Джоана Линдзи
Съвършен годеник (11)

Глава единадесета

На Джулия й отне два дни да се престраши да посети дома на семейство Малъри по-надолу по улицата, тъй като не отиваше там просто на приятелска визита при Джорджина. Целта й бе да научи нещо, каквото и да е, за Жан Пол, което можеше да доведе до повторна среща. Постъпката й несъмнено бе дръзка, но какво друго да стори, след като не успяваше да изхвърли този мъж от мислите си? Или представата, че той можеше наистина да е идеалната партия за нея. Как можеше да му позволи да си отиде, без да разбере със сигурност? Това, в крайна сметка, я убеди. Щеше вечно да съжалява, ако не опиташе.

Естествено нямаше да спомене и дума пред Джеймс. Джорджина, обаче, едва ли щеше да има нещо против да поговорят за Жан Пол. Дори можеше да се почувства поласкана, че такъв красив млад мъж се е влюбил в нея.

За нейна изненада в дома на семейство Малъри не бе спокойно, както обикновено. Бе забравила, че всичките петима братя бяха пристигнали в Лондон за рождения ден на приятелката й тази година и все още не бяха отплавали. Единствено Бойд се бе установил за постоянно в Лондон. Уорън, въпреки че притежаваше къща тук, обикновено плаваше със съпругата си Ейми по море през половината време от годината.

Щом я въведоха в салона, бе представена на двамата братя — Томас и Клинтън Андерсън, — които тъкмо си тръгваха. Тя бе предположила, че са отседнали при Джорджина по време на престоя си. След това поздрави и останалите присъстващи — две от зълвите на Джорджина, както и по-малкия й брат Бойд. Джулия познаваше съпругата му Кейти, но въпреки че се бе запознала с Дрю преди няколко години и бе видяла съпругата му на един бал, досега не се бе срещала с Габриел.

— Всъщност — рече Джорджина, усмихвайки се шеговито, — това е първият път, когато никой от братята ми не отсяда при мен. Но в същото време е чудесна възможност за Клинтън и Томас да опознаят новите съпруги в семейството, така че Бойд ги е приютил, благодарение на къщата, която ти му намери.

— И слава на Бога за това — каза Джеймс сухо, докато влизаше с бавна походка в салона. — Никога няма да мога да ти се отблагодаря, Джулия, че му даде под наем това място, което е достатъчно голямо да ги побере всичките. Сега остава само да спрат да се мъкнат тук по всяко време, освен когато не спят.

Подобен пренебрежителен коментар беше типичен за Джеймс, що се отнасяше до петимата му девери Андерсън. Дори Джулия го знаеше. Затова и никой от присъстващите не го взе насериозно.

Кейти Андерсън, която само преди година бе открила, че също е Малъри, се подсмихна:

— Няма да се отървеш толкова лесно от мен, чичо Джеймс.

— Ти и Габи сте изключение, котенце — отвърна той, като се наведе да целуне Кейти по главата по пътя си към стола на Джорджина, на който се подпря. — И ако и двете бихте желали да се вразумите, знам чии ръце да извия, за да ви осигуря дискретен развод.

Според сестра си, Бойд беше доста избухлив. Въпреки че той изглежда бе улегнал с възрастта, това не си пролича, когато каза:

— Това вече е прекалено, Малъри. — След което, се обърна към Джорджина: — Не трябва ли поне да се преструва на любезен, когато имаш гости?

— Добре казано, янки!

Бойд кимна, за да покаже, че е приел комплимента на Джеймс, но Джорджина отсече:

— Ако имаш предвид Джулия, тя ни е приятелка и съседка, а той не се въздържа пред приятели, така че опитай се да не го окуражаваш.

— Не го спирай, Джордж — каза Джеймс. — Тъкмо е започнал да му хваща цаката.

Съпругата му извъртя очи към тавана.

Джулия се усмихна. Беше свикнала с такъв вид закачки в това семейство. Бе присъствала, когато Джеймс грубо бе унизил девера си Уорън, и никой дори не мигна, включително и самия Уорън. Но братята Андерсън не бяха единствените жертви на Джеймс. Ако никой от тях не присъстваше, той можеше да бъде също толкова оскърбителен и спрямо брат си Антъни. Племенницата им Реджина веднъж много точно ги бе охарактеризирала, когато сподели, че двамата братя са най-щастливи или когато имат схватки помежду си, или когато обединяват сили срещу общ противник.

Джулия прецени, че моментът не е подходящ да задава въпроси. Не и когато Джорджина бе заобиколена от семейството си. Не можеше да отрече, че е разочарована. Най-накрая се бе престрашила, а нямаше да научи нищо. А и не я напускаше мисълта, че Жан Пол е за кратко в града и не можеше да отлага дълго, ако искаше да го види отново. Явно, осъзна тя, нямаше да се срещнат повече.

Въпреки това се опита да се наслади на посещението си. Винаги беше забавно със семейство Малъри. Но разочарованието определено й развали настроението. Тя тъкмо щеше да се извини и да си тръгне, когато Джеймс я изпревари:

— Тази сутрин трябваше да се срещна с Тони в „Нейтън Хол“, за един или два рунда на ринга. Предполагам, че ще е добре поне да се появя там.

