да знам как… — започна той, но спря внезапно.

И тогава видя Джулия на вратата. Един поглед към нея и той почувства странна смесица на гняв и желание. Тя все още бе бързо палещата фурия, която си спомняше, но сега разполагаше и с други средства за въздействие. Нейното сладко тяло. По дяволите, тази жена бе доста добре оформена, а той се ненавиждаше, за това, че толкова много я желаеше. В следващия миг погледът му срещна нейния и гневът надделя. Всичко се свързваше с нея — тя бе причината за бащината му алчност, която този път едва не го уби. Не се съмняваше, че това щеше да е крайният резултат.

— Колко… неочаквано — каза той язвително. — На друго решение на проблема ли се надяваше, Джулс?

Тя се намръщи:

— За какво намекваш?

— Знам, че малко се поотнесохме при последната ни среща. — Очите му я обходиха неприлично. — Но сигурно помниш как ми обясни, че ще ме обявиш за мъртъв… или ще платиш на някого да ме убие. Не ми казвай, че си платила на баща ми да свърши мръсната ти работа? — При вида на шокирания й израз, той добави ядосано: — Не? Няма значение, просто стой далеч от мен. Това нямаше да се случи, ако не бяхте ти и проклетите ти пари.

Тя се обърна и излезе. Последва пълна тишина. Той се огледа неспокойно и видя как приятелите му го гледат потресено.

Джеймс каза презрително:

— Какъв задник!

Това, което предизвика защитната реакция на Ричард, бе разочарованието в очите на Габи:

— Какво? Нямаш никаква представа за отношенията ни. Тя щеше да бъде във възторг, ако бащиното наказание бе довело до кончината ми.

— Всъщност, Ричард, вече чух и двете версии на тази детска вражда — каза Габриел с погнуса. — Вражда, която е излязла от контрол, защото не сте могли да се разберете. Ако тя беше момче, щяхте да си счупите носовете и да се смеете за това като пораснете.

— Тя наистина ми счупи носа — каза Ричард и заби пръст в малката подутина на носа си.

— Жалко — намеси се Джеймс, — надявах се аз да го направя.

Нито Габриел, нито Ричард обърнаха внимание на шегите на Джеймс, защото тя продължаваше да го мъмри:

— Да, и защото ти не би ударил момиче, вместо това си я провесил от балкона.

Той почервеня, засрамен, че тя знае. Не беше горд от постъпката си. Просто му беше писнало да кърви всеки път, когато Джулия се приближеше достатъчно, за да го ухапе. Но Габриел не бе приключила и искаше да го накара да се почувства виновен.

— Нямаше да имаме никаква идея къде да те търсим, Ричард, ако Джулия не беше дошла и не ни бе казала какво е сторил баща ти. А тя го направи, защото не искаше това да ти случи.

— Говорила е с баща ми? — не можеше да повярва Ричард.

— Тя помоли Джеймс да те спаси. Охър, Дрю и аз дойдохме в случай, че можем да помогнем по някакъв начин. Звучи ли ти сякаш тя иска да те види мъртъв?

Ричард въздъхна:

— Изглежда й дължа извинение.

Джеймс не можеше да устои да не добави:

— Мислиш ли?

Отново бе пренебрегнат. Излизайки, Ричард каза:

— Извинете ме, отивам да си сърбам попарата.