Джоана Линдзи
Съвършен годеник (49)

Глава четиридесет и девета

Джулия се качи на палубата веднага, след като бяха изгубили от поглед Британските острови и побърза да потърси Ричард, но не успя да го намери никъде. Габриел й бе дала още повече храна за размисъл. Не позволявайте повече този тиранин да е проблем помежду ви. Но той не бе такъв, поне не за нея. Ала дали Ричард някога щеше да погледне на положението им по този начин?

Не й хрумна да погледне нагоре, за да го търси. Но тогава чу смеха над себе си и извърна глава, за да види Ричард и Охър. Висяха на мачтата? И се смееха? Това бе доста неочаквано. Гневът му се бе разнесъл толкова бързо, просто защото се отдалечаваше от родината си? Или пък може би Охър се бе засмял.

Ричард помагаше на приятеля си да издигнат повече платна, за да се възползват от силния вятър. Габи удачно я бе посъветвала да поддържа косата си в лесна прическа по време на пътуването. Дори вързана, дългата коса на Ричард хвърчеше насам-натам около раменете му, а прическата, с която тя бе сутринта, когато се качваше на кораба, се разпадна за няколко минути, откакто стоеше на този вятър.

Не можеше да свали поглед от Ричард. Бе бос, вероятно, за да може по-лесно да се задържи на мачтата, но това беше особено опасно на тази височина, тъй като едно подхлъзване можеше да го запрати обратно на палубата и да му причини сериозни наранявания. Въпреки това, той изглеждаше безстрашен там горе, сякаш това бе нещо, което е вършил толкова много пъти, че можеше да го направи и със завързани очи!

Вратът й започваше да се схваща, докато го наблюдаваше. Косата й се разпиля безобразно и й пречеше да вижда. Дали въобще щеше да я забележи? Тогава я видя. Погледите им се срещнаха. Имаше толкова сила в неговия, а в нейния се отразяваха всичките й чувства, но вятърът отново отвя косите в лицето й! Когато ги отметна, видя как Ричард се спускаше към палубата.

Свали поглед надолу и зачака с пълното съзнание, че той можеше да се е насочил в друга посока, все още, без да има желание да говори с нея. Но тогава краката му се показаха пред очите й и той извади нещо от джоба си. Ръцете му се озоваха на раменете й. Тя ахна. Но той само я завъртя, събра косата й и бързо я завърза.

— Благодаря — каза тя.

Бе изненадана, напълно наясно, че той трябваше да я възприема като много близка, за да направи това. Обърна се към него в очакване, но изражението му бе напълно неразгадаемо и не й даваше никаква идея как да продължи.

Започна внимателно:

— Стори ми се, че те чух да се смееш с приятеля си. Сега по-добре ли се чувстваш, когато успя да избягаш толкова бързо?

— Не… все още.

Гърлото й се стегна при този отговор. Нямаше какво да се направи. Не можеше да понася да го вижда такъв, с демоните, които го раздираха отвътре. А тя можеше да ги прогони.

Започна отново:

— Трябва да знаеш нещо, Ричард. Баща ти не спечели в действителност. Никога няма да получи повече от зестрата ми.

— И въпреки това той спечели — отвърна Ричард с горчивина. — Проклетият му договор бе изпълнен. А и той очевидно вярва, че това ще доведе до още по-добри резултати.

— Но той греши. Милтън не познава баща ми. Той никога не забравя злини.

— Вече знам това — отговори Ричард с лека усмивка. — Джералд ме увери в това снощи, когато се видях с него.

Опита се да скрие изненадата си:

— Идвал си вкъщи снощи? — И не я бе потърсил? А защо баща й не й бе казал за тази среща?

— Да, не можех да си тръгна, без да му обещая, че не бива да се тревожи за теб, докато те няма.

— Много мило от твоя страна — каза тя, а емоциите в нея започнаха да бушуват все по-силно. — Подействало е. Той бе в много по-добро настроение тази сутрин.

— Е, не е нещо, за което да плачеш! — подразни я той.

Тя избърса очите си:

— Прекалено мил си. Защо не бе такъв, когато бяхме деца?

— Знаеш защо, но си права. В определен момент, още тогава, трябваше да ти кажа, защо съм против този брак. Нямаше защо да се превръщаме във врагове, просто защото бях бесен, че съм средство за запълване ковчежето на баща ми… и не ми бе оставен никакъв избор по въпроса. — Тогава ръката му докосна бузата й. — Не е нужно да го обсъждаме отново, Джулс. Никога няма да се почувствам по-добре, когато си припомням всичко това, затова нека го загърбим. Искам да се насладиш на това пътуване възможно най-много.

Не можеше да повярва, че казва това и то по този нежен начин. Изведнъж той погледна зад нея, към Англия и рязко я хвана за ръка.

— Нека ти помогна да се прибереш безопасно в каютата си, преди да ни е настигнала бурята — каза той и я издърпа след себе си.

— Каква буря?

— Тази, която ни следва още от Ламанша. Дрю се надяваше, че ще й избяга, заради това опънахме и повече платна, но тя почти ни настига.

Влезе в каютата с нея и се огледа:

— Обемистите мебели са заковани за пода, но изгаси лампата. Не е безопасно. И за да избегнеш нараняване при падане ти предлагам просто да останеш в леглото, докато не чуеш сигнал, че бурята е отминала.

Мислеше, че той прекалено драматизира с предупреждението си, докато корабът не се разлюля под краката й. Но не пропусна да забележи, че бе проверил дали тя е в безопасност, преди да избърза към горната палуба, за да помогне при обезопасяването на кораба. Неговата загриженост за нея, съчетана с изумителния разговор, който бяха водили преди малко и при който той вече не бе ядосан — дали това означаваше, че държи на нея? Усмихна се на себе си и спря да забелязва люшкането на кораба.