— Имаме гости — многозначително му каза Джорджина, докато той се изправяше да тръгва.

— Да, но сега вие, дами, можете да обсъждате женски неща, а и честно казано, скъпа, предпочитам Тони да ме пребие, отколкото да изстрадам още една дискусия за модата. А ти какво ще кажеш, янки? — добави той, поглеждайки към девера си. — Желаеш ли да се присъединиш?

Бойд мигновено скочи на крака:

— Шегуваш ли се? С удоволствие!

Кейти се засмя, когато мъжете излязоха и се обърна към Джорджина:

— Това беше като дар за Бойд. Бе убеден, че никога няма да бъде поканен в боксьорската зала, където членуват тези двамата, и да има шанса да ги наблюдава как се налагат един друг. Чичо Джеймс добре ли се чувства? Обикновено не е толкова, ако смея да кажа, мил към братята ти.

— Ако в поканата му се включва и излизането на Бойд на ринга, няма да е толкова мило, нали? — отбеляза Габриел.

— Всъщност, Бойд ще сметне това за привилегия! Той наистина се възхищава на боксьорските им умения.

— Съмнявам се, че намерението на Джеймс е такова — каза Джулия. — И без това е доста великодушен, сега, когато балът отмина. Не можеш да си представиш колко му бе неприятно, че трябва да присъства, знаейки, че ще бъде на показ. Предната седмица беше изключително язвителен, а аз не можех дори да му покажа, че му съчувствам при положение, че се предполагаше, че не знам за събитието.

— Събитието имаше поразителен успех, нали? — каза Габриел. — Реджина трябва да е доволна.

— Поразителен е точната дума — отвърна Кейти. — Беше толкова претъпкано, че едва се придвижвах.

— И Реджина изобщо не беше доволна — информира ги Джорджина. — Очакваше да се появят няколко непоканени, но не и толкова абсурдно много.

През цялото време на разговора Габриел беше наблюдавала Джулия и накрая каза:

— Надявах се да те видя отново, преди със съпруга ми да напуснем града. Джорджина ми спомена, че се занимаваш с търговия, също като семейството й, но освен това управляваш семейния бизнес и го правиш от доста време. Намирам това за удивително, като се има предвид колко си млада.

Джулия се усмихна:

— Не е толкова трудно, когато си се занимавал с това през целия си живот. Баща ми държеше да се увери, че ще го наследя достойно един ден.

— И не срещаш трудности заради това, че си жена?

— Определено. Когато се стигне до разискването на нови договори или закупуването на нов бизнес, аз решавам, след което просто оставям адвокатите ми да говорят от мое име. Това свежда до минимум възможността някой да се ядоса, в това число и аз! — подсмихна се Джулия. — Всичко друго е доста лесно, защото баща ми вече бе назначил много компетентни управители.

— Значи не се занимаваш сама с назначаването и уволняването на хора?

— Само с управителите, а и засега ми се е налагало да заменя само един. Той беше добър човек, но си бе наумил, че може да се възползва от това, че има жена за работодател. Ами ти? Казаха ми, че с Дрю сте се установили на Карибите, а не в Америка.

— Заобичах островите още откакто за първи път отидох да живея там с баща ми. А и получих прекрасен малък остров за сватбен подарък.

— Цял остров? — попита удивено Джулия.

— Наистина, малък е! — засмя се Габриел. — Но Дрю се съгласи да построи дома ни там, след като така или иначе от години търгува в района.

Жалко, помисли си Джулия, че Габриел и Дрю скоро щяха да отпътуват. Бе толкова приятно да разговаря с нея и със сигурност можеха да станат добри приятелки. Споменаването на бала, обаче я върна към целта й. Тя реши да се възползва от възможността да зададе въпросите, които я вълнуваха.

— Между другото, Джорджина, в нощта на бала се запознах с един твой обожател — каза Джулия. — Французин с името Жан Пол.

— Французин? — Джорджина поклати глава. — Но аз не познавам французи.

— Не? Значи е пазил любовта си в тайна дори и от теб?

— Заявил е, че ме обича? — каза Джорджина намръщено, а след това се запита: — Какво им става на всички млади мъже тези дни? Някаква нова романтична тенденция да рискуват всичко в името на любовта?

— Това не е първия ти таен обожател? — предположи Джулия.

— Не, за съжаление.

Кейти се засмя:

— Да се влюби в теб е точно това като че ли — да загуби всичко.

— Точно затова е толкова абсурдно — отсече Джорджина. — Би трябвало да знаят, че съм щастливо омъжена. И без това треперят от ужас пред съпруга ми. Да не би да е някакъв ритуал? Да избират най-недосегаемата жена, по която да въздишат и да я преследват, докато намерят смъртта си.

Кейти се заливаше от смях. Габриел гледаше към тавана. Джулия въздъхна скрито. Не беше сигурна какво точно е очаквала да научи днес тук, но определено не и че Джорджина дори не знаеше кой е Жан Пол.

— Не си заинтригувана от този французин, нали Джулия? — попита Габриел, хвърляйки й разтревожен поглед.

— Не, разбира се, че не — отвърна Джулия, но изчервяването й вероятно я издаде, че лъже.