Джоана Линдзи
Съвършен годеник (16)

Глава шестнадесета

— Трябва да си много развълнувана — каза Хелън Милър на дъщеря си. — Той е толкова добър и красив младеж. И лорд! Ще бъдеш лейди точно както леля ти Ади.

Майката на Джулия определено бе развълнувана. Тя рядко изказваше мнение за нещо, но този годеж очевидно бе изключение, защото го подкрепяше от самото начало. Джулия също се вълнуваше, но най-вече, защото поведението на майка й бе заразно. Беше й достатъчно само да говорят за това. Струваше й се, че синът на графа е чудесно момче, но бракът бе толкова далеч от мислите й. Честно казано предпочиташе нова кукла пред съпруг.

Не беше като да не познаваше съвсем това великолепно момче, на което бе обещана. Всъщност баща му изпращаше писма на Джералд, в които го уведомяваше за живота на Ричард, а той й ги предаваше. Лорд Ричард се справяше добре в училище. Лорд Ричард имаше ново куче. Тя също искаше. Лорд Ричард бе уловил огромна риба в езерото си. Защо никой не я бе завел на риболов? Родителите й искаха да почувства, че го познава преди срещата. И изглежда се получаваше.

Но срещата й се струваше толкова далеч, че никога не се бе замисляла за нея. Денят настъпи скоро след като навърши пет и реакцията й бе доста неочаквана. По време на дългото пътуване до Уилоу Удс, имението на граф Манфорд, близо до Манчестър, тя бе толкова нервна, че се изрина и бузите й се покриха с яркочервени петна. Майка й заплака, когато ги забеляза, а Джералд се изсмя на глупостта им. Джулия дори не можеше да каже защо е толкова нервна. Защото искаше Ричард да я хареса, или защото си страхуваше, че няма да я хареса? Или защото досега не й се струваше толкова реален?

Почти трябваше да я завлекат в голямото имение. Успя да зърне доста от стаите, докато я водеха към графа и бе удивена от размера на Уилоу Удс. Домът й бе голям, но не колкото този. Всяка стая бе огромна и колкото широка толкова и висока. Обзавеждането бе съчетано отлично — старинни картини, от няколко века, може би огромни кристални полилеи и семпли тапети, които едва се забелязваха. Нямаше нищо крещящо и ярко, както в пъстрото френско обзавеждане, което майка й предпочиташе.

Джулия бе срещала графа и преди, но имаше само смътен спомен, за посещението му на четвъртия й рожден ден, когато бе дошъл, тъй като не я бе виждал от бебе. Не бе довел сина си при това посещение. Когато пристигнаха в Уилоу Удс момчето отново не бе наоколо. Бе навън с кучето си. Джулия изпита такова облекчение! Почти се разплака.

— Отиди да се представиш на Ричард — подтикна я майка й. — Двамата ще се разбирате чудесно. Сигурна съм!

Баща й реши да я придружи, но Хелън сложи ръка на рамото му:

— Ще са по-спокойни, ако не се притесняват от присъствието ни — каза тя, като че ли Джулия не можеше да я чуе. Майка й често говореше така в нейно присъствие, сякаш тя нямаше уши. — Остави първата им среща да протече естествено.

Джулия тръгна към поляната, а краката й тежаха като олово. Какво трябваше да каже на момчето? Може би ще е добре да заговори за кучето му и да спомене, че има три, тъй като едно не й бе достатъчно. Също така можеше да му разкаже за понито, което наскоро бе получила и че уроците й по езда започват през лятото. А може би щеше да го помоли да я научи да лови риба! Баща й бе обещал да я научи скоро, преди майка й да забрани, тъй като не бе уместно да учи такова нещо. Но голямото езеро бе точно пред момчето, а и тя знаеше, че той разбира от риболов.

Той не я бе забелязал, но когато тя се приближи до него, осъзна колко по-едър е — бе два пъти по-висок от нея. Тя не очакваше такова нещо! Не познаваше други десетгодишни момчета. Късо подстриганата му черна коса и прецизно ушитото сако го правеха да изглежда като миниатюрен възрастен, докато тя все още се обличаше в безформени детски роклички. Той бе перфектен във всяко едно отношение и красив, както й бяха казали, с изключение на това, че бе слаб. Но нямаше значение, тъй като и тя бе слаба.

Джулия забави крачка, замаяна от първата среща. Когато най-сетне я забеляза, тя моментално погледна надолу към земята. Като нищо щеше да влезе право в езерото както бе разсеяна. Отново бе толкова нервна, че усещаше как нови петна избиват по бузите й, но продължи да върви с наведена глава, докато не го достигна и успя да види краката му под ръба на бонето си.

— Значи ти си дебелата кесия, за която трябва да оженя? — попита я той.

Тя погледна към него, без да разбира какво иска да каже, тъй като не бе дебела.

— Колко жалко — добави той със злобен глас, докато оглеждаше бузите й. — Можеше поне да си по-хубава. Така този брак щеше да е малко по-приемлив.

Джулия не разбираше много от снизхождение или снобизъм все още, но й стана ясно, че той не я хареса. Тя бе толкова притеснена от предстоящата среща, дори разтреперена от страх, а сега чувствата й бяха толкова наранени, че избухна в сълзи. Ужасена от факта, че се бе разплакала, я обзе такъв гняв какъвто не бе изпитвала никога до сега и се спусна към него, удряйки го с юмруци.

Родителите й трябваше да я откъснат от момчето. Те също бяха разстроени. Чу баща си да казва, че може би не е направил добре за нея като я е сгодил за сина на графа. Но бащата на Ричард само се изсмя на инцидента, убеждавайки го, че децата са си деца. Джулия не се успокои докато не се качи в каретата на път за вкъщи.

Хелън просто не знаеше как да се справи с гневните изблици на дъщеря си, а след този ден — всеки път, когато тя или Джералд предложеха да отидат в Уилоу Удс, те започваха отново. Майка й бе ужасена от мисълта, че тя ще съсипе социалното положение на семейството, след като бе обидила благородника. Джералд се сопна на жена си и й каза, че трябва да престане, тъй като годежът бил грешка и че никога не би се съгласил с него ако тя не бе с такова високо мнение за същите тези проклети благородници. Хелън винаги бе нерешителна, но след този случай стана съвсем неспособна да взима решения сама.

Джулия трябваше да се срещне с Ричард Алън отново, но преди това да се случи измина година. Нужен й бе целият и самоконтрол, за да не избухне в сълзи или да започне да крещи, когато и предложиха отново да посетят Уилоу Удс. Все още бе твърде малка, за да разбере, че първата им среща не е минала както трябва. Но се досещаше, че може би се случи така, тъй като и двамата бяха твърде неспокойни. Вече знаеше какво е снобизъм и осъзна, че той е точно такъв — сноб, въпреки че се надяваше да може да му прости и да започнат отначало. Представяше си хиляди подобни срещи, в които той й се извинява и е толкова прекрасен, колкото всъщност би трябвало да бъде.

Нищо от това не се случи, тъй като първите думи излезли от устата му бяха:

— Ако ме удариш отново и аз ще те ударя.

Но той се сдържа цял час преди да й го каже, тъй като бяха в стаята с родителите им и брат му Чарлз. Възрастните се страхува да ги оставят сами. По силата на невидимо споразумение, Джулия и Ричард се държаха възможно най-възпитано и беше лесно, тъй като не си говореха. Тя отиде и по-далеч като се престори, че Ричард не е там и започна да си говори с брат му Чарлз.

Родителите им се отпуснаха, след като видяха, че няма признаци за насилие. Мъжете дори отидоха да поиграят билярд. Останала насаме с двете момчета и неконтролируемата си дъщеря, Хелън скоро получи нервна криза и помоли да бъде извинена.

В момента, в който тя напусна стаята, Чарлз, който бе с три години по-голям от Ричард, въздъхна отегчено и каза, че има по-интересни неща за правене. Внезапно сгодените деца се оказаха сами, гледайки се предпазливо, след което Ричард й отправи предупреждението, че ще я удари.

— Ще удариш момиче? — попита тя.

— Ти не си момиче, а чудовище. Набиха ме, след като ме нападна. Баща ми не повярва, че не съм те провокирал.

— Провокира ме и се радвам, че те е набил — отговори тя, а устните й вече започваха да треперят.

— Ах ти, малка вещице, имаш ли представа какво е да те набият? — озъби се той — Не знаеш, нали? Е, тогава ще ти кажа, че дяволски много боли!

Джулия не успя да задържи сълзите, които сега се стичаха по бузите й, когато той се разкрещя. О, Господи, отново се държеше като ревла пред него! Никога нямаше да се харесат и въпреки това бяха обречени един на друг.

Тя сграбчи пръста му, който ядосано размахваше срещу нея и го захапа с всичка сила. Той побесня, но не я ухапа или удари. Вместо това я хвана за плитките и я повлече през къщата право към езерото зад Уилоу Удс! След това я бутна от малкия док право във водата. Тя не можеше да плува и започна да маха с ръце, панически, докато се опитваше да изкрещи. Той бе още по-ядосан, тъй като трябваше да нагази в студената вода, за да я измъкне обратно. И двамата бяха мокри до кости, така че нямаше начин да скрият от възрастните какво се бе случило. Родителите на Джулия я отведоха право вкъщи, а тя се надяваше отново да набият Ричард.

Времето си минаваше. Приятелството със съседката й Каръл се задълбочи, бяха много близки. Джулия не мислеше за Ричард докато бе с нея и затова двете станаха неразделни. Тя знаеше, че баща й отново се бе опитал да развали ужасния годеж. Чу, когато родителите й разговаряха за това и колко огорчен бе Джералд, че графът не бе съгласен. Майка й все още подкрепяше идеята, обаче и не спираше да напомня на баща й, че децата ще преодолеят омразата си. Тя го умоляваше да им даде време и да не прави нищо прибързано. Накрая той се съгласи, че не е трябвало да се кара с графа за нещо, което може би с времето ще потръгне.

По това време Джулия беше на седем и бе пораснала на височина, но все още бе твърде слаба. Убедена бе и че е достатъчно зряла, за да се разбере с отвратителния си годеник, без да даде воля на емоциите и предложи да го посетят отново. Майка й бе възхитена, тъй като все още очакваше нещата да потръгнат.

Този път щяха да гостуват в Уилоу Удс събота и неделя и нямаше да оставят децата сами дори за минута.

Гостуването започна много любезно. Чарлз изигра една игра на дама с нея. Тя го харесваше. Бе красив колкото брат си, малко по-голям, но все още не бе юноша. Беше сигурна, че я остави да спечели, но все пак това й донесе добро настроение. Тогава Ричард зае мястото му, сядайки срещу нея на масата. Те никога не бяха стояли толкова близо един до друг, без да се сбият.

— Моите приятели ме наричат Джули — каза тя срамежливо на годеника си, когато започнаха първата игра. — Няма толкова срички като Джулия.

— Не, това име също затруднява езика ми — отговори той, без да я погледне. — Джулс ми харесва повече. Рич и Джулс^[1], каква заможна двойка! Схващаш ли?

За съжаление тя го разбра и каза:

— Не ми харесва.

— Не съм ти искал мнението. Точно в целта, Рич и Джулс. Не е ли това, към което се стремим всички? Да напълним сандъците на баща ми с богатство?

— Казах, че не ми харесва — изсъска тя към него.

— Жалко, Джулс.

Оттогава започна да я нарича така и го правеше само, за да види как ще се изчерви, както в онзи ден. Тя рязко стана от масата и излезе на терасата, за да преброи до сто. Бавачката й я бе научила на този номер и наистина действаше! Точно така би постъпила една млада дама! Не го ритна под масата, нито обърна играта в скута му, можеше дори да го замери с пуловете, от което щеше да го заболи, тъй като бяха направени от боядисан тежък метал. Вместо това напусна стаята. Когато се върна, не очакваше, че той ще стои на малката масичка за игра и ще я чака.

Вдървено, тя се присъедини към него и той мълчаливо спечели играта. Тя настоя за нова, като се надяваше той да откаже, но не се получи така. На Джулия й се прииска да се бе отказал. Побеждаваше я всеки път със самодоволна усмивка. Тя отказваше да се предаде и продължиха да играят чак до вечерята.

Успяха да изкарат цял ден, без да се скарат! Тя съумя да се сдържи и пренебрегна обидите му. Бе достатъчно пораснала да се справи с него и бе невероятно горда от себе си!

Веднага след вечеря Джулия си легна и доволна от успеха си заспа на момента, което бе жалко, тъй като на другия ден се събуди доста преди възрастните. Ричард влезе в стаята за закуска, където тя бе сама.

Той тъкмо щеше да си тръгне, когато я видя и тя трябваше да си държи устата затворена и да го остави да го направи, но всъщност си помисли, че ще успее да сдържа темперамента си за още един ден, дори и той да я провокира.

— Днес ще играем ли дама? — попита. — Все още не съм те победила.

— А може и изобщо да не успееш, след като нямаш никаква представа как се играе. Ти си все още дете, нали, Джулс? Не можеш дори да овладееш една проста игра като дамата.

Тя осъзна, че той дори нямаше да се опита да се държи добре с нея. Вчера под зоркия поглед на родителите си не се броеше.

— Мразя те! — изкрещя тя към него.

Той се изсмя злобно.

— Твърде малка си, за да знаеш какво означава това, глупаво момиченце. Но аз знам какво е да мразиш.

Джулия го замери с голямата чиния по главата, но разбира се не го уцели. Бе твърде тежка, едва прелетя до него засилена от оскъдната сила на момичето и изтрополи на пода, а очите му се присвиха. Намеренията й бяха ясни. Той заобиколи масата, опитвайки се да я хване. Джулия изпищя, мина от другата страна и избяга през вратата. Спря да тича едва когато се качи в стаята си.

Но той я последва! Нахлу вътре преди дори да си е помислила да заключи вратата, за секунди я хвана, завлече я до малката тераса на стаята й и я провеси за глезените оттам. Помисли, че ще я хвърли. Бе твърде уплашена, за да крещи. Сграбчил я за глезените той я заклати през перилата. Чу смеха му.

Преди да срещне Ричард Алън тя не познаваше гнева, но и никога преди не бе преживявала нещо подобно. Истински, ужасяващ страх. Тя се бе парализирала докато той я клатеше през перилата. Не бе достатъчно силен, за да я удържи! Сигурна бе, че щеше да умре!

След като най-после я обърна и краката й се удариха в пода на терасата, той се изсмя:

— Толкова си кльощава, колкото си и мислех!

Свободната й рокличка бе паднала надолу, когато той я провеси през перилата, покривайки лицето й и разкривайки голите й крака и долните й дрехи.

Но в момента, в който краката й стъпиха здраво на пода целия страх, на който бе подложена се превърна в гняв, какъвто не бе изпитвала досега. Джулия дори не знаеше как счупи носа му. С юмрук? Бе го хванала с длан? Внезапно той хукна през стаята й, като придържаше носа си с ръка и успя да избяга, но не й преди тя да види кръвта, течаща под ръката му.

Джулия стоеше на балкона задъхана и ридаеше силно, след като вече бе сама и в безопасност. Видя Ричард, който тичаше по стълбата и след това се скри в гората в другия край зад къщата. Тя нямаше намерение да му чупи носа, просто се случи, но въпреки това бе дяволски щастлива, че го направи, след всичко, което й причини. Поне се отърва от него. Той избяга с кървящ нос в гората, като ранен звяр, или за да се цупи, но тя не изчака да види дали ще се върне. Веднага щом родителите й се появиха, ги убеди да я заведат вкъщи. Не им каза какво се е случило, тъй като бе сигурна, че и Ричард няма да спомене на никой.

Джулия категорично отказа да отиде отново в Уилоу Удс и се придържаше към решението си. Шест месеца по-късно Ричард дойде в Лондон да я посети. Бе твърде скоро, тъй като ужасът от последната им среща не бе затихнал. Не желаеше никакви разговори с него или опити да се сприятелят. Презираше го безкрайно.

Въпреки това, той продължи да идва в Лондон, тъй като баща му го принуждаваше. Дори доведе кучето си и го използваше като извинение, за да прекарва повече от времето си в парка, вместо с нея. Това я устройваше напълно, тъй като с всяко негово посещение омразата между тях растеше още повече.

Тя можеше да го нападне по всяко време, ако ги оставеха сами, незабавно и със злоба. Сега се страхуваше от височини, благодарение на него. Но той винаги имаше преимущество, тъй като я надминаваше по сила, затова когато решеше да го нападне обикновено не се получаваше нищо, той просто й се смееше и я държеше на разстояние, което я дразнеше още повече. Ето защо, когато се окажеше достатъчно близо до него, го атакуваше бързо и яростно. Да, със злоба и дори не се срамуваше от това. Той си го заслужаваше!

Ухапа го по крака, докато не усети вкуса на кръв, а той я заключи на собствения й таван за цял ден заради това! Никой не чу виковете й, за да я освободи. Бе изчакал прислужниците, да приключат с чистенето горе. Когато най-накрая я пусна имаше наглостта да заяви, че е излязъл в парка с кучето и просто е забравил за нея.

Тя дори не можеше да си спомни с какво я бе провокирал при последното си посещение, но вместо да я задържи с ръката си, бе достатъчно ядосан, за да я преметне през раменете си и да си и да я понесе. Не знаеше накъде я води, но все още помнеше как бе заключена цял ден на тавана, затова се протегна и го захапа за ухото. Заради силата му, ухапването изглеждаше като единственият начин да го нарани, а тя искаше да го стори! Той я пусна на земята.

— Ако отново ме нараниш до кръв, кълна се, ще те убия! — разкрещя й се той.

При падането глезенът й се бе изкълчил, но тя бе толкова бясна, че дори не чувстваше болката.

— Не и ако аз те убия първа! А ще го направя, ако те видя отново. Пробвай ако имаш кураж!

Тогава тя бе на десет, а той на петнадесет. Две години по-късно майка й й каза, че е напуснал Англия. Как се зарадва! Докато не откри, че графа все още не иска да развали брачния договор. Той бе убеден, че Ричард ще се върне у дома. Тогава тя бе на дванадесет, твърде малка за женитба, но дори когато навърши осемнадесет графът не пожела да разтрогне договора. Може би все още бе ядосан, че не успя да стане неин настойник след злополуката с баща й. Адвокатите й осуетиха намеренията му, след като не бе в състояние да осигури младоженеца.

Спомените на Джулия за Ричард бяха ужасни. Тя ги държеше заключени дълбоко в съзнанието си от години и затова не се учуди, че не успя да го разпознае веднага. Но сега тези спомени оживяха и тя осъзна, че всяка тяхна среща е завършвала със сбиване.

Родителите им не трябваше да ги запознават толкова малки. Ако бяха изчакали още няколко години Ричард може би щеше да е по-зрял, и не такъв непоносим сноб. Още няколко години и може би тя щеше да е способна да се въздържа, вместо да реагира толкова ядосано и прибързано. Бе ужасно как омразата между тях стана толкова дълбока и успя издържи през всичките тези години! Ако се бяха срещнали при различни обстоятелства може би щяха да бъдат една перфектна двойка като Каръл и Хари, а не най-лошата възможна